ТАЗИ ГЛАВА НЕ Е ОСОБЕНО ДЪЛГА, СЪРАТНИЦИ, НО НЕКА ТОВА НЕ ВИ СПИРА ОТ ТОВА ДА Я ПРОЧЕТЕТЕ. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО ТОВА Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА ЗАБЪРКАМ ЕДНО ТИРАМИСУ, АМА ИСТИНСКО, ЗАЩОТО ТИРАМИСУТО СЪС СМЕТАНА НЕ Е ТИРАМИСУ!!!!

ЕНИУЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Ардиан*

Бях мобилизирал всичките си хора по границатa, а докато ние пътувахме към Белград не спирах да гледам приложението на телефона си. Следвахме GPS-а през цялото време докато не ни отведе пред една катедрала, но пак не бяхме достатъчно бързи, защото докато стигнем вече имаше спрели коли и разпознахме и тази на Стефан сред тях. Докато оглеждахме периметъра сглобявах калашника си подобно на останалите мъже в колата.

- Нещо не е наред. Не виждам Стефан никъде. – Вук констатира докато правеше същото като мен. Присвих очи докато гледах в далечината, опитвайки се да го позная сред тълпата, но от Стефан нямаше и следа. И това изобщо не ми харесваше.

- Колата му е тук. Всички са тук.

- И Михайло го няма. Виждам само племенниците ми и онази свиня, брат – един силен изстрел бе това, което прекъсна думите му и всички бяха нащрек. Вукашин дръпна предпазителя на автомата си и го препаса през рамо, изхвърчайки от колата мигновено.

- Мамка му! Момчета, нападайте! – извиках в уокитокито си и го последвах подобно на момчетата. Куршумите започнаха да валят, а сърбите нямаха време дори да реагират. Докато вдигнат оръжията си срещу нас вече падаха като птици като сред първите беше онази свиня Лазар. По всичко личеше, че не бяха подготвени за това, че Стефан няма да бъде сам. Грешка номер едно.

- Дорунтина! – един жален вик успя да надвика гърмежите и аз се вцепених. Разпознах го като Стефан и се огледах фанатично, но така и не можех да разбера от къде идва, а кръвта ми се беше смразила.

- Ти намери Стефан и Дорунтина! Ние ще се оправим тук! – Вук изкрещя и аз не мислех много преди да хукна. Изключих. Тотално превъртях и краката ми сами ме отведоха вътре, но замръзнах в момента, в който влязох в катедралата, защото гледката която заварих накара краката ми да се подкосят. Загубих почва под краката си и всичко пред погледа ми се завъртя. Стефан беше на земята, гол до кръста и прегръщаше дъщеря ми, която беше наметната с неговата риза, а от очите му капеха сълзи. Не! Не и нея! Не можех да загубя и нея. Отказах да приема мисълта, че можеше да загубя още едно дете. Вдигна поглед към мен, по ръцете си имаше кръв. Една топка се загнезди в гърлото ми щом видях състоянието, в което Дорунтина беше.

- Съжалявам! – проплака. – Аз съм виновен. Всичко е по моя вина.

Коленичих на земята до тях и сложих пръсти до сънната ѝ артерия. Слава Богу долових някакъв пулс и ми олекна поне малко. Имаше надежда. Беше малка, но беше по-добре от никаква.

- Стефане, стегни се.

- Всичко е по моя вина. Тя в това състояние заради мен. – единствено ме гледаше с насълзени очи и поклащаше глава. – Съжалявам.

- Стефане, погледни ме. Тина е жива. В безсъзнание е, но е жива.

- Лъжеш ме. – поклати глава отново.

- Синко? – сложих ръка на рамото му. – Дорунтина е жива, но няма да е още дълго така, ако не я заведем в болница. – и тогава я погледна. Едва забележимото повдигане на гърдите ѝ го накара да ахне, а после долепи ухо до тях. Въздъхна облекчено, а очите му се изпълниха с надежда и сякаш това го върна обратно при нас. После, обаче, очите му потъмняха рязко и лицето му се изкриви от чист гняв. Изправи се с нея на ръце и ми я подаде, а аз я взех от ръцете му.

- На около три пресечки от тук има болница, закарайте я там веднага. Аз ще се оправя тук и ще дойда при вас. Дръж ме в течение.

- Няма да те оставим сам тук.

- Ардиан, аз забърках всичко това и съм длъжен да го приключа веднъж завинаги. Тина е в това състояние заради мен и съм длъжен да го направя и заради нея. И заради госпожа Адеми. Изплака достатъчно много сълзи заради тези кучи синове. Отзад има друг вход, използвай него. Върви!

Изобщо не ми хареса този негов план, но нямаше какво друго да направя.

- Имам нужда от кола на задния изход. Бързо! – дадох заповедта си в слушалката докато вървях към задния вход. Обърнах се, за да видя Стефан, но него вече го нямаше. Боже, нека това момче излезеше живо и здраво от тук, защото не знам в противен случай какво щях да обясня на дъщеря си.

*Стефан-Душан*

Отдавна бях загубил разсъдъка си. Отдавна бях загубил и връзка със света и пред очите си единствено виждах червено. Червено като кръвта на Тина, която още беше по ръцете ми. Червено като кръвта на Тина, която виждах и по тялото ѝ. Излизайки от църквата бях посрещнат от стотици тела по земята, а наоколо се чуваха свистене на гуми, но Михайло го нямаше никъде и това ме ядосваше още повече.

- Михайло! – изкрещях. – Михайло! Покажи се, копеле такова!

Отговор от него нямаше, но чух едни хрипове, които доста наподобяваха смях. Познат смях. Обърнах се по негова посока и видях туловището на Лазар проснато на земята в локва от кръв.

- Здравей, татко. – усмихнах се болно, извисявайки се над него, а подигравката в гласа ми не остана незабелязана от него, защото ми показа кървавата си усмивка.

- Успя ли да спасиш курвата ти или закъсня?

- Дорунтина не е курва! – изкрещях и го изритах в корема, а той изкашля кръв и се преви на две. Поех си дъх и забодох очите си в него. По всичко личеше, че беше на предела на силите си. Мъртвешките хрипове вече се чуваха от него, а количеството кръв, което губеше също подсказваше за това. Това беше картинка, която си фантазирах може би вече тридесет години.

- Защитавай я колкото си искаш, но тя винаги ще си остане една шиптърска курва. Нищо повече от това. – едва свързваше думите в изречение и беше почти предал Богу дух, но въпреки това бе избрал да хаби последните си сили, за да ме дразни. Не исках да го призная, но му се получаваше. Винаги е знаел какво да каже, за да изкара от равновесие. – Дори не знам какво е видяла в теб.

- Искаш да знаеш какво е видяла в мен? – клекнах до него и го хванах за косата, дърпайки я. – Видя човек в мен. Нещо, което дори аз не мислех, че съм благодарение на теб, но ме накара да го повярвам. Тя ме обича. И аз я обичам. И да я докоснете и с пръст беше най-голямата грешка, която можехте да направите. – пуснах го със злоба и се изправих. - Знаеш ли от малък подготвях цяла реч за този момент. – изсмях се, насочвайки оръжието си срещу него. - Даже съм я репетирал. Дума по дума обмислях всичко, което исках да ти кажа, и най-вече да те питам какво толкова ти направих, за да ме мразиш толкова...но сега...- наклоних глава. – Но сега виждам, че няма смисъл. И вече не ме и вълнува честно казано. Единственото нещо, което мога да ти кажа е, че ще гориш в Ада, където лично аз ще те измъчвам. Заради майка ми, заради всичко, което ѝ причини, заради това, че я уби, заради всичко, което причини на мен през годините, но най-вече заради Тина и нероденото ми дете. – лицето ми се изкриви от злоба и натиснах спусъка. И после пак. И пак. И пак. И пак. Идваше ми да изхабя целия си пълнител върху него, но нямаше смисъл.

- Татко! – зад мен се чу и гласът на Михайло. Чудесно. Точно ти ми трябваше. Даже сам ми се поднасяше на тепсия.

- Закъсня. Татко ти го няма. А, ти си следващ. – обърнах се и натиснах спусъка с цялата злоба на света. Куршумът ми го повали право на земята.

...

Бях го приспал успешно, за да мога да му запуша устата и да го вържа. Успях да се измъкна точно преди да чуя сирени и тръгнах право към бившето ми убежище, където го заключих в мазето, защото щях да се разправям с него по-късно, тъй като исках първо да видя Тина. Отправих се към болницата, като дори дори не си направих и труда да паркирам, а просто зарязах колата и хукнах направо вътре докато звънях на Ардиан, за да го питам къде са.

Намерих бързо спешното отделение и намерих него, чичо ми и братята ми, които се бяха скупчили около младата лекарка, която говореше с тях.

- Какво става, как е тя? – забързах още повече крачка щом стигнах до тях.

- Както обясних и на баща ѝ, на госпожица Адеми ѝ е бил нанесен силен удар по главата и в следствие на това е изгубила съзнание. Има мозъчно сътресение, но очакваме да се възстанови максимално бързо. По тялото ѝ открихме множество следи от насилие и сме длъжни да уведомим властите. Съжалявам, че трябва да Ви го кажа, но имам още една лоша новина и тя е, че за нещастие е изгубила бебето.

- Бебе ли? – Ардиан се обърна и се взря питащо в мен, а аз бях като вцепенен. Не казах нищо. Не знаех какво да кажа. Не знаех как да реагирам. Единствено се завъртях и им обърнах гръб. Само това можех да направя.