ЗДРАВЕЙТЕ-ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАКА ВИ Е ТУК С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, МАКАР И КЪСА, НО Е ОТ СЪРЦЕ.

РЕШИХ ДА ВИ НАВЕСТЯ ДОКАТО СЪМ ОЩЕ ЖИВА, ЗАЩОТО СЕСИЯТА МИ ЗАПОЧНА И ВЕЧЕ МИ ИДВА ДА СЕ ГРЪМНА.

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО АРДИАН ВСЕ ОЩЕ ИМА ЖИВЕЦ И СПОРЕД НЕГО ЕДИНСТВЕНАТА РАБОТА НА СТЕФАН Е ДА ПАЗИ ДЪЩЕРЯ МУ, А ПЪК ТОЙ ПРАВИ ТОЧНО ОБРАТНОТО НА ТОВА. КОЙТО РАЗБРАЛ - РАЗБРАЛ

ЕНИУЕЕЕЙ, ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Стефан-Душан*

Плановете ни за вечерта пропаднаха, защото Тина искаше да прекара колкото се може повече време с баща си и се прибрахме вечерта уморени и вечеряхме в тесен семеен кръг.

-        Кой иска десерт? – баба ѝ попита и всички освен Тина изявихме желание. – Тина, сигурна ли си, бабо? – погледна я притеснено. – Направила съм flia.

-        Flia? – видях как очите ѝ светнаха, но колкото и да ѝ се ядеше, щеше да откаже.

-        Иска, бабо Блерина. – отговорих вместо нея и Дорунтина ме погледна по особен начин. Виждах как очите ѝ блестяха и знаех, че беше на сантиметри от това да се просълзи.

-        Яж, щом ти се яде. Няма нужда да се лишаваш. – прошепнах тихо, така че тя да чуе и физиономията ѝ се промени. Нацупи устни леко, но аз се приведох и ги целунах.

Благодарих на баба Блерина за голямото парче, но го дадох на Тина понеже беше донесла първо за мен и Дритон. Целуна ме бузата в знак на благодарност и ми прошепна „Обичам те" преди да се намести по турски на дивана и да започне да яде, а аз единствено я гледах и чак сега си дадох сметка от колко отдавна не бях виждал такъв блясък в очите ѝ докато яде. Може би, ако бях такъв емоционален инвалид щях да видя тази промяна в нея навреме. През цялото това време не бях отдавал значение на факта, че не ядеше като преди. Слагаше си по-малки порции, смяташе си калориите, понякога дори се случваше да пропуска хранене, но мислех, че са просто женски мании на тема слабеене, но се оказа, че проблемът е бил много по-голям отколкото си мислех. И това трябваше да се промени възможно най-скоро.

...

*Аделина*

Тези месеци бяха трудни, но вече можех да си поема въздух поне малко, защото Господ беше чул молитвите ми и беше върнал Ардиан при мен. Беше се минала повече от седмица, откакто беше буден и вече беше значително по-добре. Възстановяваше се бавно, но пак бе по-добре от нищо. Лекарите настояваха да го държат още поне седмица под наблюдение, противно на мнението на Ардиан, но всички бяхме твърди с решението си, че той нямаше да се прибира, колкото и да искахме. В крайна сметка беше почти три месеца в кома и едва не умря. Цяло чудо беше, че куршумът бе минал покрай сърцето му, защото другият сценарий дори не исках и да си го помислям. Важното беше, че е буден и добре. Вече му бях казала и истината за това кой стоеше зад нападението, бях му разказала и за Фатмир, като той не прие особено добре новините, както се очакваше, но нямаше как да го излъжа. Известно време му беше трудно да погледне и майка си в очите, както и на самата нея ѝ беше трудно да го направи, ала нямаше какво да се направи.

-        Усили този абсорбатор. Цялата къща смърди на пържено. – болната сръдла влезе в кухнята.

-        Добро утро. – поздравих дъщеря ми, а тя ми отвърна с половин уста. – Как си днес?

-        Като вчера. – сви рамене докато пълнеше електрическата кана с вода.

-        Не ти ли размина?

-        Не. – отвърна по същия начин и сложи нервно каната на стойката и хвърли вътре няколко пакетчета чай, а тя светна и аз въздъхнах. Тина да се разболее беше последното нещо, от което имах нужда и то не заради друго, а защото винаги боледуваше тежко, а отказваше да ходи на лекар. Както и сега.

-        Поне обоняние имаш, това е хубаво.

-        Предпочитам да нямах.

-        Искаш ли днес да отидем на лекар?

-        Не. – намръщи се и ме сряза веднага. – Само да ме тровят с лекарства и онази лудата да ми изпише антибиотик за една проста настинка, забрави. Баба ме лекува. – сложи ръка пред устата си докато се прозяваше. След малко чаят ѝ беше готов и си наля чаша. След третата лъжичка мед спрях да ги броя и отново се фокусирах върху филийките в тигана.

-        Искаш ли пържена филийка за закуска?

-        Каква пържена филия, бре? Аз нито вкус имам, нито желание за ядене. Много добре виждаш, че единствено солетите и Бейкролса не ми дразнят корема, пържени филии ми предлага.  – погледна ме сякаш бях луда и опита да отпие от чая си, но я видях че набръчка нос само докато го помириса. Все пак отпи от него, но още повече се намръщи и тръгна да се дави. Заряза чашата и излезе на бегом от банята. Това момиче сериозно започваше да ме притеснява и още днес щях да ѝ запиша час при личния ни лекар без да ме вълнува дали тя искаше или не.  Имах няколко възможни теории за състоянието ѝ, но нито една от тях не ми харесваше честно казано.

...

Оставих Тина да спи, като се погрижих да ѝ оставя всичко необходимо на нощното шкафче преди да тръгна към болницата при Ардиан. Докато шофирах натам звъннах на личната ни лекарка, за да ѝ запиша час за утре, въпреки нейните протести. Нямах намерение да я оставя да продължава да си прави експерименти със здравето си.

-        Здравей. – Ардиан се усмихна щом влязох в стаята при него и аз направих същото. Днес изглеждаше значително по-добре от вчера, въпреки, че нямаше общо със себе си, но поне беше жив и здрав. Другото беше без значение.

-        Здравей. – отидох до него и го целунах, а той се усмихна още повече.

-        Сама ли си днес,  къде са децата?

-        Сама съм, Дритон е с логопеда вкъщи, а Тина е болна. – въздъхнах.

-        Болна ли? – това го притесни.

-        Настинала е. Нищо ѝ няма. Взела съм ѝ лекарства и я оставих да си почива. – успокоих го. Това беше версията за пред него. Истината нямаше нужда да му я казвам, защото в противен случай щеше да полудее и да  влезе в режим „Татко мечок".

-        А, Стефан къде е? Не е ли у нас да я наглежда?

-        За Бога. – завъртях очи. – Просто е настинала, нищо ѝ няма, а Стефан не ѝ е бавачка и докато нас двамата ни няма, някой трябва да наглежда нещата в работата.

-        Стефан има една работа и тя е да наглежда Дорунтина. – посегна към телефона си, но сложих ръка върху неговата.

-        Дорунтина не е на пет и няма нужда от бавачка. Смяташ ли, че щях да я оставя, ако наистина не беше добре? Още повече, че ако се влоши веднага ще звънне или на мен или на Стефан. – опитах да го уверя, но той все така ме гледаше подозрително. – Мило, няма за какво да се притесняваш.

-        Знаеш колко тежко боледува.

-        Знам, но сме го хванали навреме. Няма за какво да се притесняваш. – уверих го и се постарах да звуча правдоподобно докато истината беше, че аз самата се притеснявах. Коремът ми беше свит на топка и наистина щях да я заведа на лекар още утре.

*Дорунтина*

Един от най-големите ми страхове откакто пораснах беше да не забременея и да съм подложена пред дилемата дали да го запазя или не. И сега докато таймерът отброяваше всяка секунда и държах пластмасовия стик в ръце, който се усещаше адски тежък междудругото, не можех да не се чувствам като на кръстопът. Има два варианта, ако видех двете чертички и те бяха или да го махна или да бъда самотна майка. И това беше шибано. Беше шибано, защото не исках да го убивам, но бащата, с който дори не бяхме в сериозна връзка, не искаше деца. И това ме поставяше в още по-шибана ситуация, защото ако му кажех той или щеше да ме остави, а това щеше да ме убие, защото го обичах или щеше да ме накара да направя аборт.

Бях достатъчно глупава да се влюбя в психопат и най-вероятно носех неговото дете в себе си. Искаше ми се тестът да се окаже отрицателен, но дълбоко в себе си знаех какъв ще бъде резултатът. Усещах го, беше едно такова особено чувство в стомаха ми, което не ми даваше мира. И промяната в мен се виждаше или поне аз я забелязвах. И не говорех само за пълната ми липса на цикъл и повръщането ми последните няколко дни. Имах предвид друга промяна. Кожата ми се усещаше по съвсем различен начин, косата ми беше различна, имаше и нещо в очите ми. Имах чувството, че гледах съвсем различен човек в огледалото. И ако до преди няколко дни отдавах промяната си на стреса около случилото се с баща ми, сега вече имах други подозрения за нея. Тогава не давах и дума да се каже, защото винаги сме били внимателни освен онзи път, но веднага пих хапче. Това беше преди три месеца и след това ми дойде, макар и оскъден, така че изключвах факта, да съм забременяла тогава и да разбирам чак сега. По-скоро гафът беше станал сега, но така и не можех да проумея как се беше случило при положение, че винаги се пазехме. Умът ни не го побираше.

Звукът от алармата ме извади от мислите ми и си поех дълбоко въздух, готвейки се да проверя резултата. Плъзнах малкото капаче и резултатът не ме изненада, но въпреки това докара сълзи в очите ми, защото потвърди най-големият страх. Бях бременна. И сама. Стиснах зъби отчаяно, за да не заридая с глас, но един сподавен плач успя да ме надвие и избяга от мен.

-        Тина! Всичко наред ли е, мамо? – гласът на мама се чу, близък и притеснен и аз побързах да хвърля теста в кофата за боклук и да изтрия сълзите си.

-        Да, мамо! – провикнах се в отговор докато бършех сълзите си и се мъчех да звуча нормално.

-        Чу ми се, че плачеш!

-        Глупости! – дръпнах нагоре кранчето на чешмата и си измих ръцете преди да наплискам и лицето си със студената вода.