СЪРАТНИЦИ, ТАЗИ ГЛАВА ОТНОВО Е ДЪЛГА, ДОРИ БЕШЕ ПО-ДЪЛГА, НО В КРАЙНА СМЕТКА ЩЕ ИМА И 65-ТА ГЛАВА, КОЕТО ПРЕДПОЛАГАМ НА ВСИЧКИ НИ БЕ ЯСНО

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО АДЕЛИНА СЕ ПОДИГРАВАШЕ НА СТЕФАН, ЗА ТОВА ЧЕ Е ИМАЛ НЯКАКВИ НАДЕЖДИ, ЧЕ ЛУДОСТТА НА САРАФОВИ И АДЕМИ ЩЕ ПРОПУСНЕ ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ, АМА УВИ. НО ТО ПОСЛЕ Ѝ СЕ ВЪРНА, КАТО РАЗБРА ЩЕРКА Ѝ КАКВИ ИМЕНА Е ИЗМИСЛИЛА, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Стефан-Душан*

(Няколко седмици по-късно)

Покрай Тина осъзнах, че съм имал съвсем погрешна представа за бременността. На втори януари я приеха в болница, за да ѝ правят всевъзможни тестове и прегледи. За щастие всичко с плода беше наред и се развиваше нормално. Дори вече започваше и да ѝ личи. Бях наел и жена, която да се грижи за къщата, защото докторите ѝ бяха забранили всякаква физическа активност. Било прекалено рисково и аз ги подкрепях напълно. В крайна сметка вече бе претърпяла един спонтанен аборт и една извънматочна бременност, като възстановяването и след двете бе изключително тежко. Да не говорим и че, самата бременност беше тежка. Беше ѝ постоянно лошо, почти нямаше храна, която да може да задържи и просто не знаех как ще протекат тези месеци. Можех само да се моля всичко да бъде наред. Вече влизаше в шеста седмица и днес бяхме на поредния преглед.

Най-накрая след цяла вечност ни повикаха в кабинета и аз помогнах на Тина да се изправи. Влязохме вътре и тя се настани на кушетката, а аз седнах до нея.

- Как си, Тина? Някакви оплаквания? – новата лекарка на Тина беше жена в средна възраст с миловидно излъчване и беше изключително внимателна и огромен специалист.

- Освен, че постоянно ми е лошо и не спирам да повръщам, не.

- И с предишните ти две бременности ли беше така?

- Да. – потвърди, кимайки. Доцент Христова изхъмка докато движеше машинката по корема на Тина и щракаше по копчетата на машината, а звуците наподобяващи сърцебиене проехтяха из стаята и аз целият се изпълних с трепет. Не го чувах за първи път, но това беше без значение. – Интересно.

Интересно? Моли се да бъде интересно в добрия смисъл, жено, защото в противен случай щях да полудея.

- Доцент Христова, всичко наред ли е? – Тина се надигна притеснено и се взираше в екрана сякаш щеше да разбере нещо от него.

- Да, да, всичко е наред. – каза с усмивка, успокоявайки и двама ни. Увеличи картината през това време и завъртя екрана към нас. - Просто изглежда, че ще си имате близнаци.

- Какво?! – и двамата възкликнахме. Какво щяхме да имаме?

- Ще имате близнаци. – повтори, смеейки се, а ние с Тина се спогледахме. Беше ококорила очи от шок, но виждах как блещукаха от щастливи сълзи. Усмихнах се и стиснах ръката ѝ, а тя засмука устни между зъбите си и една сълза се търкулна от окото ѝ. - Това е често срещано при инвитро оплождането. Ето тук може да видите единия плод. – веднага обърнах глава към екрана, но така и не пусках ръката ѝ докато доцентката ни показваше едната малка точица, а после и другата. – И другия. Двуяйчни са, така, че няма да имате проблем с различаването им.

Взирах се в екрана и не можех да повярвам. Близнаци. Щяхме да имаме близнаци. Не едно, а цели две бебета.

...

(Няколко месеца по-късно)

Не знам на кого бременността се отразяваше по-тежко, наистина. Бяхме я добутали почти до края, а на Тина вече официално ѝ беше забранено да прави каквото и да е освен да лежи и Аделина или Йоана я гледаха докато аз съм на работа през деня, а после бързах да се прибера, за да поема щафетата. Вече беше влязла в осми месец и имахме насрочено секцио за двадесет и трети юли, което бе съвсем скоро. Щяхме да имаме момченце и момиченце, но все още не бяхме измислили имена. Като изключим тези, които Тина бе измислила, за да ядосва техните. А, имената се оказаха най-сложното нещо и веднага казвам защо. Аз исках сръбски имена, Аделина и нейните родители държаха да са български или поне славянски, а пък баща ѝ и майка му настояваха поне едното да носи албанско име и дъщеря му го подкрепяше. По принцип нямах нищо против поне едното ни дете да носи албанско име, но категорично нямаше как да преглътна някое от децата ни да се казва Дженсила, Албан, Илир или Бутринт. Това просто нямаше как да го позволя. Само през трупа ми можеше да се случи.

- Ехо! Прибрах се! – провикнах се щом си влязох вкъщи понеже моята хубавица не беше в дневната.

- В кухнята! – долетя и нейният отговор, а аз сложих обувките си на място до стената. Отидох в кухнята при нея и нейната усмивка стигна до очите щом ме видя. – Ама, здравей, любов моя. – нацупи устни напред за целувка, а аз се засмях щом видях течния шоколад по тях. Целунах я и не пропуснах да оближа шоколада от нея. – Прасенцето ми то. – засмях се, а тя се намръщи.

- Ааа, прасе? А, преди като ме мажеше с шоколад не бях прасе, нали? Или съм прасе, защото съм с корем, стърчащ два метра пред мен?

- Стига глупости. Не се ядосвай, че ще вземеш да родиш тук. Знаеш, че те обичам. – ухилих ѝ се, а тя продължаваше да ме гледа като сърдито теле.

- Синко ти и дъщеря ти имат още много време да си седят на топло в мама. Така като ги гледам изобщо не бързат да излизат.

- А, недей дърпа дявола за опашката, че току-виж са решили да излизат.

- Аз дявола за друго обичам да го дърпам. – погледна ме предизвикателно, а аз вирнах вежда. Реших да си прехапя езика и прочистих гърло.

- Отивам да си тегля един душ и да тръгваме предлагам.

- Къде? – сбръчка вежди объркано докато мажеше филия с течен шоколад. Това, за което не бях психически подготвен, обаче, бяха парчетата луканка, които започна да реди отгоре. Едва не повърнах само от гледката, но отново си прехапах езика.

- Нали сме на вечеря у вашите?

- Ааа, вярно, бре. Еее, простено ми е, бременна съм. – засмя се, а аз въздъхнах.

- Не, не ти е простено. – разбих ѝ мечтите. Тя и преди си беше отвеяна, дори пълно перде, но откакто забременя положението бе станало много по-зле. Онзи ден прекара половин час да си търси телефона...докато говореше с мен по него. Положението даже беше не зле, а отчайващо. - Заминавай да се оправяш.

- Само да си доям. – издължи и ме стрелна с мили очички, цупейки се. – Ето, хапни си и ти, че да не кажеш, че те държа гладен. – поднесе филията към мен, но аз веднага извърнах глава. Нямаше как тази гадост да припари до мен.

- Ще пропусна.

- Хайде де! – продължаваше да упорства и да тика филията в устата ми, но аз все така успешно я избягвах. – Стефи, хапни си! Ще ти се разсърдя! – продължаваше да увива жално и настойчиво.

- Разсърди ми се, не ми говори, каквото искаш прави, само не ме карай да го ям това, моля те.

- Ако щеш пък. – веднага направи фасон и сгъна филията почти

- на два пъти, а аз гледах уплашено.

- Полека де, не си на норма.

- Франческа и Франческо са лакомници, те ме карат, не съм аз виновна. – защити се веднага. Въздъхнах отново и просто я целунах по челото.

- Нали се разбрахме че това с Франческа и Франческо е само за пред вашите?

- Честно казано започвам да свиквам с мисълта. Имената не са толкова лоши.

- Тинаа. – измучах. Нямаше как да допусна децата ми да се казват така.

- Шегувам се. – засмя се. – Успокой се. Не съм толкова луда.

- Отивам в банята аз. Ти може да се оправяш.

- Да, бре, какво да се оправям? Отивам си така. – погледът ѝ крещеше „Ти в час ли си?" и просто въздъхнах. Оставих я в кухнята и отидох да си тегля един бърз душ. Облякох си чисти дрехи и слязох обратно надолу, където тя тепърва си оправяше в кухнята. Изчаках я търпеливо и все пак тръгнахме, като взехме х4-ката, защото тя беше единствената ни по-висока кола, а слизането от останалите ѝ беше трудно.

След няма и десет минути вече паркирахме пред бащината ѝ къща и ѝ помогнах със слизането.

- Добър вечееер! – Тина поздрави ведро и събу чехлите си.

- Здравейте, деца! – долетяха и гласовете на майка ѝ и баща ѝ. Влязохме в хола, но само баща ѝ беше там.

- Не знам за вас, но аз и внуците ти умираме от глас. Какво предлага заведението? – плесна с ръце, а аз примигах. Беше омела почти полови хляб и половин буркан течен шоколад, а другото изобщо не исках да го споменавам, как, по дяволите беше все още гладна?

- Тичай при майка ти в кухнята и виж.

- Няма да чакам втора покана. – изчезна, оставяйки ме сам с Ардиан и вече си позволих да въздъхна.

- А, не е като да не омете половин хляб с течен шоколад и луканка преди да дойдем. – поклатих глава и говорех тихо, за да не ме чуе онова лудото.

- Най-голямата ми болка е, че е същата циганска торба като майка си. Чакай да видиш какви още комбинации ще прави докато роди. Когато Аделина беше бременна с Дритон умираше за филия с мед и шарена сол.

Моля?

- Не мисля, че бях психически подготвен да чуя това. – примигах уплашено. – Миналата седмица ядеше всеки ден кисели краставички с фъстъчено масло, а днес я заварих да яде филия с течен шоколад и луканка, даже на мен ми предлагаше. Това нормално ли е?

Ардиан единствено се изсмя гласно и от сърце и ме потупа по рамото.

- Това е любимото блюдо на майка ѝ още от преди да ме познава. Да ме беше видял когато на мен ми го набута в лицето за пръв път и дори не чакахме деца тогава.

- Ти пробва ли?

- Така като ме гледаш пробвах ли? – вирна побелялата си вежда.

- От къде да те знам. – свих рамене.

- Когато я отвлякох, тя шибано ме помоли да я претрепя по-бързо. Беше ме страх от нея, разбира се, че пробвах.

- Ти не си в ред. – поклатих глава. – И двамата не сте в ред и очаквате Тина да е в ред. Това значи ли, че и децата ни няма да са в ред?

- Тина казвала ли ти е с Аделина как се запознахме?

- Знам историята наизуст. – завъртях очи. – Самият ти я разказваш всеки път, дори на сватбата ни я разказа. – въздъхнах. Не мисля, че вече имаше жив човек, който не беше чувал за тяхната история, но иначе преди имаха против нашата връзка. Нашата. А, аз дори не я бях отвличал. Или убивал член от семейството ѝ. И после аз съм бил нагъл.

- А, така. Като знаеш и твоята, как се надяваш дечурлигата ви да са нормални?

Мамка му, имаше право. Болеше ме да го призная, но тъст ми действително беше прав.

- Хайде да ядем! – Дорунтина ни прекъсна и с майка ѝ бяха извадили бойната крачката и носеха две големи плата с най-различни меса и пържени картофи.

- Стефане, защо си пребледнял така? Ардиане, какво пак му каза? – сините очи на тъщата ми се взряха укорително в мъжа ѝ.

- Осъзнах, че и последните надежди, за това децата ни да са нормални изчезнаха.

- Ама, ти си имал ли? – думите ми породиха истинско веселие у Аделина и аз се нацупих.

- Че защо Франческа и Франческо да не са нормални? – моята хубавица се намръщи.

- Я пак? – усмивката на Аделина застина и погледът, който хвърли на дъщеря ѝ можеше да убива.

- Франческа и Франческо. – Тина заяви невинно, а аз въздъхнах.

- Стефане? – Ардиан ме изгледа повече от притеснено, а аз вдигнах ръце.

- Не ме гледайте мен. Аз нямам нищо общо. Даже заради това се караме от няколко дни насам.

- Да се бяхте карали още! Как ще кръстите горките деца така? – беше ми много жал за Аделина, наистина. Тя толкова искаше първите ѝ внуци да носят хубави имена, а дъщеря ѝ...

- Е, какво им е на имената? – Тина продължаваше да гледа неразбиращо и пъхна един пържен картоф в устата си.

- Аз ти казах да я натискам повече над учебниците, ама не! Виж я сега. Мога само да ти кажа, че вашата страна от рода са с шашавите имена. – Аделина се обърна към Ардиан все едно бяха сами, а той присви очи срещу нея.

- Само да ти кажа, че тези с извратения вкус и откачените идеи са все с българска кръв. На мен и на Стефан знаеш ли кога ще ни хрумне да ядем бирени фъстъци със сладко от боровинки?

И това ли ядяха? Майко мила, не мога повече, кълна се.

- И именно заради това избрах тези имена. – моята хубавица посочи с пръст, въздишайки. – Стефан иска сръбски имена, тате и баба Блерина държат да са албански, ти, дядо Ники и баба Елена искате да са български и аз вече полудявам, защото не знам на кого да угодя и затова ще се казват Франческа и Франческо и вие ако искате свиквайте. Все ми е тая.

Само дядо ѝ Ники не знаех с какви очи точно искаше правнуците му да са с български имена, при положение, че цялото му име е Никифор, но това беше спор, който отдавна се бях отказал да водя. В крайна сметка с нея вече бяхме стигнали до консенсус за имената и сега просто ги измъчвахме, за да видят на нас какво ни беше. Особено пък Аделина с нейното „Има толкова хубави български имена. Като Григор например."

- И затова италиански? При такова културно разнообразие в нашето семейство, ти италиански, така ли?

- Може и испански ако искаш. Не ми пречи. Африкански дори. Широкоскроен човек съм. – Тина продължаваше да ѝ говори нагло.

- Много ясно, че искам да са със сръбски имена. Дженсила и Бутринт ли да ги кръстим? – и, да, това бяха имена, които действително ни бяха предложени. От така любимия ми тъст, разбира се.

- Ей! Какво им е на тях? – и той, разбира се, веднага скочи и аз и Тина завъртяхме очи.

- Дженсила и Бутринт...- повторих, мигайки тъпо. Нима наистина имаше нужда от повече обяснения? Да, това наистина бяха имена, които ни бяха предложени.

- Никое мое дете няма да се казва така. Може да съм на половина албанка, но това никога не бих си го причинила на детето. Аз още не мога да ви простя, че кръстихте брат ми Дритон, ти искаш от мен да си кръстя децата Дженсила и Бутринт. Знаеш ли кога?

- Да, Стефан-Душан. – нарочно натърти на второто ми име и аз вирнах вежда. – Дженсила и Бутринт са прекрасни и традиционни албански имена. И Дритон също е хубаво албанско име с повече от прекрасно значение, Дорунтина. – погледна дъщеря си укорително.

- Казал си.

- Кръстен съм на най-великия наш цар, ще ме прощаваш. Името ми има историческо значение. В случай че не знаеш По негово време Сърбия достига предела на своето териториално разширение, превръщайки се в най-силната балканска държава.

- Ще ти простя единствено, ако не допуснеш внуците ми да се казват Франческо и Франческа. Поне да бяхте измислите някакви универсални имена като Ана и Денис. Навсякъде има Ана и Денис.

- Ти защо си мислиш, че аз искам да се казват така? По-скоро бих умрял.

- Ами, спори, бре! Нали не беше чехъл уж?

- Ама, споря бре! Ама, ако не спра да споря трябва да се изпотрепаме. 

- Я, да се успокоят всички! – Аделина се развика и махна с ръце и това накара и трима ни да спрем. Добре де, може и малко да се бяхме отнесли. – Никой никого няма да трепе. – това последното бе адресирано към моята красавица съдейки по погледа, който ѝ отправи, който в последствие се смекчи.

- Слънце, май наистина те притиснахме с цялото това нещо с имената.

- А, добро утро!

- И все пак не можете да кръстите горките деца така. Ти спомняш ли си колко тъпо те гледаха децата в училище? Баща ти е прав, помислите за нещо интернационално. Признавам, че те притиснахме много с избора и обещаваме, че повече и дума няма да кажем, само не ги кръщавайте така, моля ви.

- Те пък защото тъпите азиатци и индийци имаха по-хубави имена. Моето поне е мелодично. – Тина веднага завъртя очи.

- Имам идея. Защо не кръстите момичето с албанско име, а момчето с някое, което имаме и в България, и в Сърбия. Така няма да има сърдити. Ето, даже веднага мога да ви дам пример за такова мъжко име – Владимир.

- А, не! Владимир абсурд. Имах гадже, което се казваше така. – любимата ми съпруга категорично отказа и дори позеленя, а аз се обърнах към нея и погледнах любопитно докато Ади примига глупаво.

- Тина, мамо, той никога не ти е бил гадже. Заряза те още преди да си имала възможността да започнеш връзка с него.

- Това е версията за пред теб. – дъщеря ѝ я оспори между пържените картофи, които тъпчеше в устата си, а сега бе мой ред да примигам.

- А, за пред вас двамата каква е била? – Ардиан беше пред колабиране и аз едвам задържах смеха си.

- Не ми задавайте въпроси, чиито отговори не искате да знаете.

- Стефане, дай храна на жена си, готов съм да замълчи. – баща ѝ измуча изнемощяло, разтривайки челото си.

- А, да видиш на мен какво ми е. – и все пак ѝ дадох и моята порция, защото си беше изляла нейната, а аз така или иначе щях да вечерям по-късно.

- Е какво толкова казах? – моята хубавица ни погледна объркано.

- Достатъчно каза. Просто достатъчно.

- Аз като ви казвах, че двадесет години сте живели в пълна заблуда, главно ти, Ардиане, и дъщеря ви изобщо не е ангелче, никой не ми вярваше.

- Е, това беше в буйната ми младост. И тя приключи още преди да се запозная със Стефан, ще ме прощавате.