*речни усойници – русалки от Иноре, чиито глави и опашки са прилични на тези на змиорките. Обикновено давят всеки, който не успее да избяга навреме от владенията им, реките и дълбоките им участъци. Но, нека не се лъжем, речните усойници са толкова глупави, колкото и бързи под вода, което ги прави лесни врагове.

**ци – продълговати тънки пръчици от инорианско пустинно дърво, което гори с бързината на тютюневото изделие цигара. Дървесината е учудващо мека, пропусклива и лесно попива ароматните елексири, с помощта на които се създава крайният резултат, вариращ в най-различни вкусове и цветове на дима. Най-често срещаните ци са с аромат на летни букети и орхидеи, а в изблик на неналичие на късмет, бихте могли да попаднете и на отровно люти безмирисни такива. За радост, Ендер е подбрал добра стока.
_______________

Тапицерията, с която бяха обгърнато седалките, бе груба, даже прекалено.

Амбър размърда рамене, все още със затворени очи, в опит да намести тялото си в по-удобна позиция. Малко по малко спомените й се възвръщаха един след друг, бавно, почти мъчително. Черни мъглявини се преливаха със златни очи, сътворявайки смърт и погубвайки всяка надежда. Ако това бе сън, то той бе повече от ужасен.

Напуснала владенията му обаче, младата жена се надигна в седалката със замъглено зрение. Тих стон се изтръгна от устните й, когато схванатите й мускули изпищяха в болезнен синхрон. Разтри първо раменете си, прокарвайки чевръсти пръсти под плата на ризата и смекчавайки болката. Нещо върху врата й обаче й се стори странно. Напипа ивица кожа, сякаш изсушена или дори прогорена, която оформяше нагъната линия. И тогава си спомни.

Отръпването на ръката на жената, която се лекуваше твърде бързо от раните си. Която изваждаше собственоръчно и без болка всеки един куршум, решил да пробие плътта й. Парливото обгоряване на нейна шия и чужда ръка с форма на пламък.

Амбър почти се срина отново в импровизираното си легло. Истина ли беше? Жената и черната сянка – истински ли бяха или просто сън?

Илюзия и реалност се преплете в ума на младата жена. Всяка от тях – нашепваща й едно и също. Виейки в единен глас като ранен вълк, молещ се на своята единствена любима, луната.

Последния й спомен я тревожеше най-много от всички. Единствено черни сенки препречваха някога чистия й ум, създаваха мрачен покров, с който да го потулят. Миг по миг се увенчаваха с успех. Дали още тогава не си бе ударила главата? Дали полицейският отряд не бе обезвредил навреме чернокожата жена, дали дори не я бяха намерили да лежи окървавена и безжизнена в локва от собствената си кръв? Амбър допусна, че временна амнезия е заблудила функционирането на мозъка й, дошла внезапно след удара и предизвикала неистови халюцинации. Бе почти сигурна, че някога преди бе чела за подобни случаи из безбройните досиета, които бе преглеждала през кратката си няколкогодишна служба.

За нейна жалост обаче отвъд прозорците на автомобила й не надничаше забързания й роден град, нито граждани на Сейнт Арлент подминаваха паркираната кола. Иззад стъклото се виждаше зеленина, сякаш проточила се до безкрайната шир и обгърнала света в ръцете си. Дървета и храсти потрепваха на лекия вятър, а някъде, далеч над повърхността на небето, слънцето караше тежките им сенки да стават все по-дълги и по-дълги с всеки изминал момент.

В един единствен миг младата жена ги оприличи на пипала от черна материя, които се протягат отново към нея, с едничката цел да я довършат, да я задушат, да я убият. Тя тръсна глава, прогонвайки всяка мисъл за тези нереални събития в дъното на ума си и остави деловитостта да я обгърне като топъл защитнически плащ.

- Беше твърде опасно, Рендерс. – обади се глас от предната седалка, привличайки вниманието на въпросната Рендерс. – Предупредих те. Не ме послуша, а се хвърли в пастта й.

- Ендер? – примигна Амбър и се взря в огледалото за обратно виждане. Оттам я гледаше с укор, но и с прикрита нежност сребърния поглед на колегата й, Валууд. Но все пак някъде иззад очите му, поменът за някогашното му шегобийството все още надничаше с интерес. – Какво се случи?

- Гибел, която не може да бъде пренебрегната – отвърна многозначително той, вперил взора си в стъклото пред себе си. – Много, много голяма трагедия.

- Какви ги дрънкаш? – недоумяваше Амбър, надигайки се бавно на лактите си, а после и изправяйки се напълно. – Ендер, говори като хората.

- Бих ли могъл, когато дори не принадлежа на този свят? – очите му се отместиха от гледката навън, само за да се взрат в младата жена с нескрита тъга.

- Не те разбирам – пророни тя, а объркването й нарастваше все повече и повече, с по-плашеща и от онази на зверския тътен в църквата бързина.

- Имам един въпрос. – поде бавно и внимателно Ендер, сякаш колежката му бе подплашено животно, което той се опитваше да укроти. – Би ли простила?

- Бих ли простила на кого? – седна върху свитите под себе си в коленете крака. Вече бе способна да надникне към света навън, да го обвие с изумрудения си поглед, подпряла лакти върху предната седалка. – Бил ли простила за какво?

Бушуващия поток от мисли обаче секна, щом очите й засякоха гледката от високо към потъналия в низината Сейнт Арлент.

Черната материя бе завладяла всеки сантиметър от него, извивайки се на талази от земята и образувайки нови и нови сивеещи пипала. Чернотата бе погълнала всичко, докъдето поглед стигаше и сега, на мястото на сградите и хората имаше едно

нищо.

Или поне нищо не се виждаше. Досущ като непрогледна пелена, покров от сенки и топлина, материята бе обгърнала всяко кътче, всеки дъх, който малкият град би могъл да притежава. И, макар малко по малко тъмнината да започваше да се разсейва по краищата, тя бе погълнала всяко късче светлина и чернееше на фона на залязващото слънце досущ като първороден мрак.

Амбър се надигна, опирайки се на седалката пред себе си и секунди по-късно изскочи от страничната врата, стъпвайки върху каменист черен път. Почти усети как острите ръбове на късовете едър чакъл се забиват в краката й през кубинките, но не им обърна внимание и продължи, спускайки се надолу по стръмния участък. Зеленина обгръщаше пътеката от двете й страни, тревни туфи разреждаха насипа и по всичко си личеше, че той не бе влизал в употреба от превозни средства от доста отдавна. Но тези дребни факти не правеха впечатление на младата жена. Единствено надвисналата като погребално платнище мрачина над града имаше значение.

Зад гърба си дочу отварянето на вратата на полицейския, както се бе оказал, автомобил, а секунди по-късно Ендер Валууд я настигна, опирайки длан върху рамото й в ням зов да спре. Амбър отказа подчинението с разтърсване на рамене, краката й я водеха безспирно напред. Обувките подритваха всичко по пътя си, а сърцето и духа й бяха замрели в уплаха. Здравото й пресметливо самосъзнание се търкаляше накъде много далеч от нея, потъваше в тъмнината и изгаряше.

- Амбър, моля те – повика я чернокожият мъж, но тя не спря. Дори не намали крачка. Чуваше единствено равните стъпки зад гърба си, спускайки се надолу по пътя. Почти се чудеше как бе възможно коя да е кола да се изкачи безпроблемно по този адски наклон.

Чуваше и глухия тътен, заглушаващ ушите й. Но този път не идваше изпод земята, а иззад нейната смъртна и така крехка черупка. Бучащ, ужасен звук.

По-бързо от колкото можеше да осъзнае тя, Ендер промуши ръце изпод мишниците й и я закотви с помощта на лактите си на едно място. Амбър изрита пясък и чакъл и понечи да настъпи колегата си, да го срита и да се освободи от хватката му по какъв да е начин, но никой от тях не даде резултат. Стъпалата му, както и кои да е раними части бяха на безопасно място от нейния досег и нито една от атаките й не успя да сработи, никоя – да уцели в целта си. Накрая тя се отпусна омаломощена с вик на болка и страдание, подгъвайки коленете си.

- Не те спасих, за да се вкараш отново в клопката й. – промълви той и отпусна ръце, оставяйки младата жена на земята с превити под себе си нозе.

- Коя е тя? – откъсна се полуглухо от нейните устни. Част от шока, който обгръщаше сърцето й като призрачна стена, се надипли около въпроса й, осмисли го и го предъвка още веднъж, два пъти, - Какво е тя? – три пъти. – Какво си ти?

Последния зов се откъсна от нея с едва доловимо проплакване, но очите й останаха все така сухи, колкото и ума й – бушуващ безспирно, опитвайки се да препусне от мястото, на което буксуваше неумолимо. Дочу собствения си глас като зов, бленуващ дълго чакана помощ.

Въздишка се отрони от устните на Ендер. Самият той избра да кръстоса крака до приятелката и колежката си, стоварвайки се върху пясък и чакъл, който привидно не усещаше. Самата Амбър усещаше сетивата си притъпени и избутани в ъглите на ума й. Болката не я достигаше. Мъжът все още бе облечен с бронежилетката, с каквито повечето нейни колеги се бяха екипирали, обграждайки храма на бога тук, на земята и по-точно – в Сейнт Арлент. Един от многото, но така скъпи й.

Нещо й подсказваше, че дълбоко в себе си той знаеше, че някой ден и този момент щеше да настъпи. И трудността да е голяма. Но го познаваше от почти осем години вече, какво можеше да се обърка?

- Елара идва от място, твърде далечно оттук. – поде той, затъквайки кичури от късата си тъмна коса зад по-светлите си от нея уши. Върху едно от тях се мъжделееше малка златна обица, която придобиваше цветовете на спускащото се към хоризонта слънце, отразяваше го. – От земя, която е трудно смъртен да си представи. Елара е от друг свят.

- Така ли я наричаш? Елара?

- Такова име й е дала майката Светлина. Единствена от целия си народ е назована с фамилия, макар и тя да е Ястребовия нокът.

Амбър погледна в издяланите от сребро ириси на Валууд, търсейки бегла следа от неговия всезапомнящ се хумор. Така и не откри: изражението му бе по-сериозно от всеки един път, в който го бе виждала. Светът за Ендер бе една всеобхватна шега, която той неведнъж бе опитвал да върти на малкия си пръст. Този път бе предпочел сериозното си отношение за пръв път, откакто го познаваше.

Незнайно защо обицата му странно напомняше формата на издълбания с огън в плътта димящ белег, който въпросната Елара бе получила след досега си с нея.

- Тя е създание, сътворено от боговете, решили да съберат мощта си в съвършеното същество. Тя е по малко от съня, по малко от дивото, по малко от светлината, по малко от речните буйни води. Същината на обстоятелствата обаче са я превърнали в мрак, в пожар, опустошение, кошмар и най-дълбокия вир, към който речните усойници* те повличаха и давеха. Тя е била началото на нещо велико, дълго чаканата светлина от дъното на пещерата, а същевременно е всепоглъщаща сянка, обречена да носи само гибел на черните си криле. Така са я наричали някогашните й съселяни: черната сова, довяваща смъртта. Неестествена и причудлива, също като нея самата. Много малко са хората, които са знаели какво се е объркало в нейното съзнанието, а техните думи отдавна са се загубили с течение на вековете.

- Векове? – недоумя Амбър, откъсвайки Ендер от мислите и съответно от речта му. Сметна, че би било по-добре да остави напиращите думи на собствената й вяра да закипят беззвучно. Бог бе един и бе всичко.

- Точно четиридесет. – отвърна той, впивайки взора си в безплътната материя в падината под тях. Младата жена бе почти убедена, че можеше да я докосне, ако се протегне съвсем малко. Самата мисъл обаче я ужасяваше. – Преди два дни бяха тридесет и девет.

- Господи. – промълви младата жена. - Случаят Лиза Брайън.

Ендер удостои колежката си с кимване.

- Нашата малка Лиза бе виновна Елара да отпразнува платинената годишнина от изгнанието си под открито небе.

- Не разбирам – поклати глава Амбър и стрелна с недоверчивия си поглед своя колега. Но не трябваше ли да бъде склонна да повярва на безсмислиците му, след като бе видяла с очите си как куршум не убива, дори и попаднал в сърце, а черна материя се манипулира от черни като абанос ръце. – Говори като хората, не е толкова трудно.

Следа от присмех се появи в очите на мъжа за секунди и после изчезна. Той облиза месестите си тъмни устни и извади малка продълговата дървена кутийка от джоба на панталоните си. Върху нея Амбър успя да различи знаците и символите, които чернокожата убийца бе оставила след себе си през почти всяко място, където кракът й стъпеше. Лек трепет на уплаха премина през тялото й, оставило се на първичните инстинкти на ума й, но Ендер само махна капака на предмета и извади от там дълга тънка пръчица, чийто равен връх допря до пясъка между себе си и младата жена. От земята и чакъла под нея се издигна дим и нещото започна да пуши редом с нея, разнасяйки сладникав дим из въздуха. Разнородни цветни аромати се сляха и погалиха рецепторите на Амбър. Колегата й поднесе незапаления край на пръчицата, която тя самата оприличи на цигара** и продължи, след като вдиша от ароматния дим:

- Преди четири хиляди години Иноре е била покосена от озверяла война, а на масата са били поставени цената на свободата и деспотизма. Елара Ястребовия нокът, опиянена от силата и безсмъртието си, е пожелала неограничена власт. Стоте жреци, на чиито плещи се крепи баланса и благоденствието на земята на пустини и оазиси, не биха допуснали подобно господство. Все пак не можеш да се оставиш на милостта на нещо, чийто живот не можеш да отнемеш. А тя е била жестока, ах, толкова жестока! – прекъсна монолога си с ново всмукване от причудливата цигара и издиша няколко сиви облачета дим.

- Представи си монархия, начело с тиран. Нито твоето поколение, нито това на предците ти, камо ли онова на бъдещите биха имали право на свободна воля. А Елара обича да убива. Да отнема животи. Да засища сянката си с тяхната кръв и душа. Тя е абсолютна, досущ като властта, която се канеше да наложи.

Но Иноре съвсем не е смятала да се предаде лесно. Древните жреци открили по странни обстоятелства, че осветени предмети и символи действат противопоказно на Безсмъртната. Но съвсем не колкото да я убият, а само – замаят. Почти като демон. На такава я оприличават и до ден днешен. В разгара на войната, възникнала поради идеята за залавянето й като затворник, са били убити хиляди, при това от една единствена фигура. Нейната. В схватката са били използвани всякакви техники, до една – осветени от вярващи. Погрижих се да поставя белег на шията ти, за да те защити от досега й. Дали раздразнението й този път е било охладняло, дали магията те е защитила – все още не ми е ясно.

Амбър докосна инстинктивно задната част на врата си, напипвайки малкия белег с форма на пламък. Същата, която и обецата на колегата й притежаваше.

- След края й, жреците я залостили с магия в каменен затвор тук, на земята. Същинско приказно място, няма що. Иолталис, така го наричаме ние. Вълшебството създало бокал с пръст от петте земи и кръв от невинна чиста душа, който Елара бе невъзможно дори да приближи. Хиляди и хиляди години наред.

Поклонниците  също така предсказали аномалия на всеки няколко години. В един от петте светове се зачева Избраник, за който се предрича, че ще освободи безсмъртната от оковите й, по собствено желание или не, за да сее гибел над света. Но, колкото и този избраник да е освободител, толкова е и смъртоносен за нея. Връзката между двама им е толкова ярка, че всеки нож в ръцете му е способен да затрие Елара от лицето на световете, всяко камъче дори. Всяко следващо поколение поклонници на боговете изтребваше всеки следващ избраник още в зачатък. Но пророчествата са неизбежни, също като онази безскрупулна убийца. И ние допускаме грешки.

- Искаш да кажеш, че… - поде Амбър, но в същи момент бе прекъсната.

- Искам да кажа, че Лиза Брайън умря поради тази причина. Единствената ни надежда, но не съвсем. Елара не е чак толкова глупава, за да остави такава опасност наяве, дори и самата тя да е игла сред много други. Самият аз бих се заклел, че момичето не би проляло чужда кръв, дори и животът й да зависеше от това. Не че сега вече има смисъл от това…

- И какво ще стане сега? – обади се младата жена, стиснала здраво опрените си в земята юмруци. – Къде ще отиде? Какво ще направи?  Какво дори е направила тук?

Погледът, с който Ендер я дари, бе скръбен. Почти болезнен.

- Уби ги. Всички до един. – отвърна той.

Сърцето на Амбър спря в мига, в който ума й смели думите на малки парченца. Един миг. Два мига. Разкъса се между идеята да повярва и да скочи в пределите на опустелия откъм жива душа град. А и как би могла? Та там имаше хиляди хора, семейства, малки деца. Държавни работници. Собствените й колеги и приятели.

Не. Не можеше да бъде вярно. Толкова хора не се умъртвяват само с щракване на пръст.

- Може ли – посочи като в транс пръчицата-цигара, която тъкмо напускаше устните на Ендер за пореден път. Мъжът й я подаде без възражения и тя обгърна незапаления край с устни. Вдиша дълбоко, оставяйки се на омаята, която цветният аромат й носеше; самата тя досега не подозираше, че нещо толкова приятно и омагьосващо би могло да съществува. Но това по своему не значеше ли и, че то, също като Елара, е притежание на онзи незнаен пустинен свят? А Ендер? Той чие притежание бе? - А сега? Накъде? – попита, най-сетне намерила сили и воля да проговори. Не се закашля, не се задави. Дробовете й все още помнеха стотиците цигари, които бе изпушила през всички онези нейни тийнейджърски години.

- Ще се стреми към централната управа, за да проведе своите преговори. Няма да се задоволи само с досегашната смърт, определено. Ще се стреми към  слава.

В настанилата се внезапно тишина между тях едно съмнение раздра ума на младата жена. Зрънце, което понечи да покълне и да зароди искрата на идеята, че мъжът до нея не дрънка абсолютни безсмислици.

Можеше да бъде вярно. Бе видяла какво прави онази жена. Бе почувствала страхопочитание във вените си. Бе я намразила, а дори не я познаваше.

- Как ги уби? – чу се да казва всред ароматния дим.

- Кръвно заклинание. – отвърна веднага той. – От раздела на забравената алхимия. Концентрирала е мощта си от три края, за да избликне от средата към тях. И всичко между тях. Всеки, попаднал в пределите на троицата, бива покосен от черната й сянка. Без изключения.

- Знаеше го – отрони се от нейните устни, докато гневът си проправяше път нагоре в гърдите й.

- Какво съм знае?

- Знаел си за това. За масовата смърт, още, когато положи картата върху кръвта, с която онази твоя Елара бе изписала плана си. – усещаше парещи сълзи в очите си, когато отново вдигна неговата цигара към устните си. Димът и вкусът й помогна да ги притъпи. – Знаел си, че можеш да я предотвратиш. Да спасиш всички. Твоята себичност е унищожила всички. Освен твоя собствен задник.

- Не ме ли слушаш поне малко, Амбър? – докосна демонстративно гърдите си Ендер точно там, където се намираше сърцето му. – Да ти припомня ли, че дори самият аз не знаех какво се случва и защо пожелах сам да се жертвам на онзи терен, влизайки в църквата? Защо настоявах да останеш с другите извън нея и сам да се оправя с чудовището вътре? Но ти низвергна желанието ми да я омаломощя. Ти си толкова безгрешна, колкото съм и аз.

- Това не те прави по-малко убиец, макар и не пряк.

- Току-що ти извадих детайли от наблюденията ми, изкарай си главата от пясъка най-сетне и се успокой. Мисли рационално или каквото там правиш през по-голямата част от времето.

- Ако ти и твоите измислени жреци не бяхте решили да стоварите бедата на нашите безсилни глави, нямаше сега да си ги блъскаме с напразни надежди.

- Не аз съм виновен за чужди грешки. Дошъл съм да оправя това и искам да го направя толкова, колкото и ти го жадуваш. Но нещо ми пречи! – почти изкрещя Ендер и потри лицето си с длани. – нещо ми пречи да оправя кашата още откакто разбрах, че на земята съществува избраник, жив и дишащ.

- И нея ли щеше да убиеш? – озъби му се с пръчицата между зъбите си Амбър.

- Не ме наричай с название, чието притежание е в чужди ръце. – вдиша дълбоко той и прокара пръсти през кестенявите си коси. – Да, щях да я убия. По-удачно е да жертвам един живот, вместо да търпя гибелта на десетки хиляди. – погледът, който й отправи, сега бе изтощен, омаломощен от страданието, което бе длъжен да изпита. – Знаеш ли колко от тези хора са пропуснали да си кажат толкова важни неща? Колко са оставили твърде много незавършени дела след себе си и това боли? Дори аз го усещам.

- Затова ли искаше да разбереш, дали бих могла да простя? – пророни с вина иззад зеленеещите си ириси Амбър. – Да простя в смъртта.

- Тя би искала да знае, че с обяснението си в искрени чувства,  не е породила толкова жестока ненавист от твоя страна.

- Киера е грешница, която си позволява да прави извращения с тялото си. – отсече машинално младата жена. - Фактът, че предпочита жени пред мъжете, ще я отпрати в ада.

- Тя не бе виновна, затова каква всъщност. Инорианските богове до един ни отпускат свободата да живеем по начин, който ни прави възможно най-щастливи. И тя, досущ като теб, е търсила единствено щастието.

- Но не го е намерила. И в смъртния си час. Никой не го е намерил в този шибан град.

- Ще доставиш ли онази мнима утеха на душата й, в която хората от този свят така обичат да подаряват на мъртвите си познайници?

- Моят бог не би й я дал.

- Но ти не си твоят бог.

- Прав си. Затова аз й я давам. Прощавам й, макар да е по-удачно да помоля за нейната прошка.

- Значи сега твоята душа няма да намери покоя си. Поне в света на живите. – засмя се престорено Ендер. Шегобийството зад очите му съвсем се бе оттекло някъде далеч от реалния, близко достижимия свят, който Амбър познаваше. Тя въздъхна и предпочете да го парира със своите думи, режещи като метални остриета:

- Този на мъртвите няма да е толкова далечен сега, с Елара Ястребовия нокът на нашите глави.

- Права си. – изсумтя колегата й, понечвайки да се изправи. – Което ми напомня, че трябва да навестя едни нови нам познайници.

Амбър въздъхна тежко, недоволна, че бе принудена да остане сама с град от призраци, докато наблюдаваше как всяко мускулче в тялото на Ендер се напряга, за да вдигне тялото му на крака. Той и подаде ръка, но тя я отказа с поклащане на глава и взор, отправен с тъга към съсипаното селище. Осъзнаването й все още не бе дошло напълно, но имаше още малко време на блажено безмислие под лъчите на гаснещото слънце. Можеше да се закълне, че сянката блести в златисто под негово влияние и да й се любува мигове, преди да рухне от собствените си страхове.

- Трябва да те оставя сама. Ще се върна. – зарече се с мелодичен тон Ендер Валууд, някъде зад гърба на младата жена. – До няколко часа, Амбър Рендерс.

- Не отговори на един въпрос. – жегна го с възобновена острота в гласа си тя, без да отделя поглед от обвития в мрак град в низината. Самият въпрос я изгаряше отвътре, създаваше пепел от органите й и стриваше костите й на сол. Страхуваше се, че отговорът, който така яростно желаеше да узнае, ще смачка всяка една надежда, която е стаявала в рамките на последните минути. Надежда, изваяна от детинска наивност и окъпана в златото в очите на бездушната убийца с душа на ястреб. Защото, колкото и глупава да бе, не можеше да пренебрегне факта, че познайникът й говори за чужд свят, далечен от нейния, сякаш бе създаден в неговите предели и живееше живот, непознат й, но така истински. Боеше се от факта, че всичко познато й ще си отиде в един единствен ден, погубено под черносенчести воали. И, някъде надълбоко под слоевете кости и плът, тя се помоли на единствения си бог Ендер да бе истински. Макар и злато и сребро все още да искряха в чужди, неестествени очи. – Кой си ти, Ендер Валууд?

Усмивката на мъжа почти разсече въздуха като с нож и Амбър се закле, че я почувства някъде надълбоко под стените на разума си. Някъде, където болката от промяната бе почти истинска.

- Аз не се казвам Ендер, скъпа ми Амбър. Името ми е Кзен.

И с тези си думи изчезна с плясъка на ронещ се пясък. Аромата на горяща жар се издигна и се смеси в ноздрите на младата синекоса жена, а тя самата захвърли своеобразната цигара към осеяния с едър чакъл път. Наблюдаваше я докато отскачаше от камък на камък, оставайки застопорена някъде далеч от досега й.

Не се обърна. Не се зачуди за Кзен. Не го последва.

Притисна колене към гърдите си с лице, опряно в капачките им и с аромат на цветя в дробовете си, остави сълзите да бликнат.