Тъмночервеният гребен премина за последен път през косите на Лиза, оставяйки зад себе си да се спуснат кичурите златисти коси, досущ като водопади. Нежната момичешка ръка го остави на тоалетната си масичка и грабна спиралата си. Четчицата раздели миглите ѝ, обрамчващи светлокафевите очи, които вместо да наблюдават отражението на самото момиче в огледалото, се взираха в картата на Съединените щати, закачена едва снощи на стената над него.

Лиза имаше видения. Странни и плашещи видения, които винаги я хващаха неподготвена. В тях съзираше жена, красива млада жена с черна като абанос кожа, бяла коса и златисти очи. Тази жена един път се смееше, изваждайки на показ белите си зъби, хванала нечия бяла ръка, напълно контрастираща с нейната, друг път плачеше над мраморно бяло тяло, покрито с прясна кръв. Веднъж облечена в увито около гърдите и ханша ѝ парче бял плат, друг път в одежди от златни и сребърни нишки, покриващи по-голямата част от кожата ѝ. Веднъж скръстила ръце като за молитва пред олтар от сив камък, друг път биеща се и убиваща с голи ръце. Тогава в главата ѝ отекваше зловещ надменен смях.

Винаги присъстваше зловещ надменен смях.

Абаносовата жена плашеше Лиза. Но също така тя намираше нещо странно красиво и величествено в нея, което я изпълваше със страхопочитание към златнооката. И знаеше едно - би се хвърлила в адските врящи казани доброволно, стига по такъв начин да успееше да се срещне с тази жена, поне веднъж. Жената, която бе решила да назове Ела.

Пред отправения ѝ към картата поглед затанцуваха искрите на друго видение, различно от останалите. Малък параклис, повече като руина, отколкото като стабилна сграда. Каменна постройка, която всеки момент щеше да се срути. Величествена порта, изрисувана със знаци, подобни на които бе виждала десетки пъти в олтара, на който се молеше Ела, на такива, изрисувани по постройките в нейния свят.

Лиза затвори очи и се съсредоточи върху видението, но то изчезна и не се появи втори път. Момичето въздъхна и хвърли спиралата в малка светлосива козметична чантичка, която от своя страна бе захвърлена в едно от чекмеджетата на тоалетката. Тя се изправи и метна светлозелената си раница на гръб, след което се отправи към вратата на стаята си и след секунди маратонките ѝ затракаха надолу по стъпалата на стълбището.

Майка ѝ, Лусинда, стояща зад плота в кухнята, придържайки телефон между ухото и рамото си и кафеварка в ръце, от която наливаше гъста черна течност - кафе, остави металния съд настрани и промълви на човека от другата страна:

- Да, ще поговоря... - пауза за изслушване, по време на която Лиза вече се бе озовала на прага на вратата в кухнята - Да... Довиждане... Ще се чуем. - прекъсна разговора и постави устройството в джоба на широките си панталони, каквито по принцип носеше вкъщи. Тя се обърна към дъщеря си и тъмно-русите, почти кафяви кичури коса, вързани на опашка се полюшнаха заплашително в комплект с намръщената физиономия на 46-годишната жена.

- Добро ут-... - проговори Лиза, но майка ѝ я прекъсна мигновено.

- Загазила си, малка госпожичке! Интересно ми е как ще завършиш гимназията!

Младото момиче заби поглед в земята, а миглите ѝ затрепкаха стреснато. Дори след като бе на седемнадесет, тя все още се плашеше от гнева на майка си. Още повече, ако се отнасяше до оценките и успеха на Лиза в училище. Освен това физиката, биологията и историята не бяха от силните ѝ страни, и те бяха онези, с които се бе издънила последния път.

- Е, не е кой знае колко зле...

- За мен е зле - заяви русокосата жена и отпи глътка от чашата си с кафе. Предпочиташе първото за деня да е чисто и горчиво. Човек можеше лесно да оприличи предпочитанията и вкуса ѝ на самия ѝ характер.

- Знаеш, че нямам шанс за колеж от Бръшляновата лига, най-малкото пък искам да се озова в такъв. - обяви Лиза и се промъкна покрай майка си, стигна до хладилника и измъкна от него кутията си за обяд, пълна със сандвичи, които бе приготвила снощи преди лягане. Беше си поставила за цел да спестява от каквото можеше, за да събере достатъчно пари за лек автомобил, след като беше взела шофьорските курсове миналото лято.

Лусинда остави чашата си на плота и се обърна в посока на момичето, което пъхаше малката кутия в един от предните джобове на раницата си. Телефонът ѝ, оставен на сигурно място в джоба на сивото ѝ яке извибрира, оповестявайки ново съобщение.

- Би имала шанс, ако се стегнеш и се помъчиш, а не да се шляеш навън като бездомница.

- Бе само за една вечер, спри да правиш от мухата слон, мамо - завъртя очи Лиза. Спомените от онази петъчна вечер сполетяха все още сънения ум на момичето и по страните ѝ се промъкна червенина. - Както и да е. Довиждане, мамо! - побърза да се измъкне тя, докато възрастната жена не забележи нещо странно. Изхвърча през входната врата, съпровождана от виковете на майка си, предвещаващи, че няма да може да се измъкне от спора довечера.

Обувките ѝ затропаха по алеята пред скромното жилище, в посока надолу по улицата. Преди да успее да се остави мислите ѝ да я завладеят, стар измъчен автомобил намали скоростта си на улицата, точно до Лиза. Приличен на таратайката и решен в жълто и черно, той досущ приличаше на колата, в която се бе преобразил Бъмбълби в първия игрален филм от Трансформърс. Момичето се усмихна. Диего със сигурност имаше чувство за хумор.

- Имате ли нужда от превоз, лейди? - провикна се момчето, в чиито вени течеше мексиканска кръв, от спуснатото стъкло, което от своя страна човек би могъл да вдигне единствено с отвертка и много здрави нерви.

По устните на Лиза заигра усмивка, която тя бързо прикри и изсъска насмешливо:

- Затваряй си плювалника, Диего.

Тя посегна да отвори вратата на пътническото място до шофьора, но момчето вътре направи знак с ръка, че момичето не е желано там и ѝ бива предложено почетното място на задната седалка.

- Моите искрени извинения, лейди Лиза, но нашата бляскава каляска ще пообиколи още малко тези прашни улици. - заяви с престорена официалност Диего и покара измъчената ръждясала тенекия към първия изпречил се завой.

Лиза въздъхна театрално. Знаеше към коя друга "лейди" се бе насочил той и защо толкова пламенно искаше да се сближи с нея. Ако притежаваше неговия нрав, със сигурност щеше да го спука от подигравка. Но засега реши просто да си замълчи и да отправи поглед към десетките малки къщи, които ѝ се изпречваха в полезрението. Малки и еднакви, досущ като кутийки къщи. С еднакви дворове, в които се простираха еднакви морави. Цветни лехи с едни и същи цветя. Тук-там дървета, които разчупваха обстановката. И хора. Хора, които бързаха да изпълнят задълженията си в този делничен майски ден.

Тя вдиша от застоялия сух въздух в автомобила и се взря във въртящите се неуморно очни ябълки на момчето, управляващо го.

- Реши ли къде ще е? - попита внезапно той, срещайки сериозния поглед на Лиза. Шоколадовите ѝ очи премигнаха няколко пъти, преди тя да поклати глава и да отвърне:

- Не. Все още не.

Стори ѝ се, че зловещ писък прониза ранната утрин. В крайна сметка заключи, че бе просто творение на въображението ѝ.