*препратка към втора глава.
____________

Когато вратата на „Бъмбълби“* се отвори, у Диего нямаше нито капка съмнение коя е личността, решила да наруши спокойствието му. Затова и захвърли кутията с цигарите, които Ейдън бе оставил в колата му в собствената му посока. Съвсем очаквано младежът бе преглътнал набързо стъписването си, за да улови малкия пакет преди той да го удари в гърдите.

- Тези ще те убият по-мъчително, отколкото Елара Ястребовия нокът би го сторила. – заяви полу-испанецът с потупващи по повърхността на волана пред себе си пръсти. Радиото, за щастие на всеки в околността, бе изключено, а самата мелодия, която следваха те се точеше някъде надълбоко в ума му.

- Хей, братле. – премина в отбрана Ейдън, докато се настаняваше на пътническото място до шофьора в лицето на приятеля си. – Не пуша, за да ме съдят. Пуша, защото не мога да престана.

Диего извъртя очи по начин, присъщ единствено на чистото отчаяние. Бе чувал подобни думи от безброй алкохолици, наркомани и прочее пристрастни персони. Мнението му не бе отстъпило и със сантиметър от перманентните му убеждения. Ако човек не си помогнеше сам, никой друг няма да го издърпа от пропастта, на чиито шепи се бе поддал. Колкото и да повтаряха хората, че подкрепата бе от съществено значение, тя съвсем не вършеше цялата работа.

- Слабата воля е слабо оправдание. – заключи със сумтене той и форсира двигателя в мига, в който приятелят му затвори вратата на автомобила.

- Отново вадиш торбата с мъдростите. – смръщи се на свой ред Ейдън, а пръстите му чевръсто отвориха кутията с отровните, бълващи никотин цигари. Една от тях бързо се провря между палеца и показалеца му, а миг по-късно се оказа между неговите тънки повехнали устни.

- По-голяма е от твоята очевидно. – опита се да разведри обстановката Диего, надявайки се двусмислието на шегата му да остане забележимо единствено за него самия.

- Ще ти се. – отметна с ръка русокосият мъж, докато бинтованите му ръце бързо намериха една червена запалка, обитаваща до този момент джоба на собствените му дънки.

- Справи ли се с това обаче? – смени темата, за да избегне опасността порой от безсмислици да залее ума му Диего.

Очите на Ейдън, проблеснали за част от секундата с предишната си ведрост, потънаха съвсем не за първи път в мрачна бездна. Празнотата, неспособна да бъде описана с думи, се разпростря навред в лишените от ярки цветове ириси. Погълна шеги и оправдания, разнесе се като яростна мъгла. Убиваща. Убита. Погуби под собствения си воал всичко, което бе могло да издърпа кой да е пристрастен, бил той наркоман, алкохолик или пушач, от бездната на собственото му забвение.

Не пожали и приятеля му.

- Така смятам. – въздъхна накрая той в отговор на въпроса му. Потри челото си с ръка, сякаш за да отпъди внезапно спусналия се върху раменете му възтежък товар. За част от секундата възпламени запалката си и допря пламъка до края на тютюневото изделие, чийто филтър бе захапал, принуждавайки го да вдиша отровния дим. Щом го изпусна в натежалия от очакването на Диего въздух, той заговори отново. - Прерових шкафовете й само, за да открия стар ронлив тебешир и прекалено много боя, за да може ума ми да го побере.

- Лиза и шантавите й увлечения. – заключи Диего, припомняйки си всички онези пъти, в които бе молил вече мъртвата си приятелка за илюстрации и рисунки на любимите си герои от паметни филми. Без значение дали бяха сцени от някоя безизвестна сладникава романтика или изображения на най-епичните фентъзи ленти, които в даден момент бяха прекомерно известни в кината, при това с причина. Все още пазеше нещата й у дома си ведно със спомена колко хиляди пъти й бе предлагал заплащане за нейните картини. А тя  - хиляди пъти бе отказвала да приеме какви да е пари в замяна на знаменитите си творби.

- Ти знаеше ли за това? – недоверчивият поглед на Ейдън го накара да преосмисли думите си, но в крайна сметка само кимна лаконично. – По дяволите.

- Не беше кой знае какво – послъга машинално Диего и в същия миг съзнанието му се разбунтува срещу него самия. Никой, бил той нормален или не, не би могъл да назове с чиста съвест красиво изпипаните рисунки, които Лиза сътворяваше „нищо кой знае какво“. – Не се впрягай срещу нея.

- Знаеш ли какво е създавала дори? Не просто рисунки. Папките й с творби, които намерих из нейните вещи, са пълни с чертежи на онази крипта, всяка втора е посветена на Елара. Все същите златни очи, все същите черни, изцапани с кръвта на невинни, ръце. – приятелят му вдиша привидно дълбока глътка дим, преди да продължи, изпускайки пушека от дробовете си ведно с думите. – Имам чувството, че съм виновен за смъртта й.

- Не е така и ти добре го знаеш. – сряза го мигновено Диего, въртейки кормилото на „Бъмбълби“ и поде главната улица. Дори и другият да говореше истината, със сигурност не би го оставил да се обвинява за неща, извън неговата власт. Като негов приятел, му дължеше поне това.

- Грешиш. Можел съм да го предотвратя, стига да бях забелязал знаците. Да прозра над какво е концентрирала вниманието си. Да разбера, че нещо я е привлякло, омагьосало по немислим начин. Направило я е обсебена. – почти извика последните си думи той и тръсна пепелта от фаса си през отворения прозорец на колата. Лекият вятър поде ронливите частици, отвя ги нейде далеч, рисувайки призрачни образи из спокойната утрин. – Но просто съм бил погълнат от себе си. Както винаги.

- Явно не помниш какво ни каза онази откачалка? – Диего свали прозореца до своето място, шофьорското, и остави хладния, но съвсем не напълно чист, въздух да нахлуе в собствените му дробове, отпъждайки надалеч мириса на горящ тютюн. Почти бе сигурен, че скоро той нямаше да напусне така скъпата му кола. – Лиза е била предопределена да стори именно това, колкото и идиотско да звучи. Не е можело да бъде спряна. Трябвало е да се случи.

- Не очаквах точно ти да вярваш на „божествени идиотщини“, Диего.

Смехът на въпросния млад мъж закънтя из тясната кабина на автомобила му. Колкото и атеистичните му възгледи да се конкурираха жестоко с думите на Кзен от стоте, сега на масата бяха поставени по-властни карти. Били те или частично, или изцяло обожествени.  

- Когато зърнеш немислимото, си склонен да повярваш, че някой, който си прави пясъчни вихрушки за забавление и пребива близките ти без особени усилия, говори истината. – въздъхна шумно Диего. Въздухът, навлизащ през спуснатия му прозорец ставаше все по-смразяващ с набирането на скоростта. Но съвсем не бе натрапчив и неприятен. По-скоро довяваше аромата на свежест, а тя от своя страна вкусваше надеждата, изпиваше я и на нейно място оставяше единствено смелостта и хъса да виреят на воля. Само те щяха да са му нужни, за да опази онова, което душата му най-много ценеше: живота. Неговия и този на приятелите му. – А и много неща се промениха оттогава.

- Направо ми разтопи сърцето. Толкова се радвам, че те е грижа за мен – издиша още едно кълбо дим Ейдън, но мислите на Диего бяха поели в съвсем различна посока. Защо изобщо бе подел свършената тема за смъртта на русокосата им приятелка вчера, пред Обри? Какво го бе подтикнало да я уличи в нещо, което съвсем не бе извършила? За чието деяние дори не би могла да си помисли. След като бе зашеметил жената с черна като катран кожа, чието име се оказваше Елара, бе много лесно да прозре случилото се. Да повярва на очите си, не на разума.

Дали обаче в него гореше жалостно съмнение или по-скоро душата му се опитваше да намери логично обяснение? И именно това бе наранило нежната писателка. Затова и тя толкова бързо бе поела в отбранителна позиция със засъхващи сълзи на очи и истинско, неподправено чувство за предателство в сърцето си.

- Носиш ли стъкленицата, която онзи даде на всекиго от нас? – поде отново, решен да разсее отровните мисли, достигнали дори до жилите на съзнанието, обрамчвайки го като жесток глупак. За негова жалост той отдавна бе заклеймен като нещастник и предател.

- Не съм я изваждал от джоба си от снощи. – потупа леката си шушлякова връхна дреха Ейдън, контрастираща си с неутрален сив цвят за сметка на вчерашното му траурно сако. Все още не можеше да преглътне факта, че самият той бе поставен в клопката на подобна мрачна дреха преди броени часове. Тъй като бе повече от убеден, че самата Лиза не би предпочела духа й да бъде почетен в плен на непрогледния мрак. Свежите цветове щяха да си пасват много по-добре с безжизненото тяло в ярка алена одежда. Щяха да бъдат именно на място, като парченца от изящен пъзел. Но традициите винаги надделяваха, колкото и да се бунтуваше срещу тях и нищожните им вярвания.

И сега, ден по-късно, се обвиняваше, че не бе избрал да отбележи тъжното събитие по начин, угоден на самата покойница. Може би този факт винаги щеше да зее като мрачна пропаст в гърдите му.

- С това яке ли спиш? – поде Диего с нескрита шеговитост в тона си. - Не ме разбирай погрешно, знам, че ти е любимо, но на такава любов дори и аз съм способен да завидя

- Млъквай, Диего. – почти му се озъби в усмивката си Ейдън и изхвърли полуизгорелия фас през прозореца. – За такава можеш единствено да бленуваш.

- Не бъди толкова сигурен – засмя се на свой ред той. – Не знаеш колко умели козове крия в ръкава си.

- Като какви? – повдигна полу-въпросително и полу-недоверчиво вежда младият мъж и стрелна шофиращия с поглед, нетърпящ какъв да е вид измама.

- Магьосникът пази умело тайните си. – загатна той с на свой ред половинчата усмивка. – Твърде ценни са, за да подлежат на клюки.

- Разбира се, че ще отвърнеш това, доктор Стрейндж.

Диего се ухили привидно мистериозно и концентрира цялото си внимание отново над пътя пред себе си. Лятото тепърва настъпваше с протягащите се измежду облаците слънчеви лъчи, превръщайки атмосферата във влажна и задушлива. Дърветата, които попиваха всяка частица от този въздух, досущ като зажаднели страдалници, извисяваха стройните си тела далеч към недостижимия небосвод. Миг по миг неговите очи съзираха още и още от тях, засадени преди десетки лета около асфалтираната улица, изпиващи отровните газове от машините, вехнещи. И възкръсващи наново.

Макар и изящната зеленина да съумяваше да заплени всеки, под чийто взор бе попаднала, самият той бленуваше тази горещница да се източи колкото се може по-бързо. Искаше да съзре поаленели есенни листа и дървета, украсили короните си със златисти багри. Да ги попие с жадния си невзрачен поглед, да ги запамети с цялата красота, която носеха върху плещите си. Но именно затова, трябваше да почака.

Дали всичко това щеше да оцелее, щом веднъж завинаги Елара Ястребовия нокът положеше длан върху му? Ако не успееха да извършат онова, което самонареклия се жрец желаеше и костите им останеха да гният някъде, напълно забравени? При подобен сценарии, те съвсем нямаше да са последните, пострадали от острите нокти на ястреба.

- Какво ли е да убиеш? – наруши мимолетната тишина Диего, следейки приятеля си с периферното си зрение.

- Да отнемеш живот насилствено, може би. – сви рамене Ейдън и потъна в седалката си. Очите му не се отделяха от света навън, иззад предното стъкло на колата. – Това би ти казал всеки речник, независимо дали си го изровил от някоя библиотека или от интернет.

- Не, не това имах предвид. – забарабани в тон с думите си младият мъж. Сам осъзнаваше, че темата бе твърде тежка, за да бъде преглътната с лека ръка. Затова и се стараеше да разведри обстановката колкото се може повече, преди да изведе своите опасения. Маската на забавен комик, която почти никога не сваляше от лицето си, бе напът да се пропука. Не трябваше да го допуска. - Питах се просто какво усещаш, щом отнемеш правото на някого да диша, да се движи. Да живее. Да мисли и говори.

- Бих ти разяснил подробно, стига да бях убиец. – очите на Ейдън стрелнаха Диего за част от секундата, прилични на неестествен сив скреж, след което отново се върнаха на пътя, макар и самият той да не бе поел ролята на шофьора. Бе му прекалено лесно да прозре, че иззад безизразното му изражение се зараждаше чудовищно напрежение. А може би и уплаха. В крайна сметка, кой от тях изобщо не бе подвластен на страха още от мига, в който пристъпиха гробницата на онова безжалостно чудовище.

- А това ще се случи сравнително скоро. – заключи накрая той.

- Тук грешиш. Не знаем кой от нас ще я убие. – промълви другият и бръкна в джоба на якето си. оттам извади на показ стъкленица, в която се мъдреха няколко червеникаво-кафяви люспи. Засъхнала кръв, някога принадлежала на друг. Знанието, че един от джобовете на дънките му притежаваше идентично нейно копие, почти го отвращаваше. Почти.

- Зависи кой ще изтегли късата клечка.

- Замислял ли си се, ако това се окаже Обри? – Диего преглътна думите, които напираха да излязат на повърхността след тези му думи. Истината бе, че почти не бе мигнал през изминалата вечер, въртейки се в завивките си и осмисляйки хиляди факти, хиляди възможности и потенциални сценарии. Всеки един от тях нашепваше за многобройните му опасения за живота на момичето, което обича. Тези, свързани с фаталния край на младежа, седящ до него в същия този момент от вечността, а и него самия, също не бяха малко. – Възможно е именно на нея да се падне честта да пререже гърлото й? Или каквото там могат да правят странните сили, които й изреди Кзен. Да нанесе очаквания фатален удар.

- Не бих желал дори да си го помисля. – отсече мигновено Диего и зави наляво, подемайки по-кратък път. Трябваше да остави приятеля си пред неговия собствен дом, преди да поеме към своя, само, за да го напусне отново след няколко часа, когато започваше неговата смяна в автоморгата, в която бе започнал почасова работа за лятото. Бе планирал да спести малко пари, преди да замине да учи. Макар и да имаше обещанието, че настойницата му няма да пести средства да заплати обучението му в колеж, той желаеше да вкуси от истинския живот и то – по трудния начин.

- Мисли рационално. Ако не предъвчем всеки един възможен случай, никога няма да сме готови.

- Знам. Накрая може би всички ще умрем. – стисна зъби Диего. На финалната права някак си всичко бе способно да съумее да се провали. Прекаленият оптимизъм, вредеше на всекиго, но поне той бе останал с надеждата, че приятелите му ще останат живи и ще сбъднат мечтите си. Блянът на Обри да пребъде като всеизвестна оценена писателка или журналистка. И Ейдън да се превърне в онова, което желаеше най-силно, каквото и да бе то.

За негова собствена жалост на самия него не му се бе отдавала възможност никога досега да се поинтересува от бъдещето на приятеля си. Но бе повече от сигурен, че той бе способен да го изуми.

- Ако Елара ни спипа, може би. – пръстите на младият мъж наново отвориха кутията с цигарите му, която до момента си почиваше необезпокоявано в отпусната му длан. Наново извадиха недокосната досега цигара и наново затърсиха запалката, която младежът бе оставил някъде по джобовете си. Твърде маловажен факт, за да бъде запомнен.

- Хей – смръщи се насреща му Диего, миг преди връхчето на тютюневото изделие да се възпламени. – Запали подобно нещо само още веднъж в моята кола и ще те изхвърля с ритници.

***

Този път Обри не закъсняваше.

Златистите слънчеви лъчи лениво пронизваха облаците, покрили Портланд, досущ островръхи божествени копия. Светът бавно се окъпваше в ярката светлина на красивата звезда, галеше кожата на младата жена и откриваше пътя й сред безбройните еднакви бетонни сгради. Предградията, в които живееше и скоро щеше да напусне, поела посоката на своя собствен лекокрил живот, бяха останали далеч зад гърба й пред броени минути.

Тази нощ сънят й бе необезпокояван и спокоен. Пърхащите криле на нощта я бяха поели в обятията си, диплеха се нежно около нея, припознавайки я като своя. Без значение дали покровителстваше кошмар или просто сън, лишен от сънища, тази част винаги е била и щеше да бъде и занапред единствено нейна. Звездният мрак я обичаше, а тя обичаше него. И именно в неговите нежни шепи сътворяваше най-паметните си творби.

Кзен от стоте бе посветил ума й в тайните на нейното същество. Красивото, нежното изящество на страната на сънищата, наречена от него и онези като него Крестония, я бе навестило един-единствен път с цялата си възможна мощ. В онази далечна и забравена от Вселената крипта.

Писък, който може да убива.

Вик, който може да подлудява.

Глас, способен да счупва съзнания по същия начин, по който се трошеше крехкото стъкло.

Изящество, смесено от страдание, болка и изтънченост. Красота, която бе опасна. Нещо, което повече не смяташе да използва.

Освен, ако съдбата й не я срещнеше лице в лице с Елара Ястребовия нокът. Макар и в сегашното си състояние, на тая земя, тя да беше равна на всесилна богиня. Вечна и непоклатима.

Тя обаче притежаваше красота, едва ли не грозновата.

Нещо, което Обри презираше още, откакто очите й за първи път се спряха върху изтлялата й във времето снага. Слаба на вид обвивка, сътворена да заблуждава. Криеща нещо, дори по-нисшо от душа.

Криеща немилост. Убийствена жестокост. Непознала чувствата, обитаващи всяка една човешка душа. Прокудила своята надалеч, твърде далеч.

Бледо подобие на дух, което не заслужаваше дори да съществува. Как би могло да пожелае всичката власт на света?

Обри стисна зъби в нежеланието си да изкрещи и наместо това надигна картонената чаша с горчиво кафе. Второто й за днес, а едва съмваше. Бавно се наслади на топлата напитка, галеща сетивата й.

Сградата, в която щеше да прекара още много часове в наглеждане на малкото дете на семейство Джутрели, вече се открояваше измежду извисяващите се високо в небесата нейни събратя. За разлика от тях обаче, бе двойно по-малка със скромните си десет етажа, но някъде надълбоко в себе си таеше една особена носталгична красота. Бе твърде голяма загуба, че след някоя и друга година беше възможно стволовете й да бъдат изкоренени и на нейно място да бъдат положени основите на нов, но съвсем приличен на останалите небостъргач. Цивилизацията напредваше с главоломна бързина, а това таеше безброй плюсове, но минусите също бяха налице.

Нейните мисли мигом пожелаха да навестят спомена в съзнанието й за последния път, в който се бе срещнала лице в лице с огромното недоволство на госпожа Аруила. Бе повече от възможно да бе оставила ужасно впечатление у младата майка и да си бе спечелила черни точки в нейния умствен тефтер, приближаващи я неимоверно към предвидимо уволнение. Днес обаче се бе решила да я изненада, явявайки се навреме, дори броени минути по-рано. Смяташе да продължи така и занапред. Нищо на света не би могло да се сравни с нейното недоволство пред свършения факт, че Обри се справяше по начин, почти перфектен с новите си задължения. А Аруила си даваше вид на човек, който обича да дърпа конци, принадлежащи й или не, ведно с повишаването на собствения й тон.

Определено днес настроението на момичето бе приповдигнато, а това навяваше добри свежи мисли в ума й.

Макар и несъмнено да смяташе изкачването по стълбите за бърза и невредима тренировка, щом стъпи иззад дверите на жилищния блок, младата жена се отправи към асансьора. Помещението лъхаше неприятно остро на препарати за почистване, принуждавайки я да пристъпи колкото се може по-бързо в кабината на съоръжението и да натисне бутона за седмия етаж. Все още бе твърде рано, за да забележи какви да е хора да обитават преддверието, забързани по пътя си за работа и в гърдите й се настани задоволство поради този факт. Може би просто все още възхваляваше малката победа, която бе постигнала заедно с приятелите си. Намирайки нужните материали, притежание на Лиза, за да сътворят желания им кръг, надеждата бе открила начин да обгърне пипала около душата й. Те можеха да се справят. Дори и това да значеше да убият.

Но нима смъртта на жената от криптата нямаше да бъде нищо повече от отмъщение за тази на нейната близка приятелка.

Механизмът на асансьора я извести, че е достигнала нужния й седми етаж, прекратявайки изкачването си. Младата жена излезе в коридора, миг след което вратите се сключиха заедно наново зад нея, а дърпащите въжета предприеха спускането на кабината. Замайването й бе краткотрайно, миг след което се отправи към няколкото врати, водещи към разнородните апартаменти на живущите в тях семейства. Подобни сгради винаги биваха свърталище на подобни перфектни картини. Майки с деца и бащи, градящи кариера. Обри обаче съвсем не бленуваше да бъде на мястото на нежната част от тях. Бъдещата й кариера се славеше с неимоверно по-голяма важност за нея самата.

Когато достигна прага на семейство Джутрели, пред очите й се откри полуоткрехнатата входна врата. Това бе повече от добър знак, а именно – домакинята на въпросното свито гнездо я очакваше, мигове преди да поеме напът за работа. Вероятно нанасяше някой последни щрихи върху грима си или наглеждаше детето си, мигове преди да го остави в чужда компания в лицето на Обри.

Юмрукът й се стрелна и почука няколко пъти върху лакираната повърхност, известявайки за присъствието си, след което я избута. Вратата се олюля на пантите си, докато тя самата влезе в спретнатия апартамент. Отне й няколко секунди, в които съумя да остави раницата и полупразната си чаша за кафе върху шкафа за обувки до модерна дамска чанта, подготвена за излизане от притежателката й. Събу ниските си обувки и ги остави прилежно до шкафа, вместо да ги изрита раздразнено, както обикновено би направила. Но сега не се намираше у дома и си наложи да спазва поне някакво мимолетно благоприличие.

- Госпожо Аруила, пристигнах. – повиши глас тя, влизайки право в хола. Стъпалата й, обути в къси чорапи, стъпиха върху мек бледосивия килим.

Очите й първо попаднаха на трупа на мъжа, застлал пода ведно с меката настилка. Кръвта му попиваше в тъканта и сътворяваше картина от три нюанса, достойна единствено за полудял художник. Макар и да виждаше само гърба му, предполагайки, че раняването му бе нанесено някъде отпред, било то в гърдите или корема, Обри бе почти сигурна, че тялото принадлежеше на мъжът на работодателката й и баща на нейното момченце.

Инстинктът, който пръв я застигна, я молеше да се втурне и да провери за пулс, дори и да съумяваше да разбере, че някога били вътрешните му, алените течности, притежание на господин Джутрели, отдавна бяха изсъхнали. Миризмата, която се разнасяше от него бе остра и натрапчива, а нищо в него не издаваше, че диша.

Последва бунтуващата вихрушка, която се разрази в стомаха й, принуждавайки я да закрие уста с ръка. Очите й не се отделяха от мъртвеца, посрещнал я в някогашния си дом.

Застинала в ужаса си, младата жена допусна страхът й да я обгърне. Тя ги бе намерила. Но не съумя дори да помръдне.

„Способна да се отърве от всяка пречка, оставяйки след себе си единствено път, застлан с мъртъвци.“

И навярно щеше да отнеме животите на всеки от тях. без милост и по отделно. Изтръгвайки всяка надежда до най-малкия й корен.

Движението, което Обри улови с крайчеца на окото си, я накара да вдигне поглед към един друг мъж. Жив мъж.

Непознат за нея, той се извисяваше само на няколко крачки от трупа на младия баща, видимо необезпокоен от неговото присъствие. Очите му, прилични на изкоренени от недрата на земята рубини, наблюдаваха с очакване нейните. В тях нямаше нито страх, нито отвращение. Единствено отегчението и нескрития интерес населяваха тези две алени кръга. Сам по себе си той бе красавец. Но неговата хубост бе нищо повече от пагубна, предизвикваща по гърба й да танцуват ледени тръпки. Ръкавите на жакета му бяха навити, докато бледите ръце, потопени в засъхнала кръв почти до лактите, подмятаха във въздуха наместо топка малка човешка глава.

Откъсната детска глава.

Притежаваща същото лице, което много пъти досега й се бе мръщело, усмихвало, бе негодувало. Бе го съзряла да изразява всичко това едва вчера.

Погледът на Обри обиколи стаята, премрежи се, без тя самата да издава какъв да е звук. Ужасът вече бе еволюирал в нещо по-голямо, придобило мащабите на червенооко чудовище. Зъби, разкъсващи всичко по пътя си. Елара, която така и не съзря тук. Пред погледа си бе способна да види единствено плашещо спокоен мъж, с глава в длан, изписваща изкривено в агония детско изражение.

И тогава зърна Аруила. Лишеното от жизненост, от живот тяло, бе свито във възможно най-далечния ъгъл на дивана зад декоративната стъклена маса. Нейното лице бе не по-малко ужасено от онова, което вероятно се бе изписало върху това на Обри. Главата й бе отметната назад, а изрусените й коси се диплеха върху тапицираната мебел. Бледите й устни се бяха разтворили в ням писък, зов за помощ. В гърдите й зееше огромна рана, докато в ръцете си стискаше като в клопка закрилнически видимо ненараненото тяло на невръстния си син. Единствено глава му липсваше.

Що за чудовище би я изтръгнало направо от тялото на жертвата си, особено, когато тя бе малко дете?

Младата жена усети как краката й се подкосяват, когато очите й отново срещнаха тези на натрапника, пришълеца, убиеца. Какво имаше намерение да направи той с нейното ранимо тяло? Дали смяташе да я изкорми, да изтръгне сърцето й или дори да откъсне нейната, собствена й глава? А може би възнамеряваше да сътвори по-изящен, по-мъчителен и по-жесток начин, по който да отнеме крехкия й като стъклото в нейния джоб живот.

Обри съумяваше, че трябва да побегне. Но краката й бяха като залепени за пода, две късчета, скала. Трябваше да изкрещи, да привлече вниманието на хората, живеещи в съседните апартаменти, за да се спаси. Но знаеше, че от гърлото й не би се изтръгнал дори звук. Страхът и паниката я бяха парализирали почти напълно, сковавайки безмилостно дори гласните й струни.

- Очаквахме те, създание на сънищата. – проговори с ниския си дълбок глас мъжа; досущ бездънна бездна, готова да я погълне с неподправена охота; привлече наново синкавия й поглед.

Какво искаше от нея? Какви бяха плановете му.

Чужди ръце я обгърнаха изотзад, сякаш от нищото, обхванаха мишниците й, притиснаха ги плътно към тялото й в неподатлива стоманена хватка. Чак тогава Обри осъзна, че бе способна да се движи, но бе прекалено късно. Онзи, придържащ я, бе прекалено, нереално силен за нормален човек. Младата жена размърда ръце, но я прониза болка, щом понечи да извие гръб. Тих стон, сътворен от мимолетното й мъчение, се изтръгна от нейните устни. Оприличи го повече на жалко хриптене, което дращеше безмилостно внезапно сгърчилите се в агония гласни струни. Онзи зад нея обаче не бе отпуснал захвата си дори и със сантиметър. Тя зарита с крака, отчаяно желаейки свободата си, но не постигна нищо, освен краткотрайна умора, прокарваща си път нагоре по вените й и насмешлив поглед, притежание на червеноокия безмилостен убиец. Както се оказваше.

В ухото й зашепна глас, така тих и ефирен, че почти допусна, че тонът сам погали нежно кожата й. Породи хиляди въпроси, заглуши напиращия й с болка вик.

- Послушай ме, алено изящество, – Кои бяха те? – предай ми контрол над този покров. – Какво целяха? – Подчини тялото на моята воля, - Що за безсмислици устните му редяха? – опияни го, примами го, унеси го, в най-дълбоките си дебри приеми го. – Щом я бяха погнали, прищевките на ястреба ли изпълняваха? - Подчини ми кръвта му.

Съзнанието й запя злокобна песен, по нищо различаваща се от тази на мъжа зад нея. Тялото на Обри в миг се отпусна полужизнено, а клепките й примижаха. Атаките и ритниците й заглъхнаха. Едва успя да съзре замъглената фигура на приближаващия се към нея убиец с рубинени очи, преди нейните да се затворят напълно. Усети как хватката на другия се отпуска, оставяйки тялото й да тупне безжизнено на пода, застлан с мек килим, окървавен килим. Усети удара от сблъсъка чак в костите си, но не помръдна.

Не намери сили да побегне. Нито дори да се изправи.

Не проговори.

Поне се радваше, че кръвта, обагрила сивото, не бе нейна. Но дали?

Не чувстваше болка, единствено всепомитаща умора.

Противно на желанието си да го стори, Обри

се

унесе.

Тъмнината отново я пое в красивите си, изящни дипли и заличи всичко, принадлежащо на реалния свят.