*Абракс – оръжие, широко разпространено в земите на родния свят на Елара, Иноре. Състои се от дълъг метален или дървен цилиндър и, подобно на огнестрелно оръжие, работи с помощта на спусък. Зарядът, който изхвърля обаче може да съдържа отрова, разграждащо или запалимо вещество под формата на малки алхимични топчета. Говори се, че залавянето на безсмъртната, бележещо края на Върховната война, е коствало на, по онова време деветнадесетте, двадесет воини и стоте жреци около няколко стотин килограма от всяка алхимична отрова и заряд, която би могла да се създаде в пределите неописъошените им владения. Останки за (без)славната битка и до ден днешен пази Гибелната пустиня, в чийто земи са попили толкова литри отрови и (ал)химия, че дори и след четири хиляди години в нея нищо не расте.

_____

- Предай се! – нов вик се надигна от пастта на нищожната човешка жена. Не заповеден обаче. Тази доминантна нотка се бе загубила далеч под диплите на пристегната й в колана риза.

Този път звучеше като зов за помощ.

Елара я разбираше. Никой доброволно нямаше да се гмурне в пещерата на звяра. Никой доброволно нямаше да го предизвика на неговата собствена територия.

Единственото, което жената със златните очи стори, бе да примигне с черните си клепки и да се обърне отново към олтара на смъртните. Твърде безсмислена инвестиция бе този техен кич. На родната й Иноре храмовете бяха решени в цветове, допълващи се, подчертаващи един другия и будеха възхищение. Многоцветната феерия в картините и стенописите на смъртните предизвикваше единствено главоболието й.

Посегна към собствената си сянка с ръка, потопена в аромат на пролетни цветя. Отдавна загубен, но намерен отново изпод пръстта на земята. Красив. Омаен. Отровен.

Черната материя бе напоена с онази жалост и печал, с която се бе гостила от всички онези трупове, излезли изпод пръстите й. И кръвта им. Толкова обилна, толкова топла, сякаш току-що бе изцедена от телата им и безсмъртната примижа в екстаза си.

Сянката бе попила всичко, толкова зажадняла за своята мъст. За своето господство. За всяка една капка човешка кръв.

Толкова дълго заключена далеч от призователката си и толкова раздразнена поради този нищожен факт.

Издърпа ръката си, сама по себе си оцветена в ярко червената течност. Остави няколко тежки капки да докоснат пода, обрисуван със златни и сребърни нишки и ги размаза в заоблена линия с пръстите на босия си крак.  

Котвите бяха поставени. Бе обозначено и тялото на кораба. Само няколко секунди му трябваха, за да попие мощта и жизнената енергия от дебрите на земята под селището. И да я отприщи навред.

Оглушителен пукот прекъсна мислите на безсмъртната, а миг по-късно пареща болка обля рамото й. Кожата пламна и кръвта й понечи да бликне върху мраморния под.

Смъртната започваше да танцува по тесните ръбове на търпението й. А дори самата безсмъртна не смяташе, че създание като нея би могло да предизвика нещо, по-различно от ужилване върху тленната форма на Ястреба.

Няколко капки от собствената й кръв оцветиха пода и допълнително опетниха бялото. Елара изсъска повече от яростта си, отколкото заради болката. Тя щеше да отмине след броени секунди и плътта да се затвори по начин, по който нямаше да остави дори белег след себе си.

Едно отчетливо парливо дразнение остана в основата на раната й, изстиващо и засърбяващо съединяващото се месо отгоре му. Гневът, прорязващ я в този миг, обаче щеше да я напусне едва, след като предсмъртните гърчове на нещастната жена застинат на пода в човешкия храм.

Струваше ли си и секундите на увлечение, което смъртта изпод пръстите й щеше да предизвика, след като щеше да заличи всичко по пътя си, наред със земята под нозете им?

- От името на щатската полиция, нареждам ти да се предадеш! – извиси глас нещастницата, някъде зад гърба на Елара. Безсмъртната докосна рамото си с пръсти и бръкна надълбоко в раната, напипвайки нежелания дразнител. Под зоркия поглед на жената, тя промуши палец, разкъса нови тъкани и плът, и извади между него и показалеца си малко парче метал, което пусна миг по-късно да тупне на пода. Храмът се огласи от звънтенето на камък и олово, жертва на собствената си пронизителна акустика и високия си изрисуван купол.

- Нищожество не заповядва и господар не се подчинява. – промълви Елара, докато плътта й се съединяваше наново, а кръвта – секваше малко по малко. Топла вадичка остана да засъхва върху черната като абанос кожа. – На никого, освен на собствената си воля.

Глас, тих, но властен прокънтя и извади дори въздуха от нищожните дробове на смъртната. Ястреба го усети, подуши заглъхващите въздишки, породени единствено от уплаха.

- Намираш се на американска почва. – поде уверено тя. - Върховната власт е само и единствено в ръцете на управниците.

Кос смях се откъсна от устните на Елара и тя обърна златния си взор към този на онова, по-ниско и незначително дори и от червей в собствената си пръст, създание.

- Що за глупост? Твоите управници не могат да наложат власт. Никой не може. Само аз.

- Ти нямаш и няма да получиш власт тук. – озъби й се на свой ред смъртната с неестествени цветове в косите си: досущ демонските.

- Тук – посочи към нея безсмъртната и се обърна, встъпи встрани от издигнатия в олтар подиум и се приближи до онази нещастница. Полите на роклята й пееха гибелна песен, в съзвучието на хилядите сенки. – единствено смъртта ще поеме костната корона в косите си.

- Достатъчно смърт причини. – отстъпи една крачка назад жалката смъртна жена; в очите й се четеше неистов страх. – Време е да си понесеш последствията.

И, насочила предмета, непознат за безсмъртната пред гърдите си, издаде тихо щракване, последвано от нов гръм. Искри затанцуваха от подобния на кух цилиндър съд и той изплю още от оловното си съдържание по Ястреба. Устройството все повече започваше да й заприличва на абракс*. Металът се заби в гърдите на ястреба и потъна под сенчестата й одежда. Ударната вълна я накара да потръпне, но онова, което ставаше жертва на пируващата черна материя, не излизаше вън от нейните владения; нито успяваше да премине през нея.

Задушаваща. Властна. Изстискваща всеки, дръзнал да я пороби, живот. Но съвсем не нейния.

Усмивка, призрачна като някогашната й гробница, раздра устните на безсмъртната.

- Властта изисква жертви. – проговори с глас, наподобяващ нокти, раздиращи ефирно кадифе. – Жертви, които нищожества като вас, за които вечността е непонятна, не бихте могли да си представите.

Сенките се провряха, мрачни и жадни иззад гърба на младата човешка жена. Пропълзяха като бурени, лиани, които се срещаха само в най-дълбоките инориански гори. Влачеха се като изкусни отровни змии, прегладнели, зажаднели за кръв и плът.

Толкова дълго бяха стояли заключени, недостижими. Но верни на своята господарка.

И атакуваха.

***

Усещането, което белокосата жена носеше със себе си, бе пагубно. Амбър едва устояваше на порива си да падне на колене и да се моли, толкова пламенно да се моли за прошка. Бе пречупила леденото спокойствие, което изграждаше в продължение на години, приспособявайки се към ролята да достави усещането за спокойствие на кой да е престъпник. Не винаги се получаваше. Но тя винаги съумяваше да държи ума си празен, а действията – предвидими за противниковата страна.

Тук обаче нещо се бе объркало и младата жена усещаше как краката й потръпват, а ръцете й не могат да застопорят оръжието й право напред. А те самите трепереха.

Онази призрачна материя, която откри в автомобила на първия труп, витаеше тук и сякаш се изливаше на талази от жената, облякла я като своя дреха, забила надълбоко в плътта си син сапфир. Не можеше да не признае, че тя бе красива. Не можеше да не признае, че тя я плашеше до мозъка на костите й.

Пронизителните ириси с цвета на старо като света злато шепнеха загадъчни предсмъртни мелодии в ума й. Тези очи криеха толкова спомени зад съзнанието на чернокожата убийца, сякаш бяха видели потока на вековете, бяха го вкусили.

Бяха го унищожили.

Присъствието на тази жена обаче не бе никак спокойно. Страхът пълзеше във вените на Амбър, оцветявайки кръвта й малко по малко с черните си нюанси. Мощ, чиста и неукротима, бе залостена зад пределите от плът на другата, бе я направила непробиваема. И буквално, и преносно, а оплисканите с кръв черни ръце вещаеха единствено за неприкрито величие. Власт над живота и смъртта, дори би могла да определи зеленооката жена. Власт над телата, които бе изколила, власт над душите, които бе погубила.

Дори тук, в свещения храм на нейния бог, бе понечила да си играе с човешкия крехък живот. Встрани от олтара туловището на свещеника червенееше, придобивайки вид на разпорен напречно добитък. Кръвта му все още бе прясна, образувала огромна локва. По близките скамейки се очертаваха ясни пръски от алената течност и пораждаха смесица от ярост и погнуса у младата жена.

- Бог да те накаже. – пророни Амбър и изреди залп куршуми по непознатата. Изстрел след изстрел прорязваше въздуха между тях, една след друга десет гилзи осеяха земята. Надяваше се все някой куршум да прореже непробиваемия покров от плът на убийцата с бели коси и пронизващи очи. Все някой от тях да се окаже смъртоносен. Все някой щеше да попадне в целта. – Ще гориш. Ще гориш в ада. – изкрещя и в миг писък, наситен с уплаха и недоумение раздра гърдите й. Пистолетът й заглъхна с изпразнен пълнител и призрачно невредимо изщракване.

Материята, която оприличи на черна мъгла, бе придобила вида на десетки пипала, които се увиха около ръцете, тялото й изведнъж. Изпуснала служебното си оръжие, Амбър се свлече под тежест, която не бе предполагала нещо толкова безплътно да има. Коленете й се удариха болезнено в пода на църковното помещение по средата на пътеката, която скамейките притежаваха помежду си, решени в две редици. Топлина задуши гърдите й, когато се опита да размърда обездвижените си ръце, но единственото, което материята направи, бе да ги притисне плътно към тялото й. И да натисне надолу, заплашвайки всеки миг да пречупи така крехката под своя натиск.

Досущ както едно съзнателно създание би сторило.

Чак сега синекосата разбра в колко ужасно положение се намираше.

Ако нещо, толкова диво и неопитомено бе надарено със здрав разум, смъртта й бе вързана в кърпа, дори и да съумееше да отнеме живота на жената с черна като абанос кожа.

Още от ужасяващия звън на метал в камък се разнесе в залата, увеличен до краен предел от самото помещение.

Дзън. Дзън. Дзън.

Нейните собствени куршуми напускаха плътта на убийцата един по един. Амбър потръпна и стисна здраво очите си. Повече не желаеше да се превръща в свидетел на дългите изящни пръсти на чернокожата, потънали в кървящата й плът все едно бе бездушно парче сурово месо.

- Аз вече горя, скъпа моя. – мекият глас на чернокожата накара Амбър да вдигне глава, но мигновено сведе поглед към пода, щом срещна ярките й очи. Чу, не, почувства всяка нейна стъпка, докоснала пода, ред по ред, крак пред крак. Формираше един зловещ такт, който младата жена щеше да помни до края на живота си, в сънищата си и наяве. Но силно се съмняваше да напусне пределите не Сейнт Арлент жива, дишаща и най-вече: цяла. Бе видяла с очите си какво бе направила златнооката с останките от жертвите си. – Толкова ярко пламтя. Нима не виждаш?

Полите на мрачната й небивала рокля се надиплиха в полезрението на зелените й очи, отдадоха своята далечна топлина, разливаха я, мека и нежна. Като пламтящ в черно пожар. Ръка, дарена с окъпани в кръв пръсти, докосна брадичката й и повдигна лицето на Амбър, срещайки я очи в очи с тези на красивата белокоса убийца.

- Нима смяташ, че вашите измислени богове ще ме накарат да се свия от страх в ъгъла? Лъжеш се. – отсече тя и затегна хватката си около бледата кожа на Амбър. Тиха въздишка се разнесе от устните на втората, изтлявайки в небитието на света – там, където искаше да запрати това безмилостно създание, да го залости зад оловни порти и никога повече да не го зърне.

Другата се усмихна и пое в пръсти един от скъсените умишлено кичури около лицето на новата си жертва. Палеца й погали всяко едно косъмче, преди да обгърне шията й и да я вдигна на сантиметри над пода, изправяйки се заедно с нея. В този миг мъглата се отдръпна послушно от нейното тяло, оставяйки топлината да си отиде, заедно с усещането за задушливост. Но нова се провря и затрептя откъм врата й, докато младата жена се бореше за последни глътки въздух.

Амбър се загърчи в единствената ръка, която я държеше и душеше, но само след миг хватката й се отпусна с вик на болка. Тя се свлече на земята за пореден път, падайки тежко на лакти и колене. Нещо парливо, досущ като въглен изгаряше яростно задната част на врата й, карайки я да повдигне ръка към мястото. Пръстите й напипаха няколко горещи, но бързо изстиващи вдлъбнатини, подобни на кръгове върху плът, подобна на тяхната. Нищо чудно, че изненадващата болка накара убийцата да изпусне плячката си.

- Хиляди проклятия – извика тя и този и вик накара младата жена да вдигне поглед към нея. – Къде си намерила това, нищожно създание?

Все така на четири крайника младата жена пропълзя назад, далеч от полите на роклята, в която блестяха противно на черните материи, златни елементи като хиляди слънца. Когато прецени, че се намира на достатъчно разстояние от убийцата и, благодарейки на единствения си бог за дяволския си късмет, тя се изправи отново на крака, ползвайки една от скамейките за опора. Дървото й подейства успокоително, твърдо и непреклонно под дланите й.

- Не можеш да отнемеш живот в моя храм – изграчи тя, а звукът излезе повече сух и кух, отколкото триумфален. – Бог не би ти позволил.

Белокосата жена се огледа така, все едно едва сега осъзнаваше къде се намира, стиснала здраво китката си с другата си ръка. Плътта й бързо се сливаше и възобновяваше изгореното място, но Амбър забеляза, че върху кожата се бе отпечатала дамга с гравиран върху нея пламък, сътворен от заоблени линии. Объркването й бързо бе потушено под любопитен поглед, отправен в нейна посока и съвсем нямо наклоняване на една страна на осеяната й с неопетнено бели коси глава.

Въпреки това Амбър успя да забележи как върху безупречния сапфир, погълнат от плътта й, синееше едва забележима пукнатина, която преди не бе забелязала. Или преди я нямаше.

- Глупаво създание. – извиси се нейният глас над залата; оглушителен, триумфален. Истински – Не те пази твоя бог, жрец е положил ръка на шията ти. Проклети, проклети жреци.

Последните думи ги изплю като крайно горчива глътка кафе. С ярост. С отвращение. Със съскане.

- Нищо от това има значение. – обърна се към олтара и кървавия си шедьовър убийцата, разперила ръце, сякаш приветстваща някой. Или нещо. – Всички ще са мъртви до миг. А ако страхливецът е някъде наоколо – горко му. Ще тлее. Така, както тлееше и той.

Недоумение разкъса уплахата на Амбър, но тя бързо го изтика далеч от мислите си. Мъглата в същия този миг се забушува и заприижда от всички страни, от всеки ъгъл на църквата. Тих тътен заби изпод пода, увеличавайки се малко по малко с всяка изминала секунда. Ставаше все по-бърз. Все по-шумен. Почти оглушителен.

А сенките танцуваха ли, танцуваха.

Обвиха тялото на Амбър, подеха зрението й в шепите си. Затананикаха смъртна мелодия. Поглъщаха и поглъщаха, пееха ли, пееха.

И тогава дойде краят, обагрен в мрак. Последното, което тя зърна, бяха бели коси и сенчести воали. Последното, което почувства бяха

ръце.

Амбър отдаде всичко това на илюзорното си съзнание, преди да потъне в безсъзнанието си и в сянката.

Да се понесе там, накъдето я отвяваше

топлината.

И повече

да

не се

събудеше.