Обри бе на път да повърне.

Светът се извиваше като заплашителна гигантска змия, стискаше дробовете й в смазващата си прегръдка и плюеше отровата си в нейните очи. А тя пареше като вряла вода, плисната в нечие лице. Хватката около гърлото й бе невъзможно задушаваща, заплашваща да окъпе в солени сълзи сините ириси и да изтръгне болезнени стонове от гласните струни на момичето.

Но, някак си, не се предаде.

Вчерашната, далечна утрин бе така благодарна да не попадне на омразното лице на полицая със сини кичури в косите си, когато мъж с прошарена дълга и вързана на опашка ниско на тила му коса отключи килията й и откопча невидимите белезници на нейните китки. Отново бе свободна, а и явно оправдана. Едничкият повод за радост бе, че случаят не стигна до съда.

Но основният проблем се зараждаше с родителите на Лиза. Дали недоверието им към приятелката на дъщеря им или породените от белезниците около ръцете й съмнения щяха да пленяват сърцата им още дълго време? По време на трагичната церемония нито един от тях не бе погледнал към Обри, стояща рамо до рамо с Ейдън и Диего. Никой от тях не бе отронил и дума, бе потънал в свои собствени размишления относно случилото се през онази пагубна вечер. Не се бе чувала, нито виждала с който и да било от двама им, въпреки че усещаше как точно това бе нужно да стори. Осъзнаваше, че един простичък разговор щеше да донесе мир над сърцата им, бил той минимален или не. Сега те самите трябваше да бъдат опора един на друг. Външен човек не би могъл да разбере болката, която мисълта за онова чудовищно място и трагедията, сполетяла ги като гръм от ясно небе.

Въпреки че такива се опитваха да се поставят на тяхно място, да разберат травмата им. Беше видяла необичайната близост, която майката на Ейдън, Арабела, ако не се лъжеше за името й Обри, проявяваше към сина си. Но въпросният млад мъж бе твърде умопомрачен, за да забележи опитите за сближаване на възрастната, но не успяла да загуби стройната си върлинеста фигура жена.

Госпожа Дерера също си бе направила труда да придружи повереника си на мрачното тържество. Но и бързо успя да го напусне още в началото, заради нежелано телефонно повикване и спешно изникналата й работа. Тя машинално постави алена роза в ръцете на студения труп, прегърна и направи опит да утеши Лусинда Брайън, след което стисна дланта на Роджър Брайън в символ на подкрепа.

Дори Риса бе предложила своята помощ и на съсипаното семейство, и на собствената си дъщеря. Тя беше прекарала миналата вече с чаша топло какао и маратон на детски сериал, останал полузабравен в детството на младото тъмнокосо момиче. Сгушени измежду декоративните възглавнички върху мекото канапе в хола, двете жени сякаш бяха завързали отново онази далечна връзка, която съществуваше единствено между много близки майка и дъщеря - съвкупност от силната майчина обич и неразрушим вързоп на чисто женско приятелство.

Сега тя очакваше търпеливо дъщеря й да се качи в нейния сиво-бял пикап. Двигателят му бръмчеше в готовност да задвижи превозното средство по улиците на Портланд и закръжи сред своите машинни събратя. Лицето на Риса Рочестър се изви в няма болка, породена от гледката на собствената й дъщеря. Толкова ли отчаяно изражение имаше разбитото момиче?

- Обри? - въпросително я изгледа с черните си очи тя. Обри поклати глава и отстъпи крачка назад пред отворената врата, като едва не се удари в преминаващия зад нея човек. Той промърмори едно „извинете", продължавайки по пътя си и заглади яката на сивата си риза. - Обри, миличка, нещо не е наред ли?

Младата жена повторно поклати глава. Лъжливото отрицание обаче я загложди нетърпеливо отвътре. Нищо не беше наред. Сърцето й бушуваше неукротимо точно в този момент, заплашваше да избухне. Нов повик на името й отекна измежду тънките устни на Риса. Звукът бе твърде далечен и тонът му не въздейства по никакъв начин на девойката.

- Имам нужда от време - изтръгна полугласно от дълбините на гърлото си Обри и обърна гръб на майка си. Възрастната жена понечи да разкопчае колана, придържащ я за шофьорската седалка със стоманената си хватка. - Сама. Имам нужда да съм сама. - промълви момичето, след което закрачи бавно и отмерено през десетките паркирани автомобили. - Моля те, мамо. Не ме търси. Ще се върна довечера.

Последва я шум от отваряне на врата, но Обри забърза хода си. Десетки хора се изпречваха на пътя й, натоварвайки я със задачата да ги избягва, заобикаля, извивайки късите си крака встрани, за да не настъпи някого съвсем случайно.

Когато се оказа на края на паркинга зад гробището, Обри побягна. Нозете й я понесоха надолу към безкрайния град с бързина, която съвсем скоро щеше да изтощи младата жена. Удължената почти до глезените задна част на полата й летеше във въздуха зад нея като пелерината на героинята, в която бе твърде късно да се превръща. Черният плътен чорапогащник обвиваше краката й като отровна лиана, не оставяща въздух за нежната бяла кожа под себе си. Фините ниски обувки даваха вид, че ще се разпаднат всеки един момент. Дългите до лактите й ръкави заплашваха да се разкъсат от напрежението около девойката. Но тя не спря. Не и докато не навлезе в устието на така познатата си улица. Точно тогава тя забави ход и загълта въздух, пълнейки дробовете си сякаш с втечнен пламък. Гърлото й стенеше болезнено без глас, гореше. Но Обри потисна порива си да закашля. Не бе тичала така още от началното училище, когато преследваше Нора Крестел, задето втората бе отмъкнала любимия й виолетов молив, завършващ със закачливо пухче в единия си край. Макар и на шега, по-голямото момиче получи ритник от вдетинената тогава тъмнокоска. Майка й все още я подкачаше с насмешка за този избледняващ в нейното съзнание случай. Белег от ухапване върху китката все още напомняше на синеоката за тогавашните времена - как Нора, в пристъп на болка или подтикната от инстинкта си за самосъхранение, беше впила зъбите си в плътта на някогашната си приятелка.

„Какъв креативен начин да скъсаш връзките на едно приятелство," помисли си Обри, докато пред очите й изникваше пейка, окъпана в червени и розови листенца. Твърде късно малката тъмнокоска бе разбрала с що за използвачка бе дружила. Може би това беше времето, в което беше решила, че най-добрият й избор е да се затвори надълбоко в себе си. И бе съжалявала много пъти за това грешно решение.

Кафене „Розет" се появи в полезрението й, подтиквайки краката на младата жена да се задвижат в негова посока. Oще иззад витрината му се забелязваха висящите измежду масите саксии с увивни растения, а огромни сандъци с пролетни цветя кокетничеха на слънчевата светлина зад стъклената повърхност. Флоралния аромат се разнасяше далеч отвъд вратите на заведението. На тротоара се мъжделееше малка черна табела с изписано с жълт тебешир върху него менюто на „Розет". Днес господин Олсбър предлагаше на клиентите си еспресо с розови листенца, билков чай с липа и горчива мащерка, както и фрапе за онези, желаещи да се разхладят под лъчите на жаркото слънце.

Лиза бе харесвала това място. Стомахът на Обри се сви наново. Тук беше именно заради това - желанието й да забрави настоящето поне за един кратък ароматен миг.

Девойката побутна остъклената врата, при което малкото звънче, готово да оповести пристигането на нов клиент, запищя със звънък глас. Обри присви тъмните си, сини очи срещу сумрака, посрещнал я от вътрешността на помещението. От десетките маси се разнасяше тихо, почти мелодично боботене, предизвикано от разговорите на безброй хора, пожелали кратък отдих от сивото си, твърде топло ежедневие, в климатизираното кафене. Собственикът държеше на това да поддържа една и съща температура целогодишно, за да се радват присъстващите, настанили се кротко на столовете си, на нескончаема феерия от цветове и багри. Очарованието бликаше на талази от цветущото кафене.

Обутите в ниските обувки крака на младата жена затропаха по дървения под, понасяйки притежателката си към касата. Иззад нея младо момче на не повече от петнадесет години се мръщеше в нейна посока. Вероятно бе един от внуците на Олсбър. Това накара Обри да се зачуди, но и все пак да изкаже поръчката си, която почти винаги се състоеше от едно и също - двойно еспресо. Този път обаче реши да си вземе и от онези, изглеждащи превъзходно кроасани с масло, изложени на витрината и димящи изкусително. Вероятно готвачът ги бе извадил наскоро от фурната.

Младото момиче, вече получило желаното си, се запъти към вътрешността на заведението, избирайки една от масите, които оставаха скрити от погледите на преминаващите хора отвън. Настанявайки се на металния стол, до който се разполагаше сандък с божествено сини теменужки, тя бръкна в един полу-скрит от черна ивица плат джоб и извади мобилното си устройство. Телефонът, оставен през цялото време в тих режим, изкарваше на показ пред потъмнелите очи на девойката пет неприети повиквания от един и същ номер. Колебанието, с което Обри гледаше заключения светещ екран бързо бе заменено от решителното прибиране на технологичната малка машина обратно в познатия й джоб. Тя нямаше нито нуждата, нито желанието да слуша укорителните речи на майка си и пастрока си, несъмнено притеснени за нея. Те обаче не трябваше да имат повод за притеснение. Нещото, което не знаеха за младата писателка, бе онази крепяща се частица, която държеше момичето здраво стъпило на земята. Тя нямаше да се поддаде на опиумите, които света можеше да й предложи като бързо, но краткотрайно справяне с болката. Както обаче бе решил да направи Ейдън.

Порцелановата чаша се доближи до розовеещите устни на Обри. Силната напитка се разля в цялото й същество и избистри съзнанието й, пропъждайки и последната тлееща над него мъгла.

***

Диего осъзна, че му трябва поне малко почивка, когато кракът му започна да стене умолително.

- По дяволите... - просъска тихо той. Инстинктивно изви и раздвижи ранения си глезен, който от своя страна запрати още и още парливи болезнени възли по нервите му. Последва омаломощено изохкване. Вселената стоварваше всичко това, смъртта на Лиза, убийствената чернокожа жена, а сега и навехнатия му крак върху неговата глава. В съзнанието му бе останало остатъчното чувство, че ако се опита да позвъни на номера на русокосата млада жена, от другата страна щеше да дочуе нейния глас с увереността, че всичко ще бъде наред, както сега, така и занапред.

Но здравият разум го възпираше да приложи тази си теория на практика. Мобилният на мъртвата млада жена стоеше изключен някъде, в нейния бивш, но земен дом.

Мъртва. Той бе видял изкорменото й тяло. Бе съзрял нейните невиждащи бездушни очи. Вкочаненият и украсен с цветя труп бе нищо повече от подигравка с някогашната прелест на Лиза. Диего присъстваше на погребението единствено от почит към нейната личност, колкото и да не искаше да става свидетел на този разигран цирк. Наизустени речи, били те истински или фалшиви, венчелистчета, поставени с престорени сълзи измежду бели безжизнени пръсти. И празни приказки. Твърде, прекалено много.

Оставаха му още няколко метра, докато несвикналия на движение с увреден крайник младеж стигнеше до крайната си цел. Имаше нужда да отиде там. Нещо го теглеше с невидима кука, сякаш знаеше, че точно на това място ще намери отговорите, които търсеше. Дали си бе навлякъл безчет грехове само с един къс скала? Макар и по-късно да не беше открил нито следа от кръв по назъбения камък. Това го навеждаше на идеята, че действията му през онази бурна вечер са били плод единствено на неговото въображение.

След броени секунди прекрачи прага на малкото, закътано място. В почти затихналата атмосфера се разнесе звън. Вътре светлината бе оскъдна, докато под открито небе населението на града се радваше на топлите лъчи на следобедното слънце. Колко време бе минало от погребението? Два часа? Или, може би три? Диего не знаеше. Пред очите му изникна сбръчкана физиономия, от която не успя да запомни абсолютно нищо. Но, за сметка на това в съзнанието му се запечата вида на прозрачна чаша с дръжка и топла течност вътре. А дори не успя да си спомни дали е отворил устата си, за да си я поръча. След това настана тишина.

Младежът имаше чувството, че е поставен под въздействието на наркотик. Краката му, макар и с куцукане, го отведоха измежду масите. Диего понечи да остави чашата си с горещ чай на повърхността на една от многото, когато в полезрението му попадна познато лице. В главата му сякаш изщрака прекъсвач, карайки невидима лампа да светне. Погледа му се избистри, когато до съзнанието му достигнаха чертите на младо, тъмнокосо момиче с поглед, витаещ в пространството. Обърната в профил, Обри не забеляза приятеля си, преди той да издърпа стола от нейната лява страна. Изсвистяващите по пода метални крака, снабдени с гумички и пазещи дървото под мебелта от надраскване, стреснаха девойката. Ужасеното й, изплашено изражение, накараха съзнанието на младия мъж да превключи в отбранителен режим.

- Извинявай - махна с ръка Диего и наклони глава към стола, чиято облегалка бе обхваната от пръстите му. - Свободно ли е?

Всяка частица страх изчезна от погледа на момичето, когато тя кимна и каза едва ли не глухо: „Да." Сега, обаче на негово място дойде онова безнадеждно изражение, което цареше и по лицето й допреди броени минути.

Между двама им настана тишина, прекъсвана единствено от далечните гласове на останалите клиенти на кафенето "Розет". Полу-мексиканецът се улови, че изброява секундите, в които не са си разменили нито една дума.

- Не подозирах, че е толкова тежко. - тежка въздишка се отрони накрая от гърлото на младата жена. Обри побутна полу-изядения си кроасан, заигравайки се с края на хартията, в която бе поставен. - Ами ти? - вдигна поглед към Диего тя. Младежът поклати глава, забелязал как тъмно-синьото съвсем скоро щеше да прелее и да оцвети с тъжните си багри скулите на момичето.

Нещо в тези дълбоки като океанска падина очи го очароваше. Но и късаше сърцето му с всяка своя пролята сълза.