РАЗДЕЛЯМ ТАЗИ ГЛАВА НА ДВЕ, ЗАЩОТО ИНАЧЕ БЕШЕ ПОЧТИ 4000 ДУМИ И НЕ МИСЛЯ, ЧЕ НЯКОЙ ЩЕШЕ ДА ИЗДЪРЖИ ДА ЧЕТЕ ТОЛКОВА МНОГО. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО АРДИАН СЕ ОБРИВА САМО ОТ МИСЪЛТА ЗА ТИНА И СТЕФАН В ЕДНО ЛЕГЛО, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

          *Аделина*

Най-накрая всичко беше свършило. Дъщеря ни си беше вкъщи, Ардиан също беше добре, макар, че не бях особено доволна от факта, че бе избягал от болницата, но поне беше добре. Все още не ми бе простил напълно факта, че не му бях казала за Тина, но така сметнах за добре. Тъкмо бе излязъл от почти тримесечна кома, нямаше как да му кажа при положение, че знаех, че щеше да хукне да я спасява. А, и не исках състоянието му да се влоши. Може и да беше грешно от моя страна, но така сметнах за добре. Важното беше, че всичко е наред и всичкото това нещо вече спокойно можеше да остане зад гърбовете ми. За пръв път от толкова време насам вечеряхме всички заедно като семейство, макар и да имахме едно ново попълнение. Е, поне според Ардиан. Все още не бе особено възхитен от факта, че Тина и Стефан са заедно, но щеше да свикне все някога. Е, не очакваше че ще спят в едно легло, но и с това щеше да свикне. Бяхме си легнали малко след тях, но той така и не можеше да спре да пуфти и да се върти и леко започваше да ме изнервя.

- Какво ти е? Защо си толкова неспокоен? – накрая не издържах и го попитах, а той изпуфтя отново.

- Побърквам се.

- Защо?

- Защото тези двамата са в едно легло.

Мда, имах някакво усещане, че безпокойствието му се дължеше именно на това.

- Арди...- погледнах го укорително. – Тези двамата отдавна не са деца и се подразбира, че щом са заедно ще спят в едно легло.

- Това не го прави по-малко дразнещо. – изгледа ме като сърдито теле, а аз се засмях.

- Ти се радвай, че са вкъщи, а не се крият като нас по чужди държави. Да ти припомням ли ние на техните години какви ги вършехме? – усмихнах се на милите спомени, които се завъртяха като на лента в главата ми. Сякаш беше вчера, когато той ме отвлече и ми завъртя главата, а от тогава всъщност се бяха минали повече от двадесет години. Ех, хубави времена бяха.

- При нас беше различно. – отново запя старата песен и аз врътнах очи с досада. Да, да, много различно беше, няма що. – Принцесо, ако искаш ми вярвай, но всичко ми се обръща само от мисълта Тина да е в едно легло с мъж.

- Вярвам ти, но мисля, че е крайно време да започнеш да свикваш с тази мисъл.

- Но, не мога. Иска ми се завинаги да си беше останала нашето малко момиченце. – въздъхна с тъга.

На мен също. И не само тя, ами и Дритон, и Константин, дори, но...уви, това нямаше как да се случи. Нямаше родител, който да не иска децата му да не растат.

- На мен също. – признах. – Но, уви тя вече е на двадесет и една. Аз, аз бях на двадесет и две, когато се запознахме и се оженихме.

- Не ми напомняй, защото се обривам целият. – стрелна ме с поредния лош поглед и аз се засмях, защото потрепери.

- Трябва да признаеш, обаче, че явно генетично е предадено на жените от нашето семейство да се влюбваме във врага.

- Ха, шегата е на техен гръб. – смехът му беше гръмък и лъхаше на злорадство. - Ще ги видим и тях, ако имат дъщеря и тя им доведе един такъв като Стефан.

Отне ми време да осъзная, че тези думи бяха излезли от неговата уста. Той се обриваше само от факта, че те спяха в едно легло, пък какво оставаше за това, че след време можеха да имат деца. Разбира се, фактът, че нашата принцеса действително е била бременна, сигурно допринасяше за това. - Ей тогава ще им се смея.

- Както татко се смя на теб, като разбра за тях двамата ли? – изкикотих се.

- Той баща ти да не знае много. Аз поне имах сериозни намерения към теб от самото начало.

- Представяш ли си, ако пътищата ни никога не се бяха пресекли? Сигурно в момента щях да съм омъжена за някой скучен счетоводител...Или по-лошо - колега.

- А, аз най-вероятно щях да имам няколко любовници.

- Знаеш ли, колкото повече се замислям толкова повече осъзнавам, че в очите на родителите ни сме изглеждали точно като Дорунтина и Стефан.

- Предполагам донякъде си права. И предполагам трябва да започна да свиквам с мисълта предвид факта, че вече го приех в семейството. И му казах да се стяга и да не я пуска, ако иска да има нормален живот. Псувам се за това, но не е сякаш мога да си върна думите назад.

- Той не е толкова лош. Може да е всякакъв, но я обича и доказа, че е готов на всичко за нея. Той дори ми даде Беса, че ще я върне вкъщи. И го направи. Може да не беше сам, но го направи. Хукна сам, с ясната идея, че можеше да не се върне, но въпреки това тръгна. И ако това не е любов, здраве му кажи.

*Дорунтина*

Бях си вкъщи. Най-накрая всичко беше свършило, но така и не можех да се зарадвам напълно. Не мигнах през нощта. Знаех, че нямах право да тъжа, защото аз самата исках да го махна, но се измъчвах, мамка му. Бях гневна. Бях гневна на себе си, бях гневна и на него, бях гневна на света. Но най-вече на себе си. Искаше ми се да обвиня за всичко онова чудовище, но знаех истината – нямаше друг за винене освен мен. Ако не бях глупава нямаше изобщо Михайло да ме отвлече и нямаше да загубя бебето. Само ако...

Въздъхнах и се загледах в намръщеното и разтревожено лице на Стефан. Дори и на сън не можеше да се отпусне напълно и цяла нощ буйстваше. Не ме беше будил от пет часа сутринта и все си мислех, че се беше успокоил и спеше спокойно, но отново сънуваше и убиваше някого насън.

- Стефи? – повиках го и го разръчках нежно. Той се стресна, но се събуди и веднага беше нащрек.

- Какво има? Добре ли си?

- Добре съм. – уверих го. – Отново сънуваше.

Изпуфтя и тупна отново по гръб, разтривайки вежди.

- Какво сънува пак? – аз пък от своя страна се надигнах и сложих ръка на гърдите му.

- Нищо конкретно. Няма значение.

- За да буйстваш цяла нощ, значи има значение. Какво има? Говори с мен.

- Изживявам си събитията от тези дни насън. Това е всичко. Няма за какво да се притесняваш. – обърна с лице към мен и ме прегърна.

- Сигурен ли си? – вирнах вежда.

- Напълно, lutkice. – кимна, уверявайки ме и ме целуна. Отвърнах на целувката, която бе изключително мека и бавна, но не по-малко силна от всичките, които си бяхме разменяли през последните месеци. Дори може би бе по-силна от всякога, защото между нас всичко бе различно. Той ме обичаше. Нещо, което той мислеше за невъзможно, но ето че чудото се бе случило. Бяхме преминали през толкова много неща, но ето ни тук, в леглото ми, в обятията един на друг, където се чувствах в безопасност. Отдръпнахме се един от друг, жадни за въздух, а сините му очи ме гледаха интензивно.

- Добро утро иначе.

Усмихнах се половинчато и сложих ръка на гърдите му.

- Добро утро, любими. – промълвих, облягайки глава на гърдите му и затворих очи.

...

Полежахме известно време и въпреки неговото недоволство, станах от леглото най-малкото, за да отида до тоалетна и да си взема един бърз душ. За него се съгласи само, ако влезе с мен, за да не ми станало лошо и той да не е там. Нямах право да се оплаквам, знам, но бях добре, по дяволите. Поне физически. Бях прекарала четири дни на легло в болницата, снощи също не ми дадоха да мръдна от него освен, за да ходя до тоалетна и с триста зора успях да ги убедя, че нищо няма да ми стане ако сляза долу да вечерям с тях, вместо да вечерям в леглото. И без това колко обичах да се храня в леглото. Или като цяло да си внасям храна и напитки в стаята.

Както и да е. Стефан ми помогна с къпането, но до долу настоя да ме носи и аз вече официално бях вдигнали ръце.

- Добро утро! – мама се усмихна щом ни видя и цялата засия. Дори ме придърпа в прегръдка щом Стефан благоволи да ме пусне на земята. – Не, че не се радвам да те видя, мамо, но защо не си в леглото? Тъкмо щях да ти нося закуската горе.

- Хайде, не започвай и ти. – врътнах очи с досада. Оценявах всичко, което правиха за мен, но пет дни на легло бяха в състояние да накарат и нормален човек да полудее. – Досега и на него това обяснявах, добре съм. Пет дни на легло ми стигат. Мирише вкусно. Какво има за закуска?

- Баница.

- Чудесно. – плеснах с ръце докато вървях към кафемашината, която дори беше включена. Първо пуснах едно кафе за Стефан, а после направих и за себе си. Настаних се до него от другата страна на бара и той сложи ръка на бедрото ми.

- Защо не отидете в дневната да пиете кафе, ще ви бъде по-удобно?

- Може би искаме да си говорим с теб.

- Вървете оттатък. Аз сега ще дойда. Само да си оправя кочината.

Отговорът ми бе едно кратко „ок", казано членоразделно и наистина отидохме в дневната. Стефан дори включи телевизора, за да гледа новините и запали цигара, а аз се излегнах, качвайки краката си в скута му и отпих от кафето си. Бога ми, не бях пила кафе от сигурно две седмици. Като се замисля не бях пила нищо освен вода.

- Ти защо не си в леглото? – чух строгия глас на тате дори преди да го видя да влиза в хола и свих устни.

- Нищо ми няма. – измрънках. – Добре съм.

- Трябва да почиваш, слънчице. – издадох една буза за целувка, а после и другата, а накрая ме целуна по челото и се разтопих. Колко хубаво беше отново да усещам бащините милувки.

- Аз пак почивам. Само, че тук.

- А, ти изобщо не ѝ позволявай да те баламосва и манипулира. Това е изкусен манипулатор, който няма да се спре пред нищо докато не получи това, което иска. Наследила го е от майка ѝ.

- Чух това! – гласът на мама отекна из целия първи етаж. Но строгият тон остана на заден план заради божествения аромат на баница и парата, която се вдигаше от нея. Остави я на средата на масата, а на мен лигите ми потекоха. – Някой иска ли айрян или поне кисело мляко?

- С кафето няма да ми върви особено.

- Стефане, ти искаш ли?

- Не, госпожо Адеми. Имам си кафе.

- Добре, аз отивам да будя Тони.

- Мен няма ли да ме попиташ. – тате я закачи, а мама единствено го стрелна с учителския поглед и му показа един изискан среден пръст, което ме накара да се засмея, а Стефан гледаше шокирано. Какво да кажа...един нормален ден в семейство Адеми.