ТАЗИ ГЛАВА СЪЩО Е ОТ ПОРЕДИЦАТА "КЪСИ" И СЕ ИЗВИНЯВАМ, ЗА КОЕТО, НОО....ТУК ПО ПРИНЦИП ТРЯБВА ДА ИМА НЯКАКВО ОПРАВДАНИЕ, НО ТАКОВА НЕ МОГА ДА ИЗМИСЛЯ, ТЪЙ ЧЕ...ДА. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ТАЗИ ГОДИНА ДА СВЪРШИ, САМО ЗА ДА ДОЙДЕ НОВАТА, КОЯТО СЪМ SPO PO STO СИГУРНА, ЧЕ ЩЕ БЪДЕ СЪЩАТА КАТО ТАЗИ, НООО ТОВА Е ОТДЕЛЕН ВЪПРОС. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖООООЙЙ

*Дорунтина*

Чакането беше убийствено. Секундите се усещаха като часове, а докато седях в коридора не можех да не се заглеждам тайно в другите хора и да не докосвам корема си. После се сепвах и махах ръката си от там като попарена. Имаше жени в напреднала бременност, с големи закръглени коремчета. Имаше и една двойка. Коремът на жената бе едва забележимо, но се виждаше, а мъжът изглеждаше сякаш летеше е облаците от щастие. Галеше корема на жена си, говореше на бебето и колкото повече ги гледах – толкова повече се натъжавах. Натъжавах се, защото аз никога нямаше да имам това. Поне не и с мъжа, когото обичах, бащата на детето, което възнамерявах да убия. Не дете, а зародиш. Уж се стараех да употребявам тази дума, за да ми е по-леко, но не винаги успявах и не смекчаваше обстоятелствата. Не ми беше приятно, че съм тук сама, но реално нямаше с кого да съм. Йоана ми беше обещала да ме придружи, но я извикаха по спешност в ресторанта, а освен нея никой не знаеше. На мама нямаше как да кажа, защото ме беше срам. На Стефан още повече нямаше как да кажа. И затова бях сам-сама тук. Охраната седеше на паркинга и ме чакаше и никой освен баба не знаеше, че съм излязла.

- Дорунтина? – сестрата ме повика и това ме извади от мислите ми. Вдигнах поглед към нея и възрастната жена ми се усмихна, гледайки ме над очилата си. – Доцент Лазаров е готов да те приеме.

Взех си чантата и с натежало сърце пристъпих прага на кабинета. Чувствах се като престъпник. Сякаш бях на път да извърша нещо незаконно, може би дори грях. Никога не съм била вярваща, а доскоро вършех греховете с удоволствие, но сега...сега не беше така.

Доцент Лазаров ме посрещна с усмивка подобно на сестрата, като и двамата ме познаваха от малка. Дори те бяха следили и трите бременности на мама.

- Легни на кушетката.

Инструктираха ме и аз направих каквото се изискваше от мен. Надигнах блузата си и разкопчах дънките си докато той си слагаше ръкавици.

- Пила си достатъчно вода преди прегледа, нали?

- Да. – кимнах с глава, взирайки се в екрана докато той движеше трансдюсера по корема ми. – От кога изпитваш симптоми?

- Малко повече от седмица, може би. Но ги отдавах на грип и общо неразположение покрай целия стрес и диетите, които правих.

- А, теста кога си го направи?

- В петък сутринта. Преди да звънна да си запазя час.

- Добре. – провлачи и се спря на едно място. Натисна ме малко повече докато щракаше нещо по машината. – Кога беше последния ти цикъл?

- В края на януари. И беше за около два-три дни. Изключително оскъден. Последните ми два бяха нередовни, но така се случи, че бях пила и спешни контрацептиви.

- Така. – отново провлачи, но този път видях как увеличава още повече картината и дори завъртя монитора леко към мен. – Тази точица тук е ембрионът. Изглежда вече влизаш в пета седмица и вече можем да видим как се оформя.

Пета седмица. Бях бременна от пет седмици и разбирах чак сега. Искаше се всичко от мен, за да извърна поглед на другата страна и да стисна очите си в опит  да спра сълзите, които всеки момент щяха да вземат превес над мен.

- Какво има? Не искаш ли да го видиш?

- Не. – поклатих глава, стискайки очи сякаш живота ми зависеше от това. - Искам да направя аборт.

- Сигурна ли си?

- Сигурна съм, доцент Лазаров. Искам да направя аборт.

- Добре. Ще подготвим документите. – почисти ме от гела. – Може да се съблечеш зад паравана.

...

Погледът ми се рееше някъде из пространството и усещах как вече упойката започваше да ми действа. Всичко ми беше размазано пред очите и се случваше като на забавен каданс. Чувах доцентът и сестрата да си говорят, но не чувах какво точно казваха. Не си усещах крайниците. Сякаш ми бяха чужди. Нямах сили дори и пръстите на ръцете си да помръдна, а клепачите ми натежаваха. Не знаех къде съм. Не знаех какво се случва. Нищо не знаех. Главата ми беше празна.

- Липсвах ли ти, красавице? - последното нещо, което видях преди всичко да потъне в мрак беше едно маскирано лице, от което се виждаха само едни сини очи. Познати сини очи. Не онези, които обичах, а жасяващи сини очи, които ме преследваха от няколко месеца в кошмарите ми.

*Стефан-Душан*

От всичко най-много мразех Дорунтина да не ми вдига телефона. Ей, това нещо бе в състояние да ме извади извън релси. Бях ѝ звънял сигурно сто пъти в рамките на час, но отговор от нейна страна така и нямаше. Звънях и на Йоана, но тя каза, че е на работа и не са се виждали днес. Накрая реших да звънна на баба Блерина, защото само тя си беше вкъщи.

- Ало, да, синко? – почти веднага си вдигна телефона.

- Бабо, Тина вкъщи ли си е?

- Не се е прибрала още. Защо? Всичко наред ли е?

Не се е прибрала? Как така не се е прибрала? Всъщност, не това беше важното. По-важното беше, че е излизала и аз не знаех.

- Как така не се прибрала? Къде е излизала и защо аз не знам? Кой е бил с нея?

- Каза, че отива на лекар. Доколкото знам Леарт е с нея. Ти как така не знаеш? Тина каза, че знаеш. – чух шока в гласа ѝ. Ама, разбира се, че щеше да каже така.

- Какъв лекар, бре? Какъв лекар? И какъв Леарт ви гони? Вие нормални ли сте? Много добре знаете, че може да излиза само с мен или с някой от моите хора! Кога е излязла?

- По обяд. Мисля, че беше към един часа. Синко, всичко наред ли е?

- Не си вдига телефона! И защо никой не ми каза, че е излязла, jebote!

- Синко, плашиш ме.

Проклех отново и си поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

- Извинявай. И ти благодаря. – беше последното нещо, което ѝ казах преди да затворя телефона.

- Jebem ti pas mater! – ръмжах докато се джобех нервно за цигара и в същото време търсех номера на онзи шиптър.

- Къде сте? – изръмжах на развален албански по телефона.

- В болницата още. Защо?

- Не ми викай защо! Кое от това, че в момента аз съм ви шеф заедно с госпожа Адеми не разбрахте? Отговаряш пред мен! Пред мен! Щом Тина ти каже, че трябва да отиде някъде ми звъниш на мен или на Аделина, picko jebana! В коя болница сте?

- Тази в Лозенец.

- Добре. А, Тина около теб ли е?

- Не. Чакам я вече почти два часа в колата на паркинга.

- Как в паркинга, бре, олигофрен! Ей, ще те убия кълна се! Ти само се моли всичко да е наред с Тина, защото ако само и косъм е паднал от главата ѝ, теб ще държа отговорен и просто си нямаш и на представа какво ще ти се случи! – изръмжах и затворих. Не можех да си поема въздух от гняв. Виждах червено. Отдавна не се бях чувствал така. Сякаш кръвта ми кипеше. Хвърлих и цигара и всичко и взех само документите си и ключовете от колата. Изхвърчах от офиса на Ардиан, а през това време телефонът ми звънеше.

- Ало! – излаях. Дори не видях и кой ме търсеше.

- С кой акъл си я пуснал да излиза без теб? – отсреща се чу ядосаният глас на Аделина.

- Не съм я пускал аз! Дори не знаех, че е излязла. Току-що разбрах и аз самия!

- Обеща ми да я пазиш, а нея я няма!

- Какво?! – замръзнах. – Как така я няма?

- Отвлечена е! Току-що ми се обадиха от болницата. Била е на преглед, някой е нахлул, застрелял е лекаря и сестрата и я отвлякъл!

Просто замръзнах. Това, което преди смятах за камък в гърдите ми забави ритъм. Дори пропусна удар, а после два. Така както кръвта ми кипеше, изведнъж се смрази и всичко пред погледа ми се въртеше. Не чувах нищо. Не виждах нищо.