ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. 

КАКА ВИ Е ТУК С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, ЗАЩОТО НИ ПРЕДСТОИ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ С ДРУГАТА ЧАСТ ОТ РОДАТА НА АРДИАН, КОЯТО В ПЪРВА КНИГА ТАКА И НЕ ПРЕДСТАВИХ, НОООО ЗА ТОВА СА ИЗМИСЛЕНИ ВТОРИТЕ ЧАСТИ, ВСЕ ПАК, ХД. 

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВЪЗПИТАТЕЛНИТЕ МЕТОДИ НА АРДИАН СА ЕДИН ПЪТ. 

ЕНИУЕЕЕЕЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Дорунтина*

Беше истина. Господи, беше истина. Така ми се искаше това да беше просто сън, но дълбоко в себе си знаех, че не беше. Искаше ми се да е един ужасен кошмар, но не беше и сега опяваха малкото ми братче. Малкото ми братче, което жертва себе си, за да спаси мен.

Когато се събудих сутринта не подозирах, че веднага след това ще правим погребение. Още по-малко пък, че то ще бъде на брат ми и честно казано искаше ми се да не се бях будила. Не можех. Не можех да бъда тук, защото ми призляваше. Призляваше ми докато гледам ровът, призляваше ми да гледам и увитото с бял чаршаф тяло. Призляваше ми и това да гледам как хората идваха и ни се поклоняват с ръка на сърцето и изказват съболезнованията си. И се очакваше да им благодарим. За какво точно благодаряхме? Повечето от присъстващите дори не ги познавах, но не спираха да идват още и още хора. Дори пра-дядо Дардан беше тук, заедно със синовете си и внуците. Пра-дядо или иначе казано бащата на баба Блерина го бях виждала точно десетина пъти за целия си съзнателен живот, защото той живееше в Женева и се покриваше. Дядо Агим виждах по-често, защото беше по-млад и можеше да пътува, но всички от фамилията Соколи ми бяха по-чужди. Като се замисля за последно ги бях виждала на бала ми, а това беше преди една година. Дори и вторите ми братовчеди бяха тук, но не говорех с тях. Не говорех с никого, а само гледах в земята и плачех.

Никога не съм и подозирала, че ще дойде момент, в който ще видя как помагат на тате да слезе в гроба, а чичо ще го последва. А, да гледам как взимат увитото в чаршаф и вързано тяло беше агония.

- Zot, merre shpirtin e tij në parajsë! – тате изрече и аз затворих очи и стиснах устни в опит да не плача с глас. А, ми идваше да вия. И да не спирам. Защото аз бях виновна. Този куршум бе предназначен за мен, не за него. Аз бях по-голямата, аз трябваше да го пазя, а не той мен.

(Боже, прибери душата му в рая!)

Чичо излезе от гроба и само тате остана там и започна да слага гредите върху тялото му. Помогнаха му да излезе и взе лопатата, за да започне да го зарива и тогава Дритон се изтръгна от мама и всички останахме шокирани, когато той извади кървавата риза и я метна вътре, но чичо Даниел беше по-бърз от него и я хвана преди да падне в гроба, а тате застина и впи очите си в малкия ми брат. С мама се погледнахме и преглътнахме, а Дритон изобщо не изглеждаше повлиян, макар и току-що да обяви на всеослушание, че Константин щеше да бъде отмъстен.

...

След като погребението свърши и всички се бяха събрали долу аз се затворих в стаята си. Имах нужда да бъда сама. Имах нужда да си плача сама в стаята без никой да ме вижда и да ми казва, че Тино не би искал да ме вижда как плача. Знаех това пределно ясно, но не можех. Част от мен я нямаше. Част от мен беше умряла. Половината ми душа я нямаше и това чувство на празнина ме побъркваше. Не можех да се примиря с факта, че повече никога нямаше да го видя, че завинаги беше останал на осемнадесет. Имаше целия живот пред себе си. Имаше планове за бъдещото си, искаше да следва в Италия строителна архитектура. Не го заслужаваше. Не заслужаваше да си отиде толкова рано от този свят

На вратата се почука и казах едно тихо „Влез" и видях баба да влиза с поднос в ръцете.

- Миличка, донесох ти да хапнеш.

- Не съм гладна, бабо. Не ми се яде.

- Знам, че не ти се яде, дъще. Но трябва да хапнеш поне малко. От кога не си яла?

- Бабо, стомахът ми е толкова свит, че не мога. Наистина. Не мога. – брадичката ми затрепери и нова порция сълзи, започна да пада от очите ми макар и да ги затворих.

- Eja këtu, bijë.. – седна на леглото до мен и аз не се поколебах преди да се метна в разтворените ѝ обятия и отново да заридая с глас.

(Ела тук, дъще.)

- Трябваше да съм аз! – проплаках.

- Ййй, Дорунтина! – баба ахна. – Само да съм те чула да говориш така.

- Той умря, за да защити мен! Мъртъв е заради мен.

- Константин даде Беса на майка ти да те върне вкъщи и го направи. Не бива да се обвиняваш.

- Не мога! Не мога, защото ако той не беше застанал пред мен сега щеше да е жив.

- Дъще, Константин е син на баща си. Мъж на честта. И на мен ми липсва, никога няма да спре да ми липсва, защото е мой внук, но точно защото е мой внук знам, че той не би искал да се обвиняваш. Знаеш ли колко го натъжаваш сега? Може да е мъртъв, но запомни едно нещо от баба ти, той винаги ще бъде с теб. Винаги ще те пази, винаги ще те гледа отгоре.

- Той ме доведе вкъщи.

- Знам, че той те е спасил. Баща ти ни разказа всичко.

- Не, бабо. Той ме доведе вкъщи. Мога да се закълна, че беше той. Видях го. Усещах го. По дяволите, дори още го усещам. Никой не ми повярва, но знам, че беше той. И не съм сънувала, както мама ми каза.

- Разказвала ли съм ти приказката за Константин и Дорунтина, нали? – единствено кимнах с глава на въпроса и покрих очите си с ръка, а тялото ми продължаваше да се тресе от плач. – Бесата е толкова силна, че човек не може да бъде спокоен докато не я изпълни. Бесата е толкова силна, че продължава и отвъд този живот. И точно като в приказката, брат ти не е мирясал докато не е я изпълнил. Още повече, че я е дал на майка ви. Но сега ще трябва да бъдеш силна, дъще. И за себе си, и за него и за майка ти. В момента тя има нужда от цялата ти обич и подкрепа, която можеш да ѝ дадеш, защото няма нищо по-лошо от това да загубиш дете. Трябва с баща ти да бъдете до нея. И до Дритон. Раната никога няма да зарасне, но поне малко от малко да намалите страданието ѝ. Види ли, че ти си на крака и тя ще се вдигне, но легнеш ли...Аделина ще бъде до там.

*Ардиан*

Дритон понесе шамара си като мъж. Не каза и думичка, когато главата му се завъртя по посока на удара и няколко секунди дори не смееше да ме погледне. Никога досега не си бях позволявал да вдигна ръка на никое от децата ми, но това, което той направи днес беше прекалено. Пред погледите на всички обяви, че Константин ще бъде отмъстен, а това можеше да ни изиграе лоша шега, ако наоколо сновяха ченгета или имаше медии.

- Знаеш за какво беше това. – изрекох, а той просто ме погледна с черните си очи и стискаше зъби, но не каза нищо. Хванах го за тила и го целунах по челото и това го изненада, но отново не каза нищо. – Знаеш и това защо беше. Знам, че си смел, знам, че искаш да се докажеш, но няма пред кого. И никога повече не прави нищо през главата си без да ме питаш.

- Искам да си платят. Искам този, който уби брат ми да си плати. Не искам да види и бял ден. Искам да страда.

- Обещавам ти, сине. Всички виновници за смъртта на Константин ще си платят. – уверих го, галейки с палец тила му, а той кимна, но продължаваше все така да стиска зъби. – Хайде, отивай в кухнята при сестра ти и майка ти. Аз имам работа в офиса с мъжете.

- Може ли да дойда и аз?

- Не. Казах нещо. Отиваш в кухнята.

- Тате, отдавна не съм малък. Мога да –

- Дритон, наслади се на спокойствието докато го имаш, защото някой ден, когато седнеш на моето място няма да го имаш. Знам, че не си малък, но ти е рано още да навлизаш в този свят. Хайде, отиди в кухнята при жените и ги наглеждай. И ако има нещо веднага ела да ми кажеш. Хайде. – потупах го по рамото и той най-накрая се вразуми и ме послуша. Разбирах го. Не е като да не го разбирах. И аз съм бил на неговите години и исках да съм постоянно с брат ми и баща ми, исках да бъда част от този свят, непрекъснато исках и да се докажа пред тях, като равен, като човек на когото могат да разчитат, но Дритон нямаше нужда да ми се доказва. Никое мое дете нямаше нужда да ми се доказва, защото аз знаех техните възможности и знаех, че няма нещо, което да не могат да направят. Но сега беше по-добре за Дритон просто да бъде дете. Имаше време да порасне и да се запознае с този свят отблизо и това време не беше сега. Нямаше да загубя още един син. Потупах го по рамото и не тръгнах преди да го видя как влиза в кухнята. Всички ме чакаха в офиса и първата ми работа беше да си сипя едно и да разкопчая горните копчета на ризата си. Всички гледаха към мен и това ме напрягаше. Затова и първата ми глътка беше по-голяма и докато отпивах ръката ми спря да трепери. Затворих очи и стиснах зъби, а малцът ме изгори успокояващо.

- Измисли ли какво ще правиш? – въпросът дойде от чичо ми.

- Ще изтрия Вучич от лицето на земята. – изрекох без дори да се обръщам към тях, а просто гледах към двора през прозореца. - Един по един.

- Нищо подобно няма да правиш. – дядо ми се намеси. Стиснах чашата и се обърнах към останалите.

- Нима очакваш от мен да ги оставя живи? – вперих въпросителен поглед към стария Соколи. - Те убиха сина ми! – изкрещях.

- Започнеш ли да ги убиваш един по един рискуваш живота на цялото ти семейство, Ардиан. И това ще разпали война, която ще вземе прекалено много жертви.

- Войната я започнаха те! Първо отвлякоха дъщеря ми, а после убиха сина ми! Законът е такъв! Взеха ми кръв, сега ще ми дадат. Канунът го повелява. Няма да оставя нещата така. Ще си платят. Искам Лазар да изпита моята болка. Няма да си отида спокойно от този свят, ако знам, че не съм отмъстил. Дължа го на Дорунтина, дължа го и Константин, но най-вече го дължа на жена ми. Същата онази жена, чието сърце видях как се разби, когато ѝ съобщих, че синът ни е починал. Знам, че това няма да го върне, не съм глупак, но той трябва да бъде отмъстен.

- Тогава ги убий всички наведнъж.

- Искам Лазар да усети моята болка. Искам да знам, че знае какво е да изгубиш дете. Това, по принцип не бих го пожелал на никого, но той е изключение. Достатъчно години не правех нищо по въпроса, но вече чашата преля. Искаше война, ето му война. Ще го накарам да съжалява, че изобщо посегна на семейството ми. Лазар, Вукашин, Джаво, Михайло и всички останали псета ще умрат. И това е обещание. 

________________________________________

САМО ДА КАЖА НЕЩО ПРЕДИ ДА СА МЕ ПОГНАЛИ. КАТЕГОРИЧНО НЕ ПОДКРЕПЯМ НАСИЛИЕТО НАД ДЕЦА, НО НЕКА НЕ БЪРКАМЕ ЛЕКИТЕ ШАМАРИ С ВЪЗПИТАТЕЛНА ЦЕЛ И НАСИЛИЕТО.