ЗНАМ, ЗНАМ, ОТНОВО МЕ НЯМАШЕ АДСКИ ДЪЛГО ВРЕМЕ, НООО ВЕЧЕ СИ МИ ЗНАЕТЕ ОПРАВДАНИЯТА НАИЗУСТ. 

ТАЗИ ГЛАВА НЕ Е ОТ НАЙ-ДЪЛГИТЕ, НО НЯМАШЕ КАКВО ПОВЕЧЕ ДА РАЗВОДНЯВАМ В НЕЯ. 

ТА, ТАКА. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО СЛЕД ДВЕ СЕДМИЦИ ТАЗИ КНИГА ЩЕ ВЛЕЗЕ В ТРЕТАТА СИ ГОДИНА НА СЪЩЕСТВУВАНЕ. ИСКА МИ СЕ ДА СЛОЖА "ХАХАХ", АМА ТО НЕ Е СМЕШНО. 

ЕНИУЕЕЕЕЕЙ, ЛОВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙ

*Дорунтина*

Въпреки, че го усещах, не мисля, че бях психически подготвена да видя двете черти на теста. Може би това звучеше крайно оптимистично от моя страна да се надявам, че неразположението ми и повръщането се дължаха на настинка или страничен ефект от това, че не ядях, за да може да сваля натрупаните килограми, но противно на очакваният ми и надеждите ми причината се оказа съвсем друга. Побърквах се. Идваше ми да заплача с глас, но някак си се възпирах, защото мама още не беше излязла и ако ме чуеше това щеше да повдигне прекалено много въпроси, на които не бях готова да отговоря. Не бях готова да призная на глас, пред майка ми особено, че бях достатъчно глупава да забременея толкова млада от мъж, който дори не искаше деца. А, исках да си го излея. Исках да споделя пред някого, дали щеше да ми олекне – не знаех, но ми се искаше да поговоря с някого. Но за жалост имаше един единствен човек, на когото можех да споделя и това беше Йоана. И тя щеше да ми каже колко съм глупава, но поне щеше да ми даде рамо, на което да поплача.

- Хайде, вдигни, вдигниии. – потропвах нервно с крак докато чаках Йоана да вдигне и това се случи точно преди да съм загубила търпение.

- Ало? – отвърна напевно, което подсказваше доброто ѝ настроение.

- Може ли-може ли да дойда у вас? Спешно е. – казах, прокарвайки ръка през устата си.

- Какво става? Звучиш разстроена. Всичко наред ли е?

- Не е за по телефона.

- Тина, плашиш ме. – чух тревогата в гласа ѝ. – Иначе, да, идвай. Само, че съм у Лука.

- Ей, сега ще намеря някой да ме докара. – казах, подсмърчайки.

...

Не бях идвала в тази къща от толкова отдавна, че ми се струваше странно. Още по-странно ми се струваше да съм тук с най-добрата ми приятелка докато мъжете ни ги нямаше. И тя самата познаваше къщата може би почти толкова добре колкото аз самата, но все пак, беше странно.

- Искаш ли кафе?

- Не, благодаря. Гади ми се от него.

- А, чай?

- Не. На вода ми е добре. – отвърнах и отпих от водата си.

- Какво става? Не ми изглеждаш добре и само не ми казвай, че е от настинката, защото виждам, че нещо те мъчи.

Поех си дълбоко въздух и очите ми веднагически се насълзиха. Примигах няколко пъти, уж за да ги спра, но не помогна.

- Бременна съм. – признах и това беше преломната точка за мен. В момента, в който казах тези две думи на глас сълзите отново тръгнаха и единствено можех да скрия лице в ръцете си на масата докато тялото ми се тресеше от плач.

Сякаш се беше минала цяла вечност преди някоя от нас да проговори след като изплюх камъчето. Никоя от нас не говореше, Йоана не бях сигурна дали изобщо дишаше. Единствено гледаше в една точка подобно на мен докато аз си играех със запалката ѝ и я въртях между пръстите си.

- И какво ще правиш? – какво щях да правя ли? Това беше много хубав въпрос.

- Ще го махам. – свих рамене. – Няма какво друго да направя.

Явно не беше очаквала този отговор, защото тъмните ѝ очи се взряха в моите и наруши транса си.

- А, говорихте ли със Стефан?

- Не. – промълвих и очите ми се насълзиха. Мислех, че след толкова плач днес, сълзите ми бяха пресъхнали, но уви не беше така. Далеч не беше така.

- Как така не сте? – погледът ѝ колкото беше шокиран, толкова и осъдителен и аз си поех дъх.

- Ако му кажа пак ще се скараме като миналия път. Или ще ми каже да го махна или ще ме остави.

- Дорунтина, той е баща на това дете и заслужава да знае.

- Йоана, той не иска да бъде баща. Да не го знаех, щях да му кажа, но той категорично ми заяви, че не иска деца. И това няма да се промени. Колкото и да ми се иска, знам, че няма да се промени. – болеше да го изрека на глас, наистина. Може би звучеше егоистично, но това беше единственото нещо, което можех да направя. Едно дете има нужда и от двамата си родители. Вероятно това изглеждаше и като най-лесния начин, но се познавах. Нямаше да се справя сама. Бях само на двадесет и една, не работех, нямах нищо мое и знаех, че нямаше да се справя сама. Мама и татко нямаше да ме оставят, щяха да ми помагат, но не това беше начина. И още повече, че това дете щеше да има нужда от баща. Дори и хипотетично, ако вземеше гена на Стефан, щеше да има нужда от някой, който ще го разбира и ще му помага този ген да не се прояви, а аз не знаех дали ще мога да се справя. А, като порасне и започне да пита за баща си какво щях да му кажа? Съжалявам, пиле мое, но баща ти не искаше деца и ни остави? Не. Не мислех така. По-добре беше просто да го махна и да живея с вината до края на живота си отколкото после всички да страдат около мен.

- И все пак заслужава да знае.

- Нищо няма да се промени, ако разбере. Няма да се зарадва, ако това си мислиш.

- Не знам. Казах ти според мен кое е правилно, оттам насетне ти си решаваш. – вдигна ръце и въздъхна, хващайки се за главата. – Поне на майка ти каза ли?

- Единственото по-лошо от това да кажа на Стефан, е да кажа на мама. Тя ще ме убие. И после ще убие и Стефан. Само не ми е ясно кога. Кога успяхме? Ей, това не може да ми го побере главата. – сега беше мой ред да се хвана за главата и да заридая отново.

- Ей, ей, стига. Престани. – усетих я да протяга ръка през рамената ми и ме придърпа в обятията си.

- Не е честно! Не е, разбираш ли? Не е честно, защото нещата тъкмо започнаха да се нареждат! – гласът ми трепереше от плач и всичко отвътре ми гореше.

- Шшш, стига, стига. – мърмореше и ме разтриваше утешително, но истината беше, че за това нямаше утеха. Нямаше и да има.

...

С Йоана до мен събрах смелост да се обадя на гинеколога ми и да си запиша час за вторник. Тя все още се опитваше да ме разубеди за решението ми, но аз бях непоклатима. Това беше най-доброто решение.

Телефонът ми звънна и посегнах към него само, за да видя, че беше Стефан. Избърсах сълзите си, подсмърчайки преди да му вдигна.

- Ало? – постарах се да звуча нормално, защото заподозреше ли, че съм плакала щеше да стане страшно. Щеше да успее да изкара истината от мен и това нямаше да бъде добре.

- Още ли си с Йоана у нас?

- Да, защо?

- Прибирам се и мисълта ми беше, ако си още там, направо да те взема.

- Добре. – отвърнах смирено. – Колко време имам?

- Ами, аз съм на околовръстното. До десетина минути вече трябва да съм в Драгалевци.

- Добре. Звънни ми когато си отпред, за да излизам.

- Добр – думите му бяха прекъсни от цветущите сръбски псувни и клаксонът, който се чу и аз въздъхнах.

- Хайде, шофирай, не се разсейвай.

- Не се разсейвам, просто тук половината не знаят да карат.

- И като ги псуваш и им пибиткаш или им се лепиш, те нямат да започнат да шофират по-добре.

След няма и половин час Стефан ми звънна, че е отпред и аз се облякох. С Йоана се прегърнахме за чао и се разбрахме във вторник да дойде с мен, за да не съм сама.

- Здравей. – Стефан ми се усмихна щом се качи в колата.

- Здравей. – отвърнах му и се приведох през барчето, за да го целуна, но целувката ни беше кратка. Сбръчка вежди и ме огледа, а аз побързах да отместя поглед.

- Плакала ли си?

- Какво? – направих се на ударена. – Глупости. От къде ти хрумна?

- Изглеждаш посърнала и очите ти са червени.

- Очите ми са червени откакто съм настинала. Нищо ми няма. Даже се чувствам по-добре като видях малко бял свят.

- Щом казваш. – сви рамене и превключи на скорост. Предвидливо държеше цигарата настрана далеч от мен, защото беше забелязал, че димът ме дразнеше и вътрешно се благодарях за това, защото едва ли щеше да го преживее ако повърна трети път в тази кола. Или близо до нея.

- Какво правихте с Йоана?

- Говорихме си. – отвърнах вяло, а той отново ме погледна съмнително, но не каза нищо. Пътувахме до вкъщи почти в пълно мълчание, като дори и да говорехме нещо аз избягвах да го гледам в очите. Нямах смелостта да го направя, защото се чувствах гузна пред него. Гузна, защото носех неговото дете в утробата си, а не можех да му кажа. И това ме смазваше.