ПРЕДПОЧИТАМ ДА НЕ МИСЛЯ ЗА ТОВА  ОТ КОЛКО ВРЕМЕ НЕ СЪМ СЕ ВЯСВАЛА ТУК, ЗАЩОТО ЩЕ СЕ ДЕПРЕСИРАМ ДОПЪЛНИТЕЛНО, А АЗ СЪМ СИ ДОСТАТЪЧНО ДЕПРЕСИРАНА ОТ НЯКОЛКО МЕСЕЦА НАСАМ. ИМА МАЛКА СВЕТЛИНА В ТУНЕЛА, ТЪЙ КАТО СЪМ НАПЪТ ДА СБЪДНА ЕДНА МОЯ МЕЧТА, НО ЗАСЕГА НЯМА ДА КАЗВАМ НИЩО, ЗА ДА НЕ СЕ УРОЧАСВАМ, НООО ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ КОГАТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО. 

ИНАЧЕ, НАЙ-НАКРАЯ УСПЯХ ДА ПРЕБОРЯ ТАЗИ ГЛАВА СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА I_am_Gigi_Hadid_БЕЗ КОЯТО СЪМ ПРОСТО ЗАГУБЕНА. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ПОСЛЕДНАТА ГЛАВА ОТ ТАЗИ КНИГА, КОЯТО КАКА ВИ ДЖИДЖИ Е ЧЕЛА В УАТА Е БИЛА КАЧЕНА ПРЕДИ ПЕТ МЕСЕЦА (ТОКУ-ЩО ГО КОНСТАТИРАХМЕ И СЕ ДЕПРЕСИРАХ ОЩЕ ПОВЕЧЕ.)

P.S. ИЗПИЙТЕ ПО ЕДИН ШОТ ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО СЕ НАТЪКНЕТЕ НА ДУМАТА "ДЕПРЕСИЯ" И НЕЙНИТЕ ПРОИЗВОДНИ В АВТОСКАТА МИ БЕЛЕЖКА. 

ЕНИУЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Вукашин*

Бях глупак за това, че не го вързах някъде вместо да му позволя да тръгне самo Бог знае къде, но още по-голям глупак беше той ако си мислеше, че няма да тръгнем след него. Нямаше как да го оставя да хукне сам. Беше ясно, че нямаше да ми каже къде е срещата, но знаех и друг начин, по който можехме да ги намерим. Аделина щеше да мe прощава, но Ардиан заслужаваше да знае и най-вече само той можеше да ни помогне да ги намерим и двамата, и тримата всъщност, преди да е станало твърде късно. Затова и не се поколебахме и за секунда преди да събера момчетата и да тръгнем към болницата. Постарахме се да не привличаме ненужно внимание и се насочихме към неговата стая, като влязохме вътре без дори да си направя труда да почукам. Нямахме време за такива глупости. В момента всяка една секунда беше от жизнена важност.

- Какво – скочи, а думите му секнаха щом ни видя и навярно само по израженията ни разбра, че нещо не е както трябва. – Кого?

- Дорунтина. Стефан хукна да я спасява сам, а срещата е в девет часа и нямаме никакво време.

- Кога? – изръмжа. Вече беше изправен и започна да разлепя апаратите от себе си, а аз отидох и го бутнах обратно на леглото.

- Слаб си още. Полека.

- Попитах кога се е случило!. – процеди през зъби.

- Онзи ден.

- И аз научавам чак сега? Ей, вие за идиот ли ме имате? – крещеше. Виждах гнева в очите му, но какво можех да направя? Ако можех да се справя сам изобщо нямаше да съм тук. Дъщеря му беше в лапите на брат ми, но моят племенник, който имах за собствен син също беше в опасност и се поболявах от притеснение. И двамата бяхме бащи, които се притесняваха за децата си. Именно затова сега бях тук и му казвах какво се случва, защото аз бих искал да знам, ако Стефан е в такава опасност, Стефан или някое от моите момчета. Те не бяха от моята кръв, но това не значеше, че не се тревожех за тях.

- Аделина не искаше да ти казваме, за да не се влошиш.

- Аделина да си гледа работата! – успя да се отърси от хватката ми и се изправи. – Измъкнете ме от тук и да тръгваме, защото нямаме абсолютно никакво време.

Планът беше изключително прост. Лука открадна униформата на една невинна медицинска сестра от мъжки пол, за да го измъкне докато ние чакахме долу на паркинга. След няма и десет минути ги видяхме и се качиха и двамата в колата.

- Заслужавате и вас да убия, за дето не ми казахте, идиоти такива! Ако нещо се случи на дъщеря ми, вас ще държа отговорни. – мърмореше докато събличаше болничната нощница от себе си и остана по риза.

- Ние първо да ги намерим, пък после ни убивай.

- Шефе, в моя защита ще кажа, че госпожа Адеми ни заплаши с кастрация, ако ти кажем. – Църни се оправда, а аз завъртях очи докато в огледалото за обратно виждане видях веселия пламък в черните очи на Ардиан. Определено познаваше жена си и не беше ни най-малко изненадан. Извади телефона си и щракаше на него, а нещо го накара да въздъхне облекчено.

- Отиваме в Белград. Карай към летището, аз ще звънна на пилота. Имаме по-малко от два часа, за да стигнем.

*Дорунтина*

Времето не минаваше. Всяка секунда, в която лежах на земята и се взирах в тавана се усещаше сякаш като цяла вечност и не можех да дишам. Задушавах се. Изпитвах такава болка, каквато не подозирах, че може човек да усети през живота си. Лежах на студения под с поглед вперен е тавана и чаках просто той да се стовари отгоре ми и да прекрати мъките ми. Гърдите ме боляха дори и когато дишах, а болезнените ми ридания се бяха превърнали в тих плач. Нямаше смисъл да продължавам да плача с глас, защото нямаше кой да ми помогне. Този път моят ангел спасител не беше тук и нямаше кой да ме измъкне от това адско място. Щях да си умра тук и никой дори нямаше да ме намери.

Търсеше ме. Не се съмнявах в това, защото знаех, че той държеше на мен, но знаейки плана на Михайло, предпочитах да не ме търси, да не му пукаше за мен, защото иначе нямаше да си го простя. Нямаше да си го простя, защото вината за тази ситуация си беше единствено и само моя. Ако не бях отишла на онзи шибан преглед и не бях поискала да направя аборт сега нямаше да съм в тази ситуация. Това, което ме плашеше най-много беше, че вече не го усещах. Единствено усещах смазващата болка. Бедрата ми бяха все така мокри, а тялото ми трепереше от студ или от кръвта, която се стичаше по краката ми, не бях особено сигурна. Дъхът ми заседна в гърлото, когато поредната вълна остра болка ме скова и едно ридание успя да избяга от гърдите ми докато се превивах на кравай, стискайки корема си и отново заплаках с глас.

...

*Стефан-Душан*

Бях отново тук. След толкова много месеци бях отново в родния си град. Пристигнах още преди слънцето да изгрее и докато чаках уговорения час се побърквах. Бях звънял неколкократно с надеждата да чуя Тина, но отговор така и не получавах. Бях си изскубал косите, обиколил целия град и изпушил две кутии цигари, но нищо не ми помагаше. Не ме свърташе. Не бях спокоен, защото Дорунтина беше някъде в този шибан град, а аз не знаех къде точно. Идеше ми да го запаля. Да го изпепеля до основи и бих го направил, ако това значеше, че ще я измъкна невредима от тук. Бях изплашен. Мамка му, наистина бях изплашен и мразех това чувство. Мразех и чувството за безпомощност, което изпитвах. Но аз си бях виновен. Аз си бях виновен, за това че не го бях убил още когато имах възможност. Още когато беше само едно малко лайно, което се напикаваше от страх само щом ме види. Една секунда. Трябваше ми само още една секунда, за да го задуша с възглавницата, но онази свиня видя и успя да ме спре. А, после, само няколко седмици по-късно, когато ни бяха оставили без надзор за достатъчно време, отново ми се беше отворила страхотна възможност да го убия, но този път чичо ми ни видя и той ме спря. Трети опит за убийство в последните двадесет години така и не последва, защото повече не посмяха да го оставят около мен докато не порасна, а мен ме изпратиха да се лекувам. Последният ми опит да го убия бе май месец миналата година, когато Лазар отново успя да го спаси и измъкне от моите лапи. Но грешката си беше изцяло моя, защото трябваше да съм ги убил. Всички. И Лазар, и Михайло и всичките други изчадия. Но и това време беше дошло. Щях да ги изтребя всички. Първо щях да се уверя, че жена ми е жива и здрава, а после щях да си тръгна с нея и зад нас щяхме да оставим един горящ град.

Бях подранил за срещата и седях на няколко метра от църквата „Свети Архангел Михаил". Само и ангел не беше, без значение, че носеше неговото име. Иронията беше, че всички деца на Лазар от втората му жена носеха имената на ангели и светци, а той самият се имаше за Господ докато истината беше, че бяха просто едни нищожества. Нищо повече от това.

Беше девет без пет, когато най-накрая долових някакво движение. Първо спря една черна кола, която разпознах като тази на Михайло, а след спряха още коли. Той пръв слезе от колата, говорейки по телефона, но Тина не я виждах още никъде. Оглеждах се навсякъде, но не виждах и следа от нея. Телефонът ми звънна и веднага вдигнах, а кръвта ми кипеше само докато гледах широката му мазна усмивка.

- Ало? – изръмжах.

- Братко мой любим, звъня ти само, за да ти кажа, че те очаквам.

- Къде е Тина?

- Тина..е леко заспала. – полудявах от веселието в гласа му. – Побързай и ела навреме освен ако не искаш да завариш курвата си мъртва.

- Ей! Ще те уб- изкрещях, но той ми затвори. Ударих по кормилото в изблик на гняв, а него видях просто да обръща и да тръгва навътре. – Ще те убия! Просто ще те убия веднъж завинаги, болно копеле такова!

Грабнах пистолета си и се уверих, че бе зареден преди да отворя врата на колата си да хукна към църквата. Не успях да направя и крачка през портите преди шибаните им горили да се изпречат на пътя ми с насочени срещу мен оръжия.

- На земята!

Нямаше какво друго да направя освен да коленича с вдигнати във въздуха ръце. Пистолетът ми бе изритан от мен, а тежките дървени врати на катедралата се отвориха. Михайло излезе през двойните врати, а слънчевите лъчи го окъпаха и изглеждаха като ореол около него.

- Здравей, братко. – усмихна се болно, а аз вече целия се тресях от гняв.

- Къде е тя? – изръмжах. – Искаше мен, е, тук съм. Сега я пусни.

- Вътре е, заповядай да си я вземеш. – посочи ми с глава към катедралата. Опитах да се изправя, но горилите му, не ме пускаха. Поне не и докато той не им направи знак. Отърсих се от тях и скочих на крака. Успях да го избутам от пътя си и нахлух вътре, а това което видях пред себе си смрази кръвта ми. Не си усещах краката. Имах чувството, че с всяка крачка, която правех към нея тя се отдалечаваше все повече и повече от мен. Бях на нямаше и два метра от нея, когато един изстрел се чу зад мен. Усетих остра болка в гърба си и макар и да носех жилетка под ризата си, болката бе достатъчна че да ме повали на земята. Право пред нея. Очите ми пареха, а лицето си усещах мокро докато се взирах в ужасяващата гледка пред себе си с широко отворена уста. До скоро наистина не вярвах, че имам сърце в гърдите си, но сега то се късаше. От ужас и от мъка.