ПОЗНАВАТЕ СИ МЕ, РЪЦЕТЕ МЕ СЪРБЯХА ДА КАЧА ОЩЕ ЕДНА ГЛАВА И ЕТО Я И НЕЯ. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВИ ОБИЧАМ МНОГО, МНОГО, МНОГО, МНОГОООООО

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙ

*Дорунтина*

- Тина? Тина! Хайде, трябва да вървим!

- Т-тино? – изхълцах.

- Хайде, нямаме време. Трябва да се връщаме вкъщи. Мама те чака.

- Ти си добре? Ти си добре! – изхлипах щастливо. Господи, той беше добре! Нямаше му нищо. Беше жив!

- Добре съм, разбира се. Нищо ми няма. Хайде, бързо. – хвана ръката ми и двамата побягнахме без да се обръщаме назад дори и за секунда. Куршумите вече се чуваха само като далечен тътен. Най-накрая бяхме на улицата и той ме натика в колата пред нас и затвори вратата след като и той се качи. Гърбът ми залепна за седалката, когато автомобилът тръгна рязко и бързо, а после почти изцяло легнах върху него при внезапния десен завой. Беше свършило, Господи. Всичко беше свършило и си отивах вкъщи.

- Шшш, всичко свърши, Дорунтина. Отиваш си вкъщи. Всичко свърши. – свих се в топлата братска прегръдка и заридах още по-силно. Отивахме си вкъщи. Отново щях да бъда при семейството си и далеч от онова чудовище най-вече.

*Ардиан*

Ако можех да върна времето назад с няколко часа никога нямаше да го взема с мен. Но проклетата Беса, шибаната проклета беше неговият край. В момента, в който го видях как пада сърцето ми се разби. Можех да се закълна, че го чух и как се пръска. Момчето ми го нямаше вече. Детето ми го нямаше, умря спасявайки сестра си и аз бях виновен за това. Единствено и само аз. Трябваше да съм аз. Аз трябваше да бъда на негово място и аз да бъда този, който пое куршума, а не той.

Дорунтина поне беше заспала и проспа целия път до вкъщи. Не говорехме през цялото време. Не бях звънял и вкъщи, защото...не можех. Нямах силите да вдигна проклетия телефон и да кажа на жена си. Как се очакваше да го направя? Как се очакваше от мен да изрека тези думи, когато нямах силите да го направя. До преди се имах за силен, но сега...силите ми си отидоха в момента, в който видях сина си да лежи с отворени очи и локва кръв напълно безжизнен. И колкото и да ми се искаше да бъда силен за дъщеря си, жена си и Дритон – не можех. Душата ми отдавна не беше моя, а части от нея бяха при децата ми и жена ми, а сега тази част я нямаше и болеше.

Когато колата паркира пред вкъщи пет минути просто седях и се взирах в дъщеря си, която все така спеше. И честно казано беше по-добре така. Не знам дали изобщо осъзнаваше какво се беше случило, но се радвах, че поне сега беше в покой. Кой знае през какво беше преминала там съдейки по синините и раните ѝ, които докато гледах нямаше как да не плача и да не се изпълвам с още повече мъка и жажда за мъст. Това нямаше да остане безнаказано. Виновниците за нейното страдание и смъртта на Константин нямаше да видят и бял ден. Половината от тях вече бяха платили цената, но нямаше да се успокоя докато имаше и един останал жив Вучич. Щях да ги убия един по един. Синовете на Лазар щяха да си отидат един по един от този свят, за да усети и той болката от това да изгубиш дете. Нямаше да се успокоя докато не затрия този проклет клан от лицето на тази земя. Канунът трябваше да се изпълни и кръгът да се затвори. Но първо...първо трябваше да намеря сили да изляза от тази кола и да прекрача прага на дома ни без Тино до мен и да кажа на Аделина защо сина ни не беше с мен. А, синът ни беше в другата кола, увит в чаршаф.

- Синко. – татко ме сепна от мислите ми, но така и не отделях поглед от Дорунтина. – Сложи Тина да си легне горе, има нужда от почивка. Аз ще звънна на погребала агенция и ще оправя нещата с погребението. Хайде, Аделина те чака, сигурно се е поболяла вече.

А, сега щях да я поболея още повече.

- Хайде. – потупа ме по рамото и отвори вратата без да ме чака повече. Излезе първо той и аз си поех въздух доколкото можех предвид болката в гърдите ми. Хванах Дорунтина по-здраво и излязох от колата.

- Господин Адеми. – охраната сведоха глави почетно и отвориха портата, а аз прекрачих прага на портата. Докато вървях към входната врата спомените изплуваха в главата ми един по един и навсякъде виждах децата си как играят. На същата тази морава учех децата си да играят футбол, тичаха безгрижно и се гонеха, а смехът им проехтя в главата ми и гърдите ме стегнаха още повече. Извърнах поглед, хапейки език, за да възпра плачът и направих финалните стъпки. Видях Аделина през прозореца на хола, но изчезна веднага щом погледите ни се засякоха и само след секунди входната врата се отвори и тя се появи.

- Божичко! – проплака и аз отново стиснах устни, за да не проплача и аз. Но болката в очите ѝ и този плач сипваха още сол в раната.

- Момиченцето ми! Моля те, кажи ми, че е добре. Ардиан, моля те, кажи ми, че е добре.

Как да ѝ го кажа при положение, че не знаех какво беше преживяла там. Беше жива, това ме успокояваше, раните не бяха толкова тежки, но...не знаех какво се случваше в главата ѝ. Тя видя Тино как умира, но докато я водех към колата тя ме наричаше с неговото име. Дори и докато заспиваше отново ме нарече Тино и ми благодари и не спираше да повтаря „Добре си, добре си."

- Добре е, просто спи. – изрекох най-накрая.

- А, Тино къде е?

- Нека сложа Тина да си легне. Има нужда от почивка. – минах покрай нея и се изкачих по стълбите. Затворих очи докато минавах през неговата стая и още се усещаше парфюмът му. Усещах го и в колата, после в самолета, след това и в другата кола, и сега отново. Вратата на стаята на Дорунтина беше отворена и аз влязох вътре, с нея на ръце. Положих я на леглото ѝ и я завих. Погалих лицето ѝ и се приведох, за да я целуна. Болеше ме да я гледам така. Вярно, беше жива и здрава и си беше вкъщи вече, но тези рани и синини ме болеше да ги виждам по красивото ѝ личице.

- Ata do të paguajnë për veten e tyre, dielli. Ata do të paguajnë për çdo plagë në fytyrën tuaj të bukur. Babi ju premton. Unë do t'ju hakmerrem të dyve. Askush nuk do t'ju lëndojë më.– скрепих обещанието си с още една целувка и избърсах с палец самотната сълза, която се стече от окото ѝ.

(Ще си платят, слънчице. Ще си платят за всяка една рана по красивото ти лице. Тате ти обещава. Ще отмъстя и за двама ви. Повече никой няма да те нарани.)

Изправих се и я оставих да спи. Затворих вратата леко и внимателно и тръгнах надолу с наведена глава. Майка, Аделина, Дритон и Елена бяха в хола и всички впериха поглед в мен.

- Ще ни оставите ли насаме? – изрекох тихо и майка и Елена веднага станаха докато Дритон още стоеше.

- Къде е брат ми?

- Dryton, shko në dhomën tënde.

(Дритон, отиди в стаята си.)

- Por, babi – опита да спори.

(Но, татко-)

- Shko në dhomën tënde, i thashë! – повиших тон, изпускайки нервите си и той се изправи и ме послуша най-накрая. Мамка му! Веднага съжалих за стореното и прокарах пръсти през косата си, скубейки я, а после я прекарах през лицето си в знак на безсилие.

(Отиди в стаята си, казах!)

- Ардиан, какво става? Къде е Константин? – Аделина застана пред мен, но аз не можех да я погледна в очите. Не можех да намеря сили да вдигна поглед и да я погледна в очите. Как се очакваше да ѝ съобщя, че синът ни беше убит? Това не беше лесно нещо за казване и не пожелавах на никого да му се налага.

- Ардиане, плашиш ме. Моля те, кажи нещо. Къде е Константин? – молбата в гласа ѝ ме смазваше.

- Аз...съж-алявам. – това бяха единствените две думи, които успях да изрека и вдигнах поглед едва-едва, само за да видя в очите ѝ как сърцето ѝ се разби. Не знам как беше възможно, но го видях. Сълзите ми успяха да ме преборят и вече се отказах от това да ги задържам. Нямаше смисъл да се правя на силен, когато се чувствах по-безсилен и от умиращ човек. А, аз бях именно това. Част от жизнеността ми си отиде заедно със сина ми.

- Не. – поклати глава в отказ да го приеме. Гласът ѝ се пропука и първият плач изкънтя в гласа ми, наказвайки ме за случилото се.

- Ади-

Посегна към мен и ме сграбчи за сакото, стискаше ме здраво и я виждах как трепери. Цялата се разтресе, дори и лицето ѝ, а болката и сълзите в иначе прекрасните сини очи беше като нож в сърцето ми. Умоляваше ме с поглед да ѝ кажа, че това не е истина и ми искаше да не беше. Мамка му, не исках нищо повече от това, но за жалост беше истина.

- Простреляха го. Аз...съжалявам, любов моя. Не можах да направя нищо.

Думите ми я разяриха и ме блъсна с всичка сила, а аз вдигнах ръце.

- Не! Не! Не! – повтаряше отново и отново, а тялото ѝ се тресеше от плач и заудря по гърдите ми. Понасях всеки един неин удар с юмрук, безмълвно приемайки присъдата си. Трябваше да удря по-силно дори, защото ми беше малко. Заслужавах повече дори от това, защото вината беше моя. Синът ни умря заради мен. Защото аз позволих да дойде заради шибаната Беса, която беше дал. Защото аз го бях научил, че Беса не се даваше просто така и дадеш ли я, си длъжен да я изпълниш и защото аз не бях там. Не трябваше той да защитава сестра си, а аз като баща трябваше да съм при тях и да ги защитавам. – Не! – повтори още един последен път преди борбата да се изпари от нея и просто свали ръце пораженчески, а тялото ѝ се отпусна и зарида още по-силно. Свлече се на земята, както и аз заедно с нея, а плачът ѝ наподобяваше на ранено животно. Единственото нещо, което можех да направя бе да обгръщам крехкото ѝ тяло, стискайки я, докато плачехме и двамата, вкопчили се един в друг. Вучич щяха да се платят. Дори и това да вземеше и моя живот, но нямаше да си отида спокойно от този свят докато имаше дишащ вълк на тази земя.

*Дорунтина*

Събудих се и скочих, а сърцето ми биеше диво в гърдите и дори и главата ми пулсираше, но щом се огледах и разбрах, че съм си вкъщи, в моята стая, се отпуснах отново по гръб на матрака ми, съскайки когато главата ме заболя до толкова, че започна да ми се повдига. Но въпреки това се успокоих поне малко. Бях си вкъщи. Наистина си бях вкъщи. Цялото тяло ме болеше, но най-вече дясното око и дори пулсираше и все още не можех да го отворя, а главата също я усещах като камбанария. Болеше ме дори и при най-малкото движение. Едно нещо ми направи впечатление, обаче, и то беше, че огледалото ми беше покрито. Това беше странно. Още по-странни бяха гласовете, които чувах отдолу. Пееше се на албански и звучеше тъжно. И освен това долавях миризма на тамян. А, и нещо беше различно днес. Нещо ме беше наред. Имах едно странно особено чувство, което не ми харесваше. Трябваше да събера сили и да стана, защото исках да видя мама, тате и Тино най-вече. Исках да видя всички, защото снощи така и не ми се отдаде възможност. Всъщност не помнех дори когато сме се прибрали. Единствено помнех как Тино ме прибра. Нищо друго.

Свалих първо краката си на земята, а после успях да се вдигна от леглото, но поседях малко, защото главата ми зазвъня и стаята ми се завъртя. Хайде, Дорунтина. Стисни зъби и стани. Нашите не са отгледали слабачка. Послушах собствения си съвет и настина стиснах зъби, изправяйки се на треперещи крака. Олюлях се веднага, но се хванах за борда на леглото докато се стабилизирах и бавно излязох от стаята. Слизах по стълбите, държейки се за парапета и щом приближих дневната видях цялото си семейство събрало се в дневната, всички до един облечени в черно и плачеха. Но, най-силно впечатление ми направи състоянието на мама. Лицето ѝ беше бледо и подуто. Очите ѝ, и те бяха подпухнали и зачервени, а косата ѝ беше рошава. Гледаше в една точка с разбит поглед и пушеше дебела цигара. Изглеждаше...съсипана, мъртва отвътре дори. Останалите също не бяха много щастливи, но мама...нея никога не бях виждала така досега и това ме плашеше.

- Какво става? – гласът ми беше плах, но въпреки това успяха да ме чуят.

- Дорунтина? – баба Блерина първа ме видя и това накара мама и тате да вдигнат поглед.

- Какво става? – повторих, а мама избърса сълзите си и се изправи и неспокойствието ми се засилваше. Както и лошото чувство. Някой беше починал, но кой беше въпросът. И сега вече разбрах защо всичко ми беше странно тук. Миришеше на траур. Витаеше една такава енергия, която те хващаше за гърлото и ти пречеше да дишаш и караше очите ти да се насълзяват. Дори и основите на къщата се бяха наситили със сълзи и отчаяние. – Мамо, какво се случва? Кой е починал? – огледах отново всички присъстващи, но не виждах Тино. Къде беше, по дяволите? Защо го нямаше? Сигурно още спеше. Може би беше изморен след снощи.

- Ела. – хвана ме за ръката и ме заведе в кухнята.

- Мамо?

- Тина, - започна, а сините ѝ очи отново се изпълниха със сълзи и това още повече засили лошото ми чувство.

- Мамо, къде е Тино? – попитах отново.

- Тино...- така и не успя да завърши думите си и аз поклатих глава.

- Мамо? – окуражих я да продължи, но изминаха секунда-две. Стисна очи и извърна глава, сякаш се бореше със самата себе си, а подсмърчането ѝ беше изпълнено с болка.

- Няма го. -

- Как така го няма? Къде е?

- Убиха го.– изрече го с такава трудност и болка, че гърдите ме стегнаха и поклатих глава. Не. Нямаше как. Нима се опитваше да ми каже, че Тино беше умрял? Това нямаше как е да е вярно. Простреляха го, но после му нямаше нищо. Видях го. Със собствените си очи. Та, той ме доведе вкъщи. Той ме спаси.

- Не. – поклатих глава в отрицание. – Не. Това няма как да е истина. Та, той ме доведе вкъщи. Не го ли видя? Мамо, моля те. Кажи ми, че това е някаква извратена шега. Той няма как е да мъртъв, та той ме доведе вкъщи. Той ме спаси, той ме изведе от онзи ад. Мамо, моля те, той е жив. Знам, че е жив. Константин ме доведе вкъщи, мамо! – разридах се, а тя ме прегърна и се вкопчихме една в друга, виейки от болка. 

_________________________________________________________

Е, СЪРАТНИЦИ, ИЗМЪЧИХ ВИ МАЛКО, НОООО БЕШЕ С ПРИЧИНА. Е, КАКТО ВЕЧЕ РАЗБРАХТЕ И САМИ ТОВА Е ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА "ДА ОБИЧАШ АДЕМИ", КОЕТО НЯКОИ ОТ ВАС ВЕЧЕ РАЗБРАХ И МИ СТАНА МАЛКО ТЪПИЧКО, ЗАЩОТО ДО ПОСЛЕДНО МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЯ ДА ВИ ИЗНЕНАДАМ, НООООО ЯВНО НЯКОИ ОТ ВАС СА ПОТОМЦИ НА ШЕРЛОК ХОЛМС, ХД. 

ВСЕ ПАК МИ СЕ ИСКА ОФИЦИАЛНО ДА СПОДЕЛЯ ИМЕТО НА ДВУЛОГИЯТА, А ТО Е "ДА ОБИЧАШ ВРАГА."

ЧЕСТНО ДА СИ ПРИЗНАЯ ИДЕЯТА ДОЙДЕ ВНЕЗАПНО, ЗАЩОТО ПЪРВОНАЧАЛНО ДЖАВО БЕШЕ ЗАМИСЛЕНА, КАТО САМОСТОЯТЕЛНА КНИГА, НО ПЪК НЯКАК МИ НАПОМНЯШЕ НА ИСТОРИЯТА НА АДЕЛИНА И АРДИАН И РЕШИХ ДА ГИ ОБВЪРЖА. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ Е ХАРЕСАЛА. VOLI VAS ZAUVEK VAŠA BBLACKKROSE!