Е, СЪРАТНИЦИ, ДОЖИВЯХМЕ И ТОВА. НАЙ-НАКРАЯ СЛЕД ГОДИНА И ПОЛОВИНА УСПЯХ ДА СТИГНА ДО ЕПИЛОГА. ТРЯБВА ДА ПРИЗНАЯ, ЧЕ ТАЗИ КНИГА ИЗОБЩО НЕ БЕШЕ ЛЕСНА ЗА ПИСАНЕ И БЕШЕ ДОСТА ИЗМЪЧЕНА, НО ВАЖНОТО Е, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯ СТИГНХАМЕ ДО ТЕХНИЯ ЩАСТЛИВ (ИЛИ ПЪК НЕ СЪВСЕМ) КРАЙ. 

С ТОВА КАЗАНО, НАДЯВАМ СЕ ЕПИЛОГЪТ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВИ ГОТВЯ НЕЩО МНОГО ЯКО, КОЕТО ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ ОСОБЕНО СИГУРНА КЪДЕ ЩЕ БЪДЕ ПУБЛИКУВАНО, НО ЩЕ СТИГНЕМ И ДОТАМ. 

ЕНИУЕЕЕЙ, ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООООЙЙЙ

*Стефан-Душан*

Побърквах се. Просто се побърквах. Снощи я приеха в болницата и цяла нощ не бях мигнал от притеснение. Дори бях отишъл да спя у брат ми и Йоана, за да не изперкам съвсем сам у нас. Искаше ми се да мисля позитивно, да не позволявам изобщо лоши мисли да влизат в главата ми, но не ми се получаваше особено. Никак при това.

Искаше ми се да остана с нея, но не ми позволиха, а докторите ме увериха, че всичко ще бъде наред и няма нужда да се притеснявам. Само че, това бе лесно само на думи. И не разбирах как повечето мъже опъваха маси и купонясваха докато жена им ражда. Дори и племенницата ми не можеше поне малко да ме извади от мислите за Тина, а това малкото диване освен, че беше първото дете, което харесвах и смеех да твърдя, че дори обичах, и бях безсилен пред големите ѝ светли очи. Говорихме си по телефона до малките часове на нощта, защото и тя подобно на мен не можеше да спи и разговорът ни се състоеше в това да се успокояваме един друг. Нямаше нужда да казвам, че на сутринта се чувствах като труп. Не бях мигнал цяла нощ и станах от леглото още преди седем часа, защото ми бе омръзнало да се въртя. Мислех, че съм първия станал, но заблудата ми трая кратко, защото тъкмо влизах в кухнята, когато видях снаха ми вече станала и бореща се с дъщеря си.

- Чичиии! – Каталеа изцърка щом ме видя и веднага разпери ръце, за да я гушна, зарязвайки и закуска и всичко.

- Добро утро, чичи. – засмях се и отидох да я гушна. – Добро утро и на теб. – все пак поздравих и майка ѝ от куртоазия.

- Добро утро. – Йоана каза, въздъхвайки пораженчески.

- Така като те гледам май не е особено добро, а?

- От почти половин час се мъча да я храня, а толкова работа имам, че направо ми се реве. – зажалва се.

- Аз ще я нахраня, ти си върши работата.

И тя не чака втора покана, а остави кърпата си върху стола на Каталеа и стана веднага. Засмях се и взех кърпата, премятайки я през рамо докато заемах стола на Йоана и взех млякото с бисквити и плодове, а племенницата ми църкаше доволно. Не знам с какво толкова снаха ми се мъчи, защото детето си ядеше с охота, при това искаше и сама да се храни, но така и така имах време за уплътняване и нужда да правя нещо, за да не полудея съвсем в мисли по Тина и бебетата.

Зарязах всичко, когато телефонът ми изпилка и побързах да отворя съобщенията от доцент Христова.

Франческа Стефан-Душан Вучич – 07:59

Т-2500 гр

Р – 47 см

Франческо Стефан-Душан Вучич – 08:00

Т – 2550 гр.

Р – 48 см.

Засмях се на имената, а после отворих и двете снимки и дъхът ми спря, а сърцето ми нарасна двойно в гърдите. Бях баща. Аз бях баща.

*Дорунтина*

Не можех да им се нарадвам. Колкото повече бяха в обятията ми, толкова повече не исках да ги пускам. Исках да бъдат винаги в ръцете ми, притиснати в гърдите ми докато сините им очички се взираха любопитно в мен. Ароматът им ме пристрастяваше. Меките бебешки ръчички и крачета също. Най-съкровената ми мечта се бе сбъднала. След всички трудности най-накрая бях станала майка на две прекрасни човечета и не можех да бъда по-щастлива.

- Прекрасни са. Благодаря ти, любов моя. – Стефан прошепна докато се взираше във вече нахранената ни дъщеря с цялата любов на света. Сините ѝ очички блуждаеха по лицето му и се взираше любопитно в него подобно на брат ѝ, който правеше същото с мен. На вратата се почука и аз и Стефан вдигнахме погледи щом тя се отвори.

- Добър ден! – ухилих се щом видях майка и татко да влизат вътре заедно с брат ми.

- Честито, мамо! – веднага дойде да ме прегърне докато тате правеше същото със Стефан, а после се размениха. Това, обаче, обезпокои нашия малък принц Франческо, защото веднага се размрънка.

- Шшш, Франко, стига, мамо. Няма да се излагаме сега пред баба и дядо. – успокоих го и той отново започна да суче и млъкна. Майка и татко направиха физиономия щом чуха как го нарекох.

- Вече определено се вижда кой от двамата прилича на теб. – мама се засмя.

- Кой го казва само. – прошепнах, въртейки очи.

- Как си, тати? Боли ли те много?

- Болкоуспокояващите са най-хубавото нещо, което някой е измислил в този свят, кълна се. – засмях се тихо, за да не наруша отново спокойствието на, негово Величество, Франческо Вучич, докато сестра му си кротуваше в ръцете на баща ѝ. И това бе тяхната главна разлика. На Франческа не ѝ бях чула гласа цял ден, а брат ѝ огласяше цялата болница щом заплаче.

Франческо най-накрая бе нахранен и този път сестрата ме остави сама да го оригна, но ме гледаше изкъсо през цялото време. Принцът се оригна и дори повърна, което му спечели аплодисменти и той вече беше сит и доволен.

- Е, вече сме нахранени и доволни, така че, мамо, татко, искам да ви запозная с Франческа и Франческо. – засмях се докато със Стефан им ги представяхме гордо и се засмяхме на физиономиите им. Гледаха ги с любов в очите, но не можеха да си прикрият отвращението от имената им. – Искате ли да ги гушнете?

- Искаме, разбира се. Само ми кажи, че не сте ги кръстили наистина така.

Стефан се изправи и занесе Франческа на дядо ѝ, а сестрата взимаше Франко от мен, за да го даде на баба му. Със Стефан се погледнахме и аз му кимнах. Беше време да спрем да ги мъчим.

- Татко, това в теб е Бесияна.

- Бесияна? – вдигна поглед от внучка си и очите му се насълзиха.

- Да, тате. – засмях се. – Бесияна. Все пак има нещо албанско в името. А, ти, мамо, можеш да се запознаеш с Андреан.

- Кръстили сте го на нас? – и двамата не можеха да повярват.

- Колебаехме се между това и Лав и накрая просто, защото не можехме да решим, теглихме чоп.

- Но по-добре, че изтеглихме Андреан, защото можех да си представя как баба Елена и дядо Ники го наричат Лавко и се обривах.

- Прекрасни са. – няколко сълзи се отрониха от тате докато се взираше в малката Бесияна.

- Просто прекрасни. – мама потвърди докато гледаше Анди с цялата любов на света. Усмихнах се на милата картинка и се обърнах към съпруга си, който бе до мен на леглото и преметнал ръка през рамената ми. Приведе се и ме целуна, а аз затворих очи и отвърнах на целувката. Тя бе кратка и се отдръпнахме един от друг едва след втората. Облегнах глава на него, а той ме целуна по челото и потънах в блаженство. Имах семейство. Имах невероятен съпруг и две прекрасни деца и вече бях съвсем различен човек – бях майка.

*Няколко месеца по-късно*

(Нова Година)

*Дорунтина*

- Усмивчоо! – усмихнах се на петмесечното диване, а то ми се нахили веднага. – Наспа ли се, мамо?

Изкрекоти се и ритна, изпъвайки ръчички, за да го гушна.

- Хайде да ходим при тате и при Яни, искаш ли?

Ахна щастливо и се засмя. Тръгнах с него на ръце към дневната като диването не спираше да ме пипа по лицето и на няколко пъти ми бъркаше в очите и носа, но не можех да направя нищо друго освен да се засмея. В крайна сметка бяха толкова дългоочаквани деца. И най-хубавият ми коледен подарък, защото точно на двадесет и пети декември миналата година разбрах, че съм бременна. Стефан и Яни бяха пред елхата и си говореха, като Стефан я размяташе във въздуха и тя се сцепваше да се крекоти, но щом Анди видя баща си и сестра си целия засия. Изгука им нещо, а моят съпруг се обърна и ни се усмихна.

- Янии, я виж кой е тук. Мама и Анди, даа. Анди вече се е наспал. – тръгнаха към нас, а брат и сестра вече ритаха и целите трепереха един за друг. С баща им се засмяхме и ги приближихме. Веднага започнаха да си гукат и да се галят.

- Анди, къде е Яни? Къде е Яни?

Изцвърка и веднага започна да се лигави.

- Ей, Плюнчо Плюнков. – засмях се и избърсах муцунката му с лигавника, а Стефан правеше същото с Яни, но с едната разлика, че на него далеч не му отнемаше толкова време колкото на мен, защото Яни не се лигавеше толкова колкото Анди. И затова и с Нора го наричахме Плюнчо Плюнков.

- Ей, сега ще видите кой ще дойде. Ще дойдат леля и чичо с Кати, мамо. Чичо Павле и той ще дойде, даа, с кака Нора. Вуйчо и той.

Два чифта сини очи се взряха в мен така сякаш всеки момент щяха да ми проговорят. Часовникът ми присветна и аз погледнах без да спирам да дундуркам Анди.

- Идват ли?

- Отвън са. – отговорих му докато четях съобщението от Йоана, което гласеше именно това. Със Стефан отидохме до вратата и двамата с по едно дете в ръце.

- Добър вечер! – поздравих ведро, усмихвайки се и им помахах с ръчичката на Анди, който засия целия щом видя кака си Нора, а Яни направи същото щом видя вуйчо си.

- Кой дойде , бе, мамо? Кака Нора ли дойде? – веднага изцвърка в ръцете ми и даде зор да ходи при нея, а тя веднга протегна ръце, за да го вземе от мен и го вдигна почти в хоризонтално положение във въздуха.

- Къде си, бе, Плюнко Плюнков? – засмя му се и започна да му гука, а той целия се напъваше да бръмчи от кеф и да я пляска с ръчички по лицето, което според него беше галене. Беше безопасно да се каже, че понякога мислех, че я обича повече от мен. В крайна сметка тя ми помагаше в гледането им, когато майка ми е на работа, откакто се бяха родили и вече беше гордо завършила акушерка.

- А-аа! – скара му се и го върна обратно в изправено положение точно на време преди една голяма плюнка да падне върху лицето ѝ. – Ех, Плюнкоо. – избърса го с лигавника, но той не спираше да се напъва да бръмчи, дотолкова, че вече бе почервенял, а Павле ѝ се подиграваше отстрани.

- Е, хайде, настанявайте се. Кой какво ще пие?

Всеки си избра място, влючително и аз защото имах лелински дълг, който се състоеше в това да си играя с Кати, а Стефан остана прав да се суети около масата като един истински домакин.

- Бебе, ти какво ще пиеш?

- Водка. – стрелнах го с поглед, който казваше „Защо изобщо ме питаш?". В крайна сметка вече не кърмех, така че, мислех да си пийна. Разбира се, плановете ми не включваха да се напия, а просто колкото да усетя, че е празник.

- Хайде, наздраве! – чукнахме чаши всички, а малката почти тригодишна напаст успя да ме издебне да не я гледам, за да потопи пръстчето си в чашата ми.

- Ййй, Каталеа! – скарах ѝ се, но тя бе по-бърза от мен и си лапна същия този пръст преди да успея да плесна през ръцете.

- Бляк! – личицето ѝ се изкриви и сви устни и носле в погнуса, карайки мъжете да се засмеят, а майка ѝ просто въздъхна. – Това не като на тате. Гадну е.

- Гадно е, тате. Знам, че е гадно, но само леля ти и майка ти я пият тази гняс.

- Татии, дай лакия. – скокна от мен и отиде право при баща си, а той пък собственоръчно ѝ връчи чашата си. Пъхна си пръстчето отново в устата, но този път се нахили доволно.

- Пивка ли е, тате?

- Аха. – закима с главица. – Ишкам оше.

*Още няколко месеца по-късно*

*Стефан-Душан*

Докато се усетим и малките ни диванета вече бяха на годинка. Точно на този ден преди година животът ми придоби съвсем нов смисъл и нямаше по-щастливи от нас. И от Анди и Яни, защото те определено се радваха на цялото внимание и суетене около тях. Беше безопасно да се каже, че и двамата бяхме целите в торта и добре, че бяхме се подсигурили с две торти – една за снимки и една за гостите, защото демонетата веднага се нахвърлиха върху нея и я наровиха, а нашата скъпа Ирена се беше постарала да запечата този момент. Кати пък беше много разочарована, че не можа да ги научи да духат свещичките и съответно за това, че тя самата не можа да ги духне от което последва почти тридесетминутно тръшкане. Още имах крем в носа въпреки, че се бях мил сигурно пет пъти и докато гледах как Тина и Йоана се снимаха с децата не можех да не се усмихвам.

- Един съвет от тъст ти. – усетих тежка мъжка ръка върху рамото си и се обърнах, за да видя Ардиан, който тъкмо палеше цигара. Вдигнах вежди въпросително към него, изпушвайки цигарения дим.

- Подбирай си враговете, така че, или да нямат синове или поне да са много по-малки от Яни, защото жените в нашето семейство имат склонността да се влюбват именно тях. Но предполагам това вече го знаеш.

И така усмивката ми замря напълно в разрез на неговата самодоволна физиономия.

Край

!!!КАТЕГОРИЧНО НЕ ПОДКРЕПЯМ ДАВАНЕТО НА АЛКОХОЛ НА ДЕЦА, НО ТОВА Е ЕДИН МОЙ ЗАБАВЕН ДЕТСКИ СПОМЕН, КОЙТО МЕ ВРЪХЛЕТЯ ВНЕЗАПНО И МИ СЕ ПРИЙСКА ДА ГО СЛОЖА ТУК. !!!