Бе ги изгубил. Твърде бързо. Твърде неусетно.

Първо момчето с русите къдри се бе изплъзнало от погледа - и усета му. Не успяваше да проследи отличителната му миризма, носеща в себе си единствено аромата на изгарящ тютюн. Този път сякаш бе някак... притъпена. Изгубена. Изгубваща се. Досущ като душата, която той отдавна се опитваше да закърпи с цветни конци.

Каквото и да бе погълнало младежа в бездушния мрак, той се бе измъкнал от бледнеещите му пръсти. Без дори да остави следа.

Съмнението се прокрадна в ума му, когато и другите му две мишени, напуснали една от безбройните сгради в града, се изпариха мигновено. Изскочили извън светлината, хвърлена от уличните лампи, тяхното присъствие изчезна, предизвестено от непозната миризма. А толкова, толкова много се бе старал да се прокрадне зад незащитените им гърбове. Толкова дръзко се бе сливал с тъмнината и притварял очи в нея, само и само някой да не забележеше алените му ириси иззад овъгления мрак.

Макар и ясно да чувстваше присъствието на момичето, свързано с кошмарите на всеки един дишащ и недишащ човек, бог, демонично създание, сега нещо по-могъщо смекчаваше това мимолетно усещане. Нейната аура, предвещаваща неусетно замайване в цвета на омаен лавандулов цвят, не присъстваше тук. Единствено остатъчна мъглявина го обгръщаше с нежни, чезнещи пипала.

В цялото му същество забушува всепомитащ гняв. Ярост, неподлежаща на каква да е кроткост.

Бяха се намесили. Отново.

Играта му на котка и мишка щеше да загрубее. Щом стоте изпращаха своите вестоносци, готови да предпазят със собствените си тела останалите трима от малката свита на Избраницата. Или дори сам по себе си жрец бе напуснал познатия си дом в името на мисията си да закове ръцете на Елара Ястребовия нокът в скала над безбрежен океан, да смаже безсмъртното й тяло само със силата на волята си. Какъв глупак. Никой не можеше да се справи с нещо толкова необуздано сам.

Неговата избрана, макар и все още да не подозираше за малката си роля в плана му, нямаше да се поддаде по начин, по който собственото му тяло и дух биха могли.

Червените очи се присвиха срещу бялата, изгаряща несвикналите с подобно мъчение роговици, светлина. Рубинените степи се бяха запечатали с изкусителката си яркост в ирисите му, лъщяха като дребни, начупени кристали. Белите клепачи премигнаха няколко пъти, пърхайки с перлено-черни мигли.

И ето. Усети го. Подуши го. Почувства го.

Ароматът на цветя все още витаеше около този сноп светлина, омесваше фините си нишки с този на уплахата. Но не за собственото си добруване. Страхът бе концентриран към друго, а може би и другиго.

Малката благословена бе изпълнена с изненади. Може би загубата щеше да е твърде голяма, щом талантът й бъдеше пропилян, а потенциалът - недоразвит, чак до самия й край. Колко жалко за делата на боговете. Колко жалко за техните планове. Колко жалко за заточението, на което бяха подложили онази малка, блестяща в цветовете на земните теменуги душа.

Онази безплътна материя, която щеше да залезе досущ като човешкото слънце. Единственото, което глождеше любопитството му бе дали падението щеше да бъде предшествано от вселенски звезден взрив.

Самата идея го изкушаваше, нашепваше му да разбере още сега. В същия миг. Но едно нещо го възпираше. Липсата на момичето с очи в цвета на Чудовищния син океан в границите на великолепната Крестония. И този дребен факт го вбесяваше.

Щом боговете бяха склонни да съберат Избраницата с толкова интересни попадения, будещи интерес у алчните души на Рубинените, то никой на света нямаше да му попречи да отвърне на огъня с барут. И щеше да започне с най-явния представител, служил за пазител на русокосото, мъртвото момиче.

Идеше му да разнищи света на смъртните; да го пречупи по начин, който прилагаше единствено върху жертвите си. Но каква по-добра алтернатива би могъл да има сега? Нощта бе прикрила децата на земята в собствените им, защитени от светлина, дебели стени и неразгадаеми за лишените от ключове-ключалки домове. Навън оставаха заблудените души, чиято стойност не надвишаваше монетите, които се използваха за дребни разплащания на Иноре.

А той нямаше да се задоволи толкова лесно, особено с толкова дребна плячка.

Бледа плът срещна метална повърхност, когато замахна с юмрук към стълба, на чийто връх блещукаше светлината от уличната лампа. Той изскърца, потрошавайки едновременно костите на мъжа с червените очи и оставяйки в основата си масивна вдлъбнатина, украсена с няколко смалени в нея такива. Звук от безмилостно чупене отекна в цялото му тяло. Кокалчетата, отлели се в тази нищожна нищета, можеха да си паснат перфектно обратно. Но на него не му беше до подобни безсмислици. Трябваше да се концентрира над търсенето на трима младежи на почти еднаква възраст. Колко жалко обаче, че вселената го оставяше с вързани ръце.

Бе станал за присмех на собствената си персона. Можеше да падне по-ниско единствено, ако се скриеше в гардероба на вече мъртвата им приятелка. Наблюдавайки я измежду дрехи, окъпани в аромат на пролетни цветя и сладникави подправки. Следейки всяка нейна стъпка, бе могъл да се убеди, че интереса, признанието й към делата на Елара Ястребовия нокът бе постигнато. Тя бе проявила симпатия, погледнала убийцата с други очи, с нужното възхищение. Само и само за да свърши мъртва от именно нейната безмилостна ръка.

Онази безсмъртна, която той познаваше бе пълна с изненади. Неконтролируема. Себична, но толкова прочувствена. Жестокостта, която се криеше в нейно лице, бе повече от всепомитаща.

- Тялото ти не ти е дадено даром, Дракен. - проехтя глас в тъмнината и изостри всяко едно сетиво в съществото на Дракен. - Всичко си има своята цена. А самонараняванията не бяха ли присъщи единствено за човеците? Или отдавна се отказа от това убеждение?

- Пратеник. - заключи тихо мъжът с червените очи и опря ръка на стълба на уличната лампа. - Нямаш работа тук, братко.

Притежателят на гласа придоби образ и фигура, заставайки в кръга светлина от бледото бяло осветление. Чертите му наподобяваха изсечена в груба скала физиономия, чиято безчувствена усмивка разкриваше умишлено два реда заострени зъби. Сивкавата кожа бе обсипана с дребни резки, сякаш мъжът, притежаващ я, бе участвал не в едно и две сражения с дребни остриета. Пресни рани обаче не присъстваха. В отровно-зелените му очи, също както в тези на Дракен, проблясваха късчета кристали. Примамливите черти на другия мъж се допълваха от преливащи от черно в сиво коси, прилежно загладени наляво. Червеноокият нямаше да се учуди и, ако кичурите му от тази страна се спускаха на по-голяма дължина от тези от другата.

- Атракс. Очаквах да си все още пристрастен. - ехидно заключи Дракен и потри демонстративно слепоочията си. - Доколкото си спомням, последния път, в който се срещнахме, ти бе сбутан полумъртъв под маса в кръчма в Степите.

Единствения признак на засягане, който Атракс показа, бе едва лекото сбърчване на вежди. Знаеше, че именно тук не трябва да започва разпра, затова и на Дракен щеше да му е в пъти по-трудно да изкара извън нерви новопоявилата му се жертва.

- Никой от нас няма полза от задълбаването в стари рани. - зелените ириси просветнаха със заговорнически пламък. - Почти.

Е, Дракен имаше. Ясно осъзнаваше какво влияние прилагаше над другия, над Атракс, извеждайки на показ неговите мрачни копнежи и пристрастия. Защото дори малка мълва за обезобразеното му по негова собствена воля тяло, захвърлено в локва кръв, бе способно да го унизи по най-силния възможен начин. И червеноокият би могъл да извлече най-много полза от пратеника по този покварен начин.

- Нищо не те задържа тук, братко. Върви си. - изплю Дракен, чието търпение започваше да се изпарява в хладната тъмнина.

- Заповед или молба? - приближи се с една крачка към него Атракс.

- Приеми го по начин, изгоден за мен самия.

- Значи трябва да те разочаровам. - погледът на Атракс бе нищо повече от надменността на проскубана птица. Нищо на този свят не би могло да го спре да се изперчи с новопридобитото си звание. - Заповедите ми са от по-висше становище, а действията ти са неприемливи.

- С колко е стеснила кръга ти този път Покровителката? – вдигна предизвикателно вежда Дракен. Попита го, въпреки че дребен, мимолетен страх премина през кората на мозъка му.

Имаше нещо твърде ужасяващо в усмивката, в която прераснаха чертите на мъжа с отровно-зелените очи.

Едно число премина между двамата. Накара Дракен да застине в недоумението си, всяка част от самодоволното му излъчване се стопи на секундата.

Тихо оформеното само с устни „Вече съм в кръга на петдесетте" значеше много, твърде много. Как от петстотния, Атракс се бе добрал до това почетно място. Здравия разум не го позволяваше. Покровителката трябваше да бъде луда, поставяйки него, вместо самия Дракен в един от най-приближените до богинята групи. С какво бе заслужил забравата в редиците на петстотинте, докато непостоянният Атракс се бе изкачил десетократно над него?

Или за непостоянен бе сметнат именно той.

- Невъзможно. – тихо пророни. Позицията на другия мъж оронваше както достойнството му, така и вярата в идеалите на Мейва.

- Тя не смята така. – усмивката на Атракс заприличваше по-скоро на свирепо озъбване. – Както споменах, позицията ми сега е по-висша от твоята.

Тихо изръмжаване се откъсна от гърдите на Дракен. Всяка една подигравка щеше да му струва скъпо. А Атракс много добре го знаеше. Монетата се бе обърнала твърде бързо и твърде ловко.

- Да парадираш с него ли си дошъл?

- Идвам с предупреждение. Делата ти са недопустими. – с всяка следваща дума Дракен намразваше все повече и повече нахалника, повярвал в способността си да се заяде с него. И именно с него затвърждаваше високата си позиция.

- Не съм направил нищо недопустимо. – жлъч се лееше от устните на червеноокия. Ако имаше възможността да накара вътрешните му органи да закипят, а тялото му да свърши под тонове отрова с цвета на собствените му очи, Дракен нямаше да се подвоуми дали да му причини това страдание. – Намесата ми е точно в реда на нещата.

Не усети кога Атракс се бе приближил към него, оставяйки му по-малко от половин метър лично пространство. Кръвта закипя в крехките му вени, стараейки се да подмени наранените кости с нови, по-издръжливи от счупените. Щеше да отнеме време, придружено с болка, която бе нетърпима за който и да е смъртен.

- Проблемът ти, братко, е, че грешиш.

- А не желае ли Мейва именно това? – изсъска през зъби Дракен. – Свят, изтъкан от разруха, от скръб?

- Мейва винаги носи със себе си красноречиви послания. – въздъхна Атракс. – Не мога да очаквам от нищожество като теб да разгърне истинския им смисъл толкова лесно.

- Мери си приказките! – отсече ядно мъжът с кървавите очи. Този път усмивката на другия достигна до очите му. Пламъкът в тях бе бегъл, твърде размита форма на жестокост.

- Считай се за предупреден. – сви пръсти в юмрук Атракс и обърна гръб на своя събрат. Не душата ги свързваше обаче, а дългът, който пазеха към Покровителката и богинята. И изчезна с едно мигване на окото.

Изпочупените кости на Дракен от шестстотин шестдесет и шестте демона на Рубинените степи отново се срещнаха с металната повърхност на стълба.

В тъмнината звука от разтърсения метал и строшени кости затрептя като пеперуда с разкъсани крила.