*Чистилището – мястото, в което пламти Вечния огън, дарен на демоните от Рубинените степи от самата тяхна покровителка, Мейва. Огнището му се съхранява под строга алхимична бариера в главния храм на богинята, красящ кварцовия град, намиращ се във въпросните степи. Божествените пламъци, които го населяват, са единствените, способни да лишат мрачен демон от привилегията на живота, а подобно наказание се издава единствено от върховната жрица.

**алхир – алхимията, за която се смята, че обикновено е владяна от Стоте жреци на Иноре. Има някои изключения в уравнението, но това е тема, която ще обсъждаме друг път. За разлика от подчинението, което демоните по „рождение“(това ще обясня по-късно(надявам се) притежават, алхирът се получава вследствие на ритуал, назован Танца на елементите. Обикновено, когато в редиците на стоте пристъпи нов потомък, нов жрец, той се изправя пред елементалните статуи в главния храм на боговете в седалищния им(на жреците, не на боговете) инориански град, в присъствието единствено на най-възрастния член от даденото поколение потомци и на поклонничките на плодородната земя. Вторите изпълняват танц, чрез който „събуждат духовете“ от дебрите на оазисите, призовавайки ги да поднесат даровете си в краката на новобранеца, а след като някоя от упоменатите скулптури засияе във вариращ от избраната дарба цвят, те дават име на новопридобитите му способности в едно своеобразно кръщение. Ако никой елемент не припознае новопостъпил жрец, то той се счита за недостоен, но въпреки това не напуска редиците на стоте. По простата причина, че няма друг избор.
__________________

Смъртната се строполи на пода и зарея премрежените от миглите си очи нейде измежду неговите черни ботуши. Дракен не отдели своите алени ириси от крехката й снага, докато тя самата не склопи клепки напълно, а забавеното й дишане не придоби равномерността на това на някой, потънал в блажените покои на съня. И не бе сигурен, че безсилието й не е простовата преструвка на хитроумна човешка лисица.

Колко жалка бе само, а носеше на плещите си славата на горда благословена на съня! Нищожество, неспособно дори да извика кошмара в шепите си, когато й бе предоставена повече от добра възможност. Та тя дори не бе една! Що за глупак би могъл да пресекне гласа си, да смрази собственото си съзнание, щом у него бушуваше сила, копнееща да разчупва чужди такива досущ като фалшиви диаманти! Бе й нужно единствено да извика, зашеметявайки и него, и стоящия от другата страна на сега безжизненото й тяло Атракс. Да си спечели време и спасение, докато умовете и ушите им пищяха в неумолимата си агония.

Обаче, както твърде много други смъртни, бе поробена единствено от глупостта си.

Дори сега, самата Дрей се мръщеше от небесния си трон, съзерцавайки как душата, която лично е изваяла, се проявява като толкова слабохарактерна персона.

- Надявам се, сега си доволен. – изсъска срещу него Атракс. От тихия приветлив глас, с който бе изредил подчинителната си мантра, не бе останал и блед помен. Сега на негово място мрачния зеленоок демон от Рубинените степи сякаш плюеше парлива отрова наместо думи.

- Ни най-малка представа си нямаш, скъпи ми Атракс. – усмихна се не по-малко отровно срещу него Дракен. Ръката му изпусна изтръгнатата лично от него човешка глава, остави я да тупне с грозно хрущене върху твърдия под. Умишлено встрани от постланата му с мек килим част.

- Спести си любезностите, дрипаво псе. – отсече другия и прекрачи спящото момиче, подминавайки своя мним събрат. Дракен прие действията му като няма покана, затова подхвана тялото на благословената изпод мишниците й и я издърпа почти до прага на помещението. Надяваше се по този начин да предостави достатъчно пространство, равняващо се на един-единствен демоничен алхи-кръг, заел пода на стаята.

Атракс на свой ред сви меката настилка, с която смъртните бяха постлали дома си, формирайки грубо руло. Трупа на мъртвия човешки мъж се преобърна с лице нагоре, щом мрачния издърпа тъканта изпод тялото му и впи невиждащи прозрачни очи към запреченото от тавана небе. Гърлото му бе разкъсано грубо като от хищно животно, а крехката му челюст бе строшена от две страни и стоеше злокобно изкривена.

Какви ли глупашки мисли се виеха в ума му през изминалата вечер, за да се изпречи именно на пътя на Дракен?

Пред тяло, събиращо мощта на нещо, повече от просто велико. Макар и съвсем обикновен сред своите, населил последните редици на демоните в Рубинените степи, могъществото му, подправено с вкуса на вечния живот, със сигурност доминираше над това бегло разумно същество. Кой изобщо бе способен да накаже именно него, да извие врата му и да го прати да гние в Чистилището*? Дори върховната жрица не бе способна да му се опре. Колкото и власт да имаше в ръкава си,

той бе готов да се сдобие с

още повече.

Камо ли да сведеше глава пред кой да е низък смъртен.

Атракс потопи пръсти, с изписана върху обикновено каменното си лице погнуса, в кръвта на убития мъж. Чистите му бледи пръсти се докоснаха до отдавна изстиналото червено и се отдръпнах конвулсивно. Нещастникът имаше повече опит и желание да умъртвява собствената си плът и тъкани, пред това да лишава от свежия полъх на живота други, разкъсвайки пресни трупове.

Няколко капки оцветиха равния дървен под. Червеното в два нюанса, ярък и тъмен, поде красив, смъртен танц на фона на грубото бледнеещо кафяво. Допреди миг неопетнените пръсти на неговия събрат, подеха този ритъм, сътворявайки изящна дъга. Линията се изви угодно му, направи пирует и захапа опашката си, този път: с край, по-блед от началото си. Красивата кървава усойница обаче не бе достатъчна да отвори нужния му портал, затова и Атракс бе принуден повторно да оцапа вече поаленелите си пръсти. Позволи си да вложи достатъчно отвращение, колкото да не остане незабелязана дори и бледа капчица от него от другия. Дракен обаче, съвсем угодно на себе си, пренебрегна негодуванието, избутвайки нямото си раздразнение надълбоко в своето почернено съзнание.

Алхимичните кръгове не винаги се изписваха с помощта на неговата скъпоценна любима, кръвта. Те съумяваха да пуснат корени към света, към чийто дебри водеха, дори очертанията им да бяха от просто, дори смъртно багрило. Стига дадената реалност да бе изписана по краищата им на нейния собствен език, изникнал първи в зората на сътворението на онези, населили я. Но съвсем не всеки бе облагодетелстван с дарбата да прелетява през петте свята, досущ като хала. Жреците на Иноре успяваха да достигнат едва до четири от тях. мрачните демони притежаваха упълномощението на собствената си богиня да лавират измежду всички им.

Демоничните алхи-кръгове действаха на принципа каква кръв притежава във вените си онзи, сътворил го, или по какъв начин съумяваше да го активира. За негова собствена жалост и липсата на разцъфващи пъпки на интереса, Дракен не само не се интересуваше, но и нехаеше за останалите способи за пътуване между световете, които Вселената пазеше дълбоко в дебрите си. Но знаеше едно – онова, което демонът, отворил портала към своя свят във вид на поаленяла буря, вземеше със себе си, бе способно да премине отвъд, заедно с него. Дори и да притежаваше тяло и душа на нищожен човек.

- По-добре изкорени тази си доволна муцуна. – извади го от дълбините на мислите му Атракс, чертайки по краищата на вписаната в първоначалния кръг по-малка окръжност. Букви, прилични на резките на обработени скъпоценности. Думите, сътворени от древните демони, гласяха единствено за величието на първото им владение. Красиво, но пагубно за онзи, който не успееше да вникне в скрития му замисъл.

- Не вини мен за личното си съгласие, братко – вяло му отвърна Дракен, облегнал гръб върху рамката на вратата. Бе почти сигурен, че яркия му поглед бе съзрял как веждите на неговия мним събрат се сключват все повече в изражение на отвращение. Не към работата, която извършваше обаче. Ненавист към него самия.

- Защо ти сам не изпълни глупашките си намерения? – не се отказа Атракс. Под волята на дългите му пръсти се появи нов, напълно завършен символ.

- Заявих ти го преди, ще го повторя и сега – оттласна се от опората си Дракен, полагайки лежерно ръце в джобовете на жакета си. Миг подир това се прокле за кой ли пореден път. Отново мислите му го бяха отвяли твърде надалеч, за да вземе предвид факта, че по собствените му ръце все още присъстваше, била тя засъхваща или не съвсем, чужда кръв. Щеше да разнася мириса на желязо със себе си, където й да идеше. - Делата ми на този свят съвсем не са привършили.

- Или просто се изявяваш като страхливеца, какъвто си, следящ изкъсо новите си играчки в уплахата си да не му бъдат отнети наново. – изреди монотонно другия. Тихото спарено раздразнение, което струеше на талази от него обаче, почти бе напът да изпълни въздуха в стаята с аромата на яростта.

Особено, ако гневът в гърдите на Дракен се поддадеше на копнежа си да запали фитила. Що за глупак като него смееше да му държи тон, подобен на този? Самият той бе страхливец, задето се криеше зад знанието, че нуждата му от него бе по-голяма от желанието за кавга, завършваща с всепомитащ двубой.

- И такъв може да съм, да. – отвърна обаче, подтискайки всяка яростна частица, която таеше в себе си. Макар и сам да долавяше в гласа си онази тъй лека нотка на дрезгавост, заклеймяваща видното му спокойствие като затишие пред буря. Сам се увери, че при следващата им среща, щеше да бъде с крайно развързани ръце, за сметка на сегашните увити около китките му въжета. И щеше да постави демона на онова място, което най-вече заслужаваше. - Засега ми приписа повече от достатъчно имена, били те мои или чужди.

- Замисли се, не ти ли липсват. Съвсем малко – степите, макар и таящи в себе си чудовищна гротеска, много повече, отколкото той бе способен да изопачи сам с двете си ръце, му липсваха определено. Колкото и малка да бе меланхолията му по дома. Затова и копнееше да пренесе тяхната атмосфера и тук, да подчини и останалите светове на нейните жестоки порядки и беззвездни небеса. Но съвсем не посмя да изрече покварените си цели на глас.

За тях отдавна притежаваше нужното решение. Персоната на Атракс не му бе от полза, станеше ли дума за тях, дори и с ясно съзнание да прозираше иззад намеренията му. Иначе нямаше да си прави труда да го предупреди да не разстила килимите си на твърде непозната нему територия.

Мрачният му бе нужен единствено, заради способностите, които кипяха във вените му наред с кръвта. Някои от жителите на Рубинените степи се славеха с редките си подчинителни дарби, които рядко се срещаха другаде из петте свята. Атракс се славеше като притежател на бленуваното кръвно подчинение. Съумяваше с лекота да подтикне течността във вените на кой да е да танцува под неговия съпровод, да следва неговия глас, да му се подчини дотолкова, отдавайки цялото си същество на него самия. Нежна пагубност, изпипана до съвършенство.

Дракен се подсмихна на себе си. Умът му отдавна бе заровил яда под покров от гъста засъхваща кръв.

Изящна даденост имаше той, не можеше да му се отрече. Демонични създания като него бяха единствено склонни, заради редкия си дар, да се впишат в цялостния му образ за един нов свят. Да бъдат част от него.

Под неговата плът също се вихреше изпипан способ. Все пак мрачен, без притежание на дадено подчинение, бе смятан за нисш, също както инориански жрец, неполучил свой алхир,** се считаше за позьор. Все същата нищожна сган.

- Там няма нещо, което да ме задържи да не бродя из световете. – промълви почти на себе си Дракен. - Никога не е имало.

- Казваш го само, защото не си потърсил смисъла си. – сряза го наново Атракс. Бе едва преполовил знаците, които сътворяваше. По всичко си личеше, че внимаваше да не обърка нещо, дори то да бе дребен, безличен детайл.

- О, него го намерих още в зората на света. Не ме подценявай толкова лесно.

- Властта не е нищо повече от едно безцелно и глухо нищо. – отсече ведно с рязко движение на ръката си мрачният, с ириси, чието зелено се впиваше безмилостно в кръвта, с която боравеше. Не бе обаче по силите му да го вини единствено, поради разнородните си възгледи. – Никога не е представлявала какъв да е смисъл.

- Тя винаги е била и ще си остане всичко, скъпи ми Атракс. Никога не посмявай да я подценяваш. – не му остана длъжен Дракен. Трябваше да притъпи на всяка цена усещането, че съвсем скоро яростта ще изплува върху неговата крехка повърхност. Иначе рискуваше да не остави нищо след себе си.

- Глупости, родени от човешки глави. Съвсем не подхождат на нашата раса.

- Време е да разчупим този ни така тесен светоглед, не мислиш ли, братко?

- Той е основната ни движеща единица. Мейва го проповядва.

- Ти сам каза, че нейните послания са често противоречиви.

- Никога не си чувал зова й, за да си убеден дотолкова в това си твърдение. – поде нишката, която последната буква притежаваше, Атракс. Линиите, прилични на разчупен кристал, изникнаха покорни изпод пръстите му. Подеха танц, невиждан и нечуван от смъртен или дори жрец.

Деликатна, но същевременно убийствена феерия от багри.

- Значи е вярно. Онези от твоя кръг, че и нагоре я чуват да шепти благи и не толкова вести в ушите им? – изведе наяве и на глас разсъжденията си Дракен, а събратът му единствено го удостои с едва доловимото си кимване.

- Аз я чувам. – промълви накрая той. Тонът му се бе изменил отново, този път – придобиващ нежните стонове на краткотрайно запленение. - Гласът и е просто… красив. – с тези си думи изрисува и последния символ, бележейки завършването на писанията си. Приближи се с няколко отсечени стъпки към Дракен. Приклекна пред момичето, изгубило съзнание, и провря ръце под сгъвката на коленете и гърба й. Повдигна я с цялата лекота, на която бе способен, твърде плах, за да я нарани. Сам знаеше какво щеше да последва, щом от нейната благословена глава посмееше да падне дори един косъм.

Жреците щяха да ги надушат. Не напразно бяха изпратили един от тях в този свят, за да наглежда, да слухти. Проклето куче, способно да подлее вода на всичките му досегашни кроежи. Но съвсем бързо, сякаш дори лесно, изпусна нишката на един от двамата, докоснали някога душите си до божествата. Този път картите се бяха изплъзнали от неговите, покрити с тъмна кожа ръце.

Дракен знаеше, че нищо не би ги спряло да оковат тялото му и да го отведат, с надеждата да изтлее в търбуха на клетка, зандан, за хиляди, милиони години. Досущ както бяха сторили с така красивата си грешка в лицето на Елара Ястребовия нокът.

Птица, чийто криле не бяха успели да прекършат съвсем. Пера, които бяха изтръгнали, вместо да подрежат. Грешки, осланяли се върху плещите на хиляди и хиляди потомци след тях.

Жреците, преди всичко друго, бяха глупци. Всички до един. Безумието им бе сравнимо единствено с онова на хората.

Атракс пристъпи бавно в очертанията на кръга и поде с тих глас нежната жужаща мелодия, която символите сътворяваха. Съхнещите алени знаци засияха, щом звукът ги поде и отприщи своята първичност. Нежна, но също така гибелна. Изящен танц, съпроводен от неземните мелодии, с които небитието на света шепнеше на своите подчинени. Изпод краката му завя бледо подобие на вихрушка в червено, изви се нагоре към един друг, чужд му свят. Заигра се с дългите кафяви кичури коса на младото момиче в ръцете му, обрамчи лицето й, припозная като своя, но побърза да я заклейми като чужда.

Устните на демона в кръга се отвориха, досущ две бледи резки. Иззад тях се показаха заострените върхове на зъбите му, щом гласът се изтръгна нейде отвъд тях. Сух и тих, контрастиращ с нежната рубинена мелодия

- Довиждане, Дракен.

А след това потъна, погълнат от енергията на света, който разпозна него като свой и ничий друг. Ярката светлина заискря и обля света за един върховен момент, а след това изчезна, угасна. За времето на едно премигване с гъстите си черни ресници, Дракен разбра -

изпарил се бе във въздуха,

без следа,

освен сияйния ален кръг, чиито линии

избледняваха.

Заедно с

момичето.

На лицето на Дракен се появи нова усойна усмивка. Вече можеше да отстрани и последната пречка от пътя си, щом тази бе потънала в мрака на непознат за себе си свят. Завинаги погубена в дебрите на чуждото, като стрък зеленина в пустинна земя.

- До нови срещи, братко. – промълви срещу припламващата светлина на очертанията, в които бе сътворен демоничния кръг, той.