Отделете минута, за да се насладите на прекрасния фенедит, дело на valesxo. Увувувувувув, прекрасен е, нали! Отново ти благодаря мейт, че създаде тази красота и, че хареса моята Елара. Посвещавам двадесет и втора глава на теб <3.
_________________

Руините бяха красиви. Изкусни. Гротеската иззад тях бе изчерпана до последния детайл и сега на нейно място имаше единствено развалина. Огромна, обхващаща стотици квадратни метри. Погребана под аления покров на страданието и нищетата.

В очите си Елара усещаше прах. С обонянието си подушваше желязната нотка в кръвта на всеки един, смазан, задушен или разкъсан от собствената й сянка. Черна красота, надиплена в небесата, довявайки нощта насред прохладния ден. Приказна и топла. Ужасяваща за онези, чиито животи изтичат в нейните гладни дебри. Очарователна за нея самата.

Хиляди и хиляди души, гаснещи с бързината на проблясващи падащи звезди. Само миг преди да изгорят, да изтлеят и от тях да останеше единствено бездушен къс метал.

Смях се отрони от гърлото на Ястреба, раздра черната материя като с нож, отекна под нейния купол. Колко жалко от страна на смъртните бе да си помислят, че няколко къса олово ще спрат нещо вековно, нещо велико. Нещо, което познаваше смъртта във всичките й форми, прилагайки я неведнъж на безразумни създания, на пречки, изникнали на пътя й. На убийци, на убити, на онези, които държаха властта в ръцете си. Но мигом след нейната намеса – бяха я изпуснали. Оказали се именно – безпомощни. А този така смъртен свят, непознал магията в най-висшата й форма, не се различаваше по нищо от родния й.

Иноре, в която колкото и да опитваше, не успяваше да се върне.

Поне се надяваше, че след убийството на страхливия жрец, глупавите повелители на пустинната плодородна земя щяха да се пръкнат, за да търсят обяснение и ново попълнение. Стоте не биваха да бъдат нито повече, нито по-малко, макар и разпръснати по краищата на кой да е необятен свят. За нейно щастие инорианците умираха толкова лесно, колкото и смъртните земни хора.

Доколкото помнеше от старите писания, те бяха едни от малкото, посветени в пътуването между световете, а това щеше да й е от голяма помощ, докато не пристигнеше отново в Иноре. И додето не се отървеше от тях. До последния.  

Елара не можа да не си припомни колко техни гръкляна бе изтръгнала в онези изминали дни, преди тялото и волята й да бъдат заринати под тонове камък. Далеч от света и от родната й земя, оставил в сърцето й носталгия и жажда за отмъщение. Трябваше да продължи да го дири, макар и реално ума й да напяваше за цел, отдавна порутена, отдавна изгубена. Онзи така скъп й някога воин не би могъл да изживее хилядолетията заедно с нея.

Но бе способен да й поднесе един живот, по-ценен от всеки друг, който бе отнела собственоръчно. Да остави спомен, далеч, далеч по-красив от изящно изрисуваните с кръв стени, които сътворяваше след себе си.

Да й даде повече смисъл от онзи, който бленуваше, описвайки алхимични кръгове, които единствено страхливите жреци на Иноре биха могли да активират, ползвайки забравените си трикове. За нейна жалост дори писанията от инорианската библиотека, в която бе прекарала много години от безсмъртния си живот, не и разкриваха всичките си тайни.

Оставяйки тялото и кръвта си да красят мраморния под в дома му, той обаче й бе отнел всичко, преди да я остави изобщо да притежава нещо.  

Проклет, проклет воин.

Дори и нейното безсмъртно сърце да туптеше нейде под корсета и сенките й с равномерен тон, някога също бе раздирано от болка. Изтезание, равняващо се на загубен крайник, който никога отново нямаше да възвърне притежателя си.

Властта и яростта пробиха път към малкия омаломощен орган в нейната плът. Завзеха го както трънлива лиана обзема извисяващото се над света дърво, превръща го в свое. И тя самата

се

превърна

във

всичко.

Най-висше. Пожела кръвта, пожела яростта да вземе връх и да се лее безспир като буен потоп. Да помита всичко по пътя си.

И сега. В свят, така далечен от нейния, на земя, непозната на нозете й, гняв, кипящ и всеобхватен я обгърна. Накара я да крещи. За пореден път.

Глас, примесен с яда и болката й се извиси към сивеещите небеса, нечут дори и от скриващите се звезди. Остана глухо и слънцето, което надигаше бавно и полека ярката си корона. В миг на смъртна човешка глупост Елара пожела да изгаси и неговата светлина, както бе направила преди броени часове с тази на малкото човешко градче. Да я потуши, да остане в мрака на собствената си скръб.

Наместо това изкрещя отново. Съдра гласните си струни, заби нокти в шията си. Изпод черните й като непрогледна тъмнина пръсти избликнаха няколко виненочервени капчици кръв, мигове преди кожата да се възстанови, дразнещото щипане – да отмине. Очите й – сухи като пустинните земи.

И на ястреба да сломи крила, рухвайки там, където щеше да остане незабелязана от света. На своя собствен олтар от трупове, положила колене в нищожната им кръв.

***

Ейдън търпеливо зачака отговора на Обри от другата страна на мобилното си устройство. Насилил бе волята си, за да се опомни твърде внезапно и малко болезнено, впивайки все по-дълбоко късите си нокти в свободната длан. Щеше да остави морави отпечатъци върху бледата кожа, но този факт отдавна бе спрял да бъде от значение за него. Засега обаче това му бе подействало като дълго желан удар в гърдите, целящ да го опомни.

Иззад тях сърцето бързо препускаше, докато тръпнеше в очакване на думите на момичето. С всяка секунда, на чуждо място, в чужд дом, в покоите на една паднала особа, лейди на обичта му, страхът го завземаше все повече и повече. Ами ако узнаеха, че той е там неслучайно, поискал да вземе със себе си нещо повече от последно сбогом с обичаната си? Ако родителите й, досущ както бяха направили с Обри, го прогонеха и намразеха до края на света, приспадайки личността му към тази на жалък крадец? Самият той не желаеше и това, както гибелта на дъщеря им да тежи на духа му. Затова и нетърпението в гласа му си пролича прекалено ясно, когато заговори.

- Кажи ми какво да търся. – повтори настойчиво. - Нямаме време.

Звука от въздишката на младото момиче го застигна от другия край и почти веднага след това гласът на Обри затанцува изящен валс върху тъпанчетата му.

- Огледай се. – проговори тя, в синхрон със звънливия шум от потракване на съдове, стъкло с порцелан, метал с метал. – Какво виждаш.

- Стая. – отговори лаконично Ейдън. Почувства се почти виновен за отсечения си тон.

- По-подробно.  – настоя търпеливо младата жена. И на нея не й беше лесно, както на самия него, осъзна младежът. Затова и се постара да огледа малкото помещение, служило за спалня на Лиза. Красива и неестествено бездушна кутия, решена в топли, нежни нюанси.

Върху леглото на момичето,  сбогувало се завинаги с живота, бе поставена бледожълта кувертюра. Плата бе обвил матрака и чаршафите под себе си, неоставящ нищо на показ. Въпреки това върху него се мъдреха прясно откъснати червени рози и пролетни цветя, сред които Ейдън различи и няколко петнисти гробовни карамфила. Те бяха разпилени, някога явно образували китка, букет дори, но повечето бяха опропастени. Малко по-нагоре, измежду декоративните възглавници, се бе наместила космата оранжева топка. Много бе вероятно именно тя да се окажеше виновникът за случилото се с умъртвените лишен от прилежния си вид растения.

Младежът приближи котката и бавно, грижовно понечи да погали спящото животно. То му отвърна с тихо гърлено мъркане, явно припознало своята господарка в него и обърна развълнувано и с нетърпение петнистата си главица в негова посока. Не остана доволна и изсъска с настръхнала опашка срещу непознатия в нейни очи мъж. Мимолетна усмивка се появи на лицето на Ейдън, когато котката подскочи, озовавайки се на пода, а миг след това се скри под статив, поставен в другия край на стаята.

Бе твърде вероятна възможността и тя самата да не можеше да приеме отсъствието на Лиза. С нежелание и мъка, Ейдън й съчувстваше.

Стативът се намираше до тоалетката на мъртвото момиче, върху която бе разположили единствено черна ваза, от която се подаваха няколко увяхващи слънчогледови цвята и снимка от завършването им в рамка. Платното върху стойката бе покрито с протрит стар чаршаф, чийто краища стигаха до земята. Именно иззад тях съскащата котка бе открила прикритието си. Само, че този път Ейдън не се интересуваше от нея, макар че едва сега откриваше за съществуването й, а от нещото, скрито зад чаршафа. Любопитството, заглождило го, го подтикна да проговори отново.

- Знаеше ли, че Лиза рисува? – оправи въпроса си към притихналата Обри от отсрещната линия.

Един миг се проточи, а сетне втори, натяквайки му колко малко знаеше за момичето под повърхността на съзнанието, което единствено бе допуснало той да зърне. Колко малко бе разкрил от нея. Защо обаче мълчанието на Обри г изгаряше?

- Да. – отвърна най-сетне тя.

- Защо аз не знам? – чу се да пита Ейдън.

- Нейно решение – отсече нехайно младата жена.

Младежът потри слепоочията си с пръсти, засягайки няколко от синините по лицето си. Мнима болка пропълзя по нервите му, но той я прогони надалеч от съзнанието си. Макар и почти ненужен, фактът, че не знаеше за тази й друга творяща страна, го караше да се чувства предаден. Накрая хвана внимателно платнените краища на неизползваемия по предназначение чаршаф и го издърпа. Под него се разкри картина, описваща в детайли снимката върху тоалетката на Лиза. Цветове, подобни на тези върху отпечатаната хартия се преливаха един в друг и очертаваха ясно четири фигури. Обри с нейните искрящи синеещи очи. Потъмнялата от собствените му корени тъмна кожа на Диего, който на свой ред бе преметнал ръце върху раменете на двете момичета и се бе ухилил твърде широко за снимка. Белите му зъби искряха в контраст, докато самия Ейдън бе застинал с крак във въздуха, съвсем в неведение за снимката, за която останалите трима позираха. Черната мантия се бе развяла поради движението, а квадратната му шапка се бе наклонила по смешен начин. На лицето му, за разлика от всеобщите ухилени изражения, се бе изписало объркване, тъй като в онзи ден Лиза го бе издърпала в кадъра твърде внезапно, за да се осъзнае какво точно се случва.

И всичко това – пренесено с бои и багри върху голямото платно.

- Нарисувала ни е – промълви той, сваляйки телефона от ухото си. От него дочу заглъхващия глас на Обри, но Ейдън го пренебрегна, за да направи набързо снимка на творбата на Лиза. Доколкото разбираше от художествения занаят, предполагаше, че или момичето не я бе завършило, или не бе намерило време да я сподели с тях. А може би дори не желаеше някога да го стори. Нежеланото малко късче на недоверие се загнезди в сивото му съзнание и нарасна отведнъж. Изпрати изображението на момичето, играло роля на нейна приятелка и въпреки това знаеща повече за вътрешния свят на мъртвата млада жена.

- Имаш ли идея къде е държала целия си този талант? – попита я. Гласът й му се стори заглъхващ и съвсем леко – изнервен.

- Лиза все още е неотворена книга, дори за мен – оправда се тя. – Но, за творец, е крайно подреден човек. Чувала съм, че този тип хора са доста разхвърляни, но всичко при нея си е на мястото. Почти като при перфекционист.

- Това оправдава ли я да държи влеченията си настрана от света?

- Това е нейно решение, Ейдън. – заключи младата жена. - Не можеш да я виниш. Може би е искала да ти покаже онази Лиза, която тя самата е желала да култивира в спомените ни. Може да е смятала хобито си за излишно. А може би е желала да има нещо, единствено за себе си.

- Какво друго е  правела? – настоя Ейдън; гласът му – режещ като остър нож.

- Трябваше да питаш нея – отвърна му със същинска острота Обри. Самият той усещаше, че търпението й е на привършване. – Можеше да се поинтересуваш, вместо да тънеш в своето собствено блато.

Тишината наново се настани между двама им. От една страна – Ейдън, потънал в собствените си съмнения и предателски тревоги, от друга – равномерното дишане на самата Обри. Беззвучието, в което отведнъж бе затънал, накара младият мъж да огледа по-обстойно стаята на Лиза в стремежа си да вникне с още съвсем малко във вътрешния й свят. Пространство, досега непонятно му. Какво друго бе  пропуснал да научи за своята любима, докато тя на свой ред бе узнала всичко за него самия? За обтегнатите, дори изпепелени отношения между Ейдън и жената, вдъхнала му живот. И причината да го стори. За всяко едно негово вътрешно терзание и всяка угарка, стъпкана под подметката на обувката му. За вината, която изпиваше от факта, че бе такъв.

В стремежа си да утеши собствената си болка, бе отхвърлил личността на Лиза далеч, далеч зад гърба си. Каква музика предпочиташе тя? Какви цветове обичаше и какви книги четеше? Ако изобщо се интересуваше от литература? Защо му бе толкова трудно да си спомни, сега, когато дори не подозираше, че приятелката му е притежавала котка?

Дори не се бе замислял да я попита.

Може би Обри

бе

права.

Може би се интересуваше само от себе си.

- Съжалявам. – разкъса булото на тишината той, едновременно с другото момиче, което промълви:

- Съжалявам. – а след това въздъхна. Напрежението, което се бе настанило в атмосферата се бе нажежило отведнъж до пламенно червено и сега се отлагаше малко по малко. Бе крайно време тримата, включително Диего, да се сработят и да задвижат плана си като добре смазана машина. Забавянето не помагаше на никого и би могло да им коства твърде много. Дори човешки живот. – Не си меря приказките понякога. – оправда се сконфузено Обри.

- Не се обвинявай. Права си. – контрира я Ейдън. Този път грубостта се бе оттекла напълно от гласа и съзнанието му. Бе останала само и единствено вината, проточила отровните си бодли към съзнанието му. И ги впиваше надълбоко, промивайки всяка една частица от досегашния му живот. Остави единствено нищетата да вирее редом с нея самата. – Права си за всичко. Аз съм просто едно себично копеле.

- Не… - започна Обри, но по гласа й Ейдън разбра: вниманието й се бе насочило в съвсем друга посока. Обикновено пламенната и същевременно срамежлива в непозната компания брюнетка, сега бе потънала в непознати му води и тонът й, наместо властен и приятелски, се бе изменил в напълно замислен. – Не си. – понечи да възрази той, но момичето го прекъсна преди още да е отворил уста. – Какъв е цветът на очите ти?

- Не мислиш ли, че обстоятелствата не се връзват с подобна тема? – попита раздразнено. Котката, първоначално скрила се под статива, сега плахо подаваше главата си и стрелкаше непознатия със зеленикавите си очи.

- Просто ми отговори. – настоя Обри. В гласа й се  долавяше почти изнервен трепет.

- Сиви. – отсече машинално Ейдън. – Не синкави. Напълно сиви, почти безцветни. Но не разбирам защо това е важно сега…

- Погледни картината на Лиза. – нареди наново младата жена. Въпреки това нищожното раздразнение, на което бе станала свидетел преди броени секунди, сега нарастваше малко по малко. Прекалено бързо. – Огледай себе си. Какво виждаш?

Ейдън приближи творбата на Лиза, подплашвайки отново котката, която се свря още по-навътре в ъгъла и просъска. И отново очите му зърнаха познатите лица, сътворени съвсем не и с болката, която пъплеше непрестанно нагоре-надолу по вените му. Накрая, след като профучаха през чертите на всеки един от приятелите му и се спряха върху него самия, един едва забележим детайл се наби в очите му. Поставен точно върху левия ирис на изобразения младеж, малък изумруд искреше върху платното, в контраст със заобиколилите го цветове. Сякаш едва ли не погрешка Лиза бе решила мястото му да е там.

- Сиви, не зелени, нали? – прошепна тъкмо навреме Обри и Ейдън кимна. Чак впоследствие осъзна, че тя бе неспособна да види този му израз на съгласие, но не проговори. Не се поправи. Нещо, така далечно, но също толкова познато му, сякаш просъществувало в отдавна изгубен сън, го привлече. Накара го да посегне и да отлепи скъпоценността от другото си, изрисуваното му аз. Камъкът натежа съвсем малко в разтворената му длан, сякаш притежаващ своя душа. Някога познат му, но сега напълно чужд.

И сякаш го застигна агонията на цял един свят. Болка, скрита в мрака на сътворението, неизследвана с течение на всички тези хилядолетия. Дойде и отмина твърде бързо, за да може Ейдън да й даде име.

Една малка частица задоволство затанцува по повърхността на младежа, създавайки зеленобагрена феерия. Миг по миг, нота по нота, тя се гмурваше и спускаше в своя приказен такт, навлизайки в ума му, успокоявайки напрегнатите му нерви. Бе придобила същността на нежна музика, прокарваща нежни пръсти към света му.

- Добре ли си? – откъсна го гласът на Обри от транса, в който бе попадал. Сега дланта му бе празна, а малкият кристализиран камък танцуваше с изяществото на пумпал върху незастлания под. – Какво става?

- Нищо особено. – дойде на себе си младежът, тръсвайки глава, за да прочисти ума си. – Всичко е наред, беше просто някакъв камък. – и, в мига преди гласът на младото момиче да потърси още и още подробности, той продължи. – Кажи ми какво ни е нужно, за да създадем кръга. Госпожа Брайън ще се появи всеки миг.

На Обри й отне минута да се опомни напълно и гласът й закънтя с яростта на хиляди звънци.

- Лиза е художник, нали? Потърси разни материали за рисуване. Всичко би свършило работа, стига да е нейно.

След тези й думи Ейдън затършува по чекмеджетата на тоалетната масичка.