НЕ ЗНАМ КАКВО СЕ СЛУЧИ, НО ИЗВЕДНЪЖ МИ ДОЙДЕ РЯЗКО ЖЕЛАНИЕ ДА ПИША И УСПЯХ ДА СТЕГНА ТАЗИ ГЛАВА, СЪРАТНИЦИ.

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО СТЕФАН И АРДИАН ИМАТ СТРАННИ ВЗАИМОТНОШЕНИЯ, ХД.

ЕНИУЕЕЕЕЙ, ЛОВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Дорунтина*

Въпросите към мен не спираха, а аз вече бях разказала всичко. Или поне аз така мислех, но колко ми се разбираше не можех да гарантирам, защото имах чувството, че гърдите ми се затваряха и изпитвах затруднение с дишането си. Ушите ми бучаха и всичко около мен бе като на забавен каданс. Виждах, че устните им се движеха, сигурно ми говореха нещо, но нищо от това, което излизаше от устите им, не разбирах. Стефан беше хванал ръката ми и аз я стисках от отчаяната нужда да хвана нещо, за да не падна. Поне такова усещане имах, защото не усещах краката си. Дори не ги усещах и докато вървяхме. Усещах, че ги движа, но не и докато стъпвах. Накрая се намерих отвън и той ми натика цигарите си почти в лицето. Не се противих, а взех една и с треперещи ръце я запалих. Затворих очи на първата дръпка никотин, а стомахът ми се сви и ми загорча, но поне успях да си поема поне малко дъх и вече шумът в ушите ми намаляваше и чувах Стефан поне малко.

-        Ей, успокой се малко, моля те. – беше хванал свободната ми ръка.

-        Ами, ако нещо му стане? Ако съм го разстроила?

-        Престани да си мислиш глупости, ядосваш ме.

-        Просто искам тате да се събуди и всичко да мине. – признах и сведох глава. Пое лицето ми в шепа, карайки ме да го погледна и сините му очи не се отделяха от моите.

-        Ще мине. Ще видиш. – промърмори. – Всичко ще се оправи. Стига, lutkice, моля те. Успокой се и престани да си мислиш глупости.

Кимнах и положих глава на гърдите му докато цигарата продължаваше да гори между пръстите ми.

-        Хайде допушвай и да влизаме вътре. Не искам да настинеш. – целуна ме по главата.

Допуших си цигарата набързо и когато влязохме обратно вътре отдалеч видях, че мама я нямаше пред стаята на татко и само баба и Дритон бяха отвън. Забързах крачка, а Стефан беше зад мен.

-        Какво става?

-        Дорунтина! – баба проплака и ме прегърна, а аз побързах да я прегърна докато сърцето в гърдите ми препускаше от страх. Боже, дано не беше най-лошото. Дано не беше това, защото нямаше да го преживея.

-        Бабо, какво става?

-        Буден е. Детенцето ми е будно. – проплака. И щом чух това сякаш един огромен товар бе свален от плещите ми и за пръв път от месеци насам си поех дъх свободно. Без да усещам онази рязка, пробождаща болка. Буден. Татко беше буден.

Мина се малко време докато успокоя баба, а мама още беше вътре. Искаше ми се да отида да видя татко, да се уверя с очите си, че наистина беше буден, но същевременно и не исках да ги прекъсвам.

-        Върви. – Стефан ме подтикна, а аз вдишах дълбоко, потривайки длани в клина си.

-        Мама е още вътре. – прошепнах.

-        Върви да го видиш преди да съм те натикал вътре. – шляпна ме леко по бедрото и аз го изгледах невярващо, но вътрешно знаех, че това беше побутването, от което имах нужда. Станах, въздъхвайки и застанах пред вратата. От вътре се чуваха тихи гласове, чувах тихите ридания, но можех да се закълна, че чувах и смехове. Смеховете на майка ми и баща ми. Вдигнах ръка да почукам, но така и не можех да събера смелост да го направя.

Усещах погледа на Стефан забит в гърба ми и дори чувах в главата си как ми казва „Давай преди аз да го направя!" и определено се изкушавах дали да не изчакам именно това. Но като се замисля цял живот чаках някой да свърши нещо вместо мен, а това беше нещо, което трябваше да свърша сама. Сама трябваше да извървя този път през вратата към бащината прошка.

Затворих очи и отново вдишах. Изпуснах въздуха през устата си и вдигнах ръка. Почуках леко и зачаках отговор.

Влязох вътре страхливо и заварих гледка, която не бях виждала отдавна, а именно нашите усмихнати и прегърнати.

-        А, ето я и нея. – мама стана, а аз сякаш само това и чаках, защото болезненото ридание избяга от мен и аз хукнах към тате.

-        Шшш, няма, тати. Няма. Всичко е наред. – милваше косата ми и шепнеше в ухото ми.

-        Съжалявам! – изридах.

-        Няма, няма. – продължаваше да ме гали и да шепти утешително.

...

-        И какво? Ти и Стефан сте официално заедно, а? – не знам дали това беше неговият начин да ме успокои, но подейства и също така можех да се закълна, че виждах някакво подобие на усмивка на лицето му, което бе странно. Усмихнах се и избърсах сълзите под очите си.

-        Знам, че е последното нещо, което искаш да чуеш, но сърцето не пита в кого да се влюби. А, и той ме прави истинска щастлива. През тези три месеца той беше най-голямата ми опора.

-        Знам, че не пита, слънчице. Просто исках най-доброто за теб. Исках да имаш мъж до теб, който ще те обича и ще боготвори земята по която ходиш.

-        Сигурно ще ти се стори странно, но той пак го прави. Снощи дори ме изненада за рождения ми ден и за Свети Валентин.

-        Джаво и романтични жестове? – това го шокира и едва не се засмя.

-        Е, ако това ще те успокои, не беше Джаво, а Стефи. Между тях има огромна разлика. Джаво е говедо, Стефи е почти перфектен.

-        В такъв случай ще трябва да си поговоря с него.

-        Като се възстановиш, обаче. – стиснах ръката му и устните ми се свиха в тясна усмивка. Господи, не можех да повярвам. Наистина не можех. Тате беше буден. Струваше ми се като сън. Като сбъднат сън, но беше истина. Баща ми беше буден и отново при нас. Всичко се нареждаше.

*Стефан-Душан*

Ардиан беше буден. След цели три месеца старият Адеми вече беше буден и виждах разликата във всички. Най-вече в Аделина. Тина беше влязла вътре преди някъде около повин час докато аз седях в чакалнята с Аделина, свекърва ѝ, и Дритон, но не си обелвахме и дума. Бях забил поглед в земята и потропвах нервно с крак. Поради някаква причина не бях особено спокоен. Честно казано сега като Ардиан беше буден и вън от опасност, както бе казала Аделина, не знаех това как щеше да се отрази на мен и Тина. Не знаех дали Ардиан щеше да опитва да ни раздели и това неведение ме изнервяше. Не исках да се разделям с нея и не знаех и какво бих направил, ако той опиташе. Искаше ми се да вляза вътре с Тина, но тя ме увери, че било по-добре да влезе сама. Аделина пък ми беше казала да не си позволявам много-много да я докосвам пред него, за да не го ядосвам, което не бях особено сигурен как ме караше да се чувствам.

Вратата се отвори и аз вдигнах поглед. Очите ми срещнаха очи с цвета на Адриатика, в които за пръв път от три месеца насам видях искрица живот и това ме накара да се усмихна. Поне мислех, че го правя, защото усетих устните ми да се разтягат.

-        Ела за малко. – думите ѝ бяха предназначени за мен, защото проговори на сръбски и аз свъсих вежди, но се изправих. Потърках длани в панталоните си и направих няколкото крачки към вратата, която Тина затвори зад нас. Старият Адеми лежеше на леглото и беше целият налепен с всякакви лепки и апарати по себе си. Беше ми странно да го виждам така и ако трябва да бъда честен, това беше първият път, в който влизах в тази стая. Тина винаги искаше да бъде сама, когато идваше тук и аз пазех пред вратата.

-        Не ме гледай така, говедо такова. Може да съм на болнично легло и на системи, но все още мога да те гръмна.

Думите му ме накараха да се ухиля. Това беше Адеми, който познавах. Щом ми се правеше на страшен, то наистина беше добре.

-        И на болнично легло пак се ежиш виждам. – захапах го, а Тина ме цапна по ръката. – Ох, бре, жено. Какво толкова казах? – обърнах се към нея невярващо.

-        Тина, ще ни оставиш ли за малко? – изненадващо за мен самия проговори на български на дъщеря си, а тя ни погледна съмнително и двамата.

-        Това не ми се струва добра идея.

-        Искам да си поговорим по мъжки. - той настоя.

-        Разбрахме се нещо, ще си говорите когато се възстановиш.

-        Тина. – погледна я предупредително и тя подви опашка.

-        Само не го убивай, моля те.

-        Ще си помисля.

-        Върви, всичко ще бъде наред. Не може да ми направи нещо. – намигнах ѝ и все бях тръгнал да сложа ръка на кръста ѝ и да я целуна, но успях да се спра навреме. Излезе от стаята и ни остави насаме. Тежка въздишка излезе от мен и разкърших рамене.

-        Струваш ми се притеснен.

-        Последната ни среща не премина особено добре.

-        Чудя се защо ли. – захапа ме и аз свих устни под мустак. – Седни. – посочи ми стола и аз седнах, въздишайки отново.

-        Разбрах, че си бил неотлъчно до семейството ми докато мен ме нямаше.

-        Нямаше как. Дадох ти Беса.

-        Само заради това ли? - вирна дебелата прошарена вежда към мен.

-        Честно ли?

-        Напълно.

-        Не. – отвърнах. – Дължах го и на Тина. Нямаше как да я оставя сама. Инцидентът я удари много тежко. Обвиняваше се през цялото време. Няма да те лъжа, беше развалина. Опитваше се да се държи заради майка ѝ, но само аз си знам как съм я виждал и как съм я успокоявал, когато сме сами.

-        Обичаш ли я?

Ето, този въпрос не исках да ми задава, защото не знаех как да отговоря на него. Как се очакваше да знам дали я обичам при положение, че аз не знаех какво е любов. Аз не знаех как се усещаше.

-        Знаеш какъв съм, Ардиан. Най-лесно ще ми бъде да ти кажа „да", но това би било лъжа, защото аз наистина не знам това усещане. Мога, обаче, да ти кажа, че това момиче, жена, значи много за мен. За пръв път ми пука за някого дотолкова, че да не искам да виждам сълзи в очите ѝ. Значи много за мен, наистина, и както казах и на жена ти, бих дал всичко да не бях толкова сбъркан и да можех да я обичам, така както тя обича мен, ако не и повече.

Гледаше ме безизразно през цялото време и накрая направи последното нещо, което очаквах, а именно да ми подаде ръка.

-        Добре дошъл в семейството в такъв случай.

Отне ми притеснително време да осъзная какво ми говори и ръката му се висеше във въздуха. Jebote, по-скоро очаквах да ме стисне за гърлото, а той искаше да се ръкуваме. И думите, които ми беше казал също не бяха нещо, което съм очаквал. Може би да обижда, псува, да каже, че не заслужавах Тина, но да ме приеме в семейството му даже не  можех и да се мечтая да чуя някога.

-        Ще ми стиснеш ли ръката или не, защото започва да се схваща?

-        Извинявай, просто се шокирах. – признах и разтърсвайки глава, хванах ръката му.

-        Ти си мъжко момче, вярвам, че бихме могли да се разберем. – стисна ръката ми мъжката и аз направих същото преди да се пуснем.

-        Знам, че не съм зетят, за който си си мечтал, не е нужно да се лъжем.

-        Че аз на първо място никога не съм си мечтал да имам зет. – изгледа ме странно.

-        И според теб Тина щеше да остане стара мома ли? – погледнах го чудато. Заблуден оптимист. Само така можех да го опиша.

-        Виж как хубаво звучи като го кажеш.

-        Радваш ме, Адеми. Поради някаква странна за мен причина, наистина ме радваш.

-        Ще ме разбереш някой ден, когато и ти имаш дъщеря. Даже ти го пожелавам.

-        Много мило. – усмихнах се кисело, за да прикрия какво наистина ми се въртеше в главата. Щях да го разочаровам, но аз деца не мислех да имам.

-        Нали? – озъби ми се.

-        Кажи сега в работата какво става. – рязко смени работата. – И разбра ли се кой стои зад нападението ми?

-        А, не. Жена ти и дъщеря ти ще ме убият, ако ти кажа. Тъкмо се събуди.

-        Страх те е от жена ми и дъщеря ми? – това искрено го развесели, а аз го погледнах чудато.

-        Ще ме прощаваш, но докато ти беше в кома, жена ти ми беше шеф и съм я виждал как убива. Може да съм психопат и наистина мислех, че не се страхувам от нищо, но това беше преди да я видя колко хладнокръвно може да убие човек или да го измъчва докато децата му гледат.

-        Това е моето момиче. – странна усмивка процъфтя на устните му и аз примигах. Кълна се, този човек беше мръднал. Тотално изплискал легена.

-        Като се възстановиш ще ти разказвам. Сега ще се задоволиш с информацията, че всичко е под контрол и имаш достоен заместник в лицето на Kulshedra. – изчекнах си езика, за да изрека албанското ѝ прозвище. – Сега почивай. Възстановявай се, защото ни трябваш. – този път аз бях този, който подаде ръка и той я прие без да се поколебае, което ми се стори странно, но не казах нищо.

-        И Стефане?

Погледнах го въпросително в отговор, чакайки да довърши.

-        Благодаря ти.

-        За?

-        Затова, че си ги наглеждал докато ме нямаше. Оценявам го. Наистина.

-        Винаги. – свих устни и сложих и другата си ръка върху неговата.