СЪРАТНИЦИ, ТАЗИ ГЛАВА Е ОГРОМНА, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ВИ, НО ПРОСТО НЯМАШЕ КЪДЕ ДА Я РАЗДЕЛЯ. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО, ВИ ОБИЧАМ МНОГО, МНОГО, МНОГО, МНООООГО. 

ЕНИУЕЕЕЙ, ЛОВ ЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Дорунтина*

Когато се събудих сутринта, все още бях в прегръдките на Стефан. Намерих го за необичайно, че все още не беше излязъл, но се усмихнах и се сгуших още повече него. Ръцете и краката ни бяха преплетени, а аз бях отпуснала глава върху гърдите му. Искаше ми се да стана, за да направя закуска, но по-голямата част от мен предпочиташе просто да се гушка с него, защото обикновено сутрин той вече беше станал, когато се будех и много рядко можеше да имаме моменти като този. И затова се сгуших по-удобно и затваряйки очи, реших да се насладя на този момент.

Явно бях заспала отново, защото в просъница усетих нежни ласки по тялото си и се размърдах. Отворих очи и видях две безизразни, но красиви очи да се взират в мен и усмивката веднага намери място на лицето ми.

- Добро утро. – промълвих.

- Добро утро. – промърмори ми в отговор, но не спираше да ме гали и аз се изтегнах, затваряйки очи преди да притисна буза в голите му, силни гърди като някакво жадно за ласка животинче. – Много си гушлива тази сутрин. Всъщност цяла нощ като се замисля.

- Гушка ми се. – измрънках, а той се засмя и ме стисна докато галеше ръката ми.

- А, целувка за Добро утро няма ли да има днес?

Вдигнах глава и го целунах, но това, което бе замислено да бъде една кратка, невинна, целувка бе променено от него, защото притисна устни в моите по-силно и настоятелно. Накара ме да разтворя устни и езикът му се впусна в това да покорява устата ми. Неусетно се намерих по гръб с него върху мен и вече усещах онази приятна топлина, която се заформяше в слабините ми. Усетих и дланта му, която се мушкаше под горнището на пижамата ми и веднага ме накара да настръхна. Дланта му продължи нагоре докато не стисна едната ми гърда алчно, а аз можех само да простена в целувката и да се притисна към него. Но всичко приключи в момента, в който опита да съблече горнището на пижамата ми. Сякаш кофа ледена вода се изля върху мен и бързо се опомних. Отдръпнах се от него и прочиствайки гърло, извадих ръцете му от там докато той горкият гледаше объркано. Прочистих гърло отново и отметнах завивката от себе си с идеята да стана от леглото, защото усещах как вече сълзите напираха в очите ми и знаех, че всеки момент щях да се разплача. Това далеч не се случваше за първи път. Случваше се абсолютно всеки път, в който той искаше да правим секс на светло.

- Тина? – повика ме, но аз просто гледах нагоре и мигах бързо в отчаяни опити да не се разплача, защото вече наистина ми бе омръзнало да го правя. А, плачех всеки път щом се погледна в огледалото и всеки път когато му откажа интимност, защото се притеснявах от това да ме види. Знам, че това в момента ми беше най-малкия проблем, че на фона на всичко друго случващо се това сигурно на всеки щеше да му се види като нищо, но аз се измъчвах от това. Тормозеше ме, че бях качила толкова килограми и те продължаваха да се трупат, въпреки че се ограничавах с яденето. Tичах като луда на пътеката вкъщи и въртях педалите на колелото като ненормална. Единственото ми логично обяснение за рязкото ми надебеляване беше стресът и ескапелът, който ми беше побъркал хормоните. Само, че от последната ми употреба на Ескапел се бяха минали почти три месеца и качването на килограми уж не беше в листа със странични ефекти, но аз лично го отдавах на това. Нямаше от какво друго да е освен от гореизброените две причини. И най-ме беше яд, че това беше в следствие на неща извън моя контрол.

- Тина? – повика ме отново. – Какво става, lutkice? Говори с мен. – вече беше зад мен и ме дръпна за ръката. – Не го дръж в себе си. Кажи ми какво те мъчи?

Прокарах ръка през косата си, подсмърчайки, но все така избягвах погледа му.

- Надебеляла съм. – промърморих

- Не ставай глупава. Не си надебеляла.

- Не ме лъжи, защото много добре се виждам. За тези три месеца съм качила седем килограма. Не приличам на себе си.

- Затова ли е всичко? Затова ли всеки път щом опитам да те съблека бягаш и вече дори не ми даваш да те гледам гола? – обърна ме към себе си, но аз не исках да го погледна в очите, защото и без това ми беше достатъчно трудно да изрека комплексите си на глас. Още повече пък пред него.

- Да. – признах или по-скоро измрънках тихичко, всячески избягвайки синия настойчив поглед.

- Защо?

- Защото ме е страх, че щом ме видиш вече няма да ме желаеш. – признах и това бе много по-трудно отколкото предполагах. Едно беше да си го мисля постоянно и тази мисъл да ме трови и изяжда отвътре, съвсем друго бе да му го споделя.

- Погледни ме. – с палец под брадичката ми успя да ме накара да го погледна и държеше главата ми, така че да не мога да я извърна.

- Ти си умно момиче, а това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал да излиза от устата ти. Нищо не може да ме накара да спра да те желая. Ясно ми е, че нищо което ти кажа няма да ти промени мнението, но аз не те харесвам само заради тялото ти. Да, то е хубаво, секси е, в началото наистина то ме привличаше, но после те опознах. Опитвам се да кажа, че за мен няма значение дали си с пет, десет или петнадесет килорама отгоре.

- Просто...правя всичко възможно да ги сваля, а те не мърдат, даже се увеличават. Спортувам, не ям много, не ям вредни неща и те пак не мърдат. Сякаш от въздуха качвам.

- От стрес е. Ще мине, ще видиш. – гледаше ме настойчиво. – И ако още веднъж си помислиш, че не те желая, защото си качила килограми, не отговарям за реакцията си. В моите очи ти си най-красивата на света.

- Адски трудно ми е. Никога не съм имала комплекси относно външния ми вид, защото винаги съм се харесвала, но сега не мога и да се гледам в огледалото. – признах през сълзи. Беше ми изключително трудно наистина, защото аз никога не съм страдала от липса на самочувствие. Дори то ми беше и в излишък според повечето хора. Никога не съм била идеално слаба, но всичко си беше в пропорции при мен, и най-вече тялото ми беше стегнато и оформено. А, сега...сега имах целулит и корем. Освен това и в лицето бях надебеляла. Не бях имала бузи от дете, а сега имах и те изобщо не бяха сладки.

- Това е временно. Сега искам да се успокоиш и да спреш да си мислиш глупости. Днес е рожденият ти ден и искам да те виждам усмихната. Дори няма да ходя никъде и ще прекарам деня с теб.

- Наистина ли? – последното ме изненада и самата аз можех да чуя обнадеждението в гласа си.

- Да. – разсмя се. – Цял ден ще ме търпиш.

- Много те обичам. – прошепнах и облегнах чело на неговото, затваряйки очи. Той не каза нищо, но го чух как въздъхна и притисна чело в моето.

- Спираш да си мислиш глупости, чу ли? Няма да спра да те желая само защото си качила няколко килограма отгоре. Не знам как изобщо ти роди главата подобна глупост.

- Няма как да ме разбереш. Тялото ми е нещо, което поддържам. И наистина си го обичах. Харесвах се, но изведнъж то се промени, и аз не мога да спра тази промяна и това ме влудява.

- Можеш да го промениш, когато се успокоиш. Горе главата, окей? Ти винаги си била, и все още си, най-красивата жена, която съм виждал. Винаги ще бъдеш. И ако трябва да бъда напълно откровен, новите ти извивки ми харесват. Има повече какво да стискам.

- Казваш го просто, за да ме успокоиш. – завъртях очи.

- Тина? – отдръпна се намръщен и отново ме накара да го погледна. – Мислех, че ме познаваш вече. Ако беше спряла да ме привличаш нямаше ли да ти го кажа в очите и да стана да си замина? Колко пъти трябва да ти казвам, че аз имам очи само за теб? Да, вероятно предвид историята ми ти е трудно да го повярваш. На мен самия ми е трудно да го повярвам, но е така. Почти всяка вечер съм в клуба, около мен е пълно с полуголи жени, но аз не ги забелязвам, защото знам, че ме чака една жена, която освен, че е по-красива от всички тях взети заедно, ми дава много повече отколкото те биха могли. И не, в момента не те омайвам с приказки, а ти казвам самата истина.

Не можех да обеля и дума. Единствено го гледах през насълзени очи и го прегърнах. Чух го да въздъхва, но въпреки това ме притисна към гърдите си и облегна брадичка на главата ми. Сигурно вече му беше омръзнало да ме гледа ревяща, но последните почти три месеца сякаш само това правех. По дяволите, на мен самата ми беше писнало от мен си вече, пък какво оставаше за него.

- Сигурно ти е писнало от мен вече.

- Глупости. – промърмори до ухото ми. – Съжалявам, че не мога да ти окажа адекватна утеха и да ти съчувствам, но въпреки съм тук да те прегръщам и изслушвам, знаеш. – разтри ръцете ми и ме целуна по главата, а аз стиснах устни, засмуквайки ги между зъбите си. – До теб съм, Тина. Ще минем и през това.

...

Не знам колко време се бе минало докато и тази ми сутрешна истерия премине, но по едно време Стефан почти ме нарита в банята. Докато се събличах предпочетох да не се гледам в огледалото, а просто влязох в душкабината под топлите струи вода. Изкъпах се набързо и събрах нападалата си коса от сифона. Разбира се, целият стрес се беше отразил и на нея и общо взето целият ми организъм беше полудял. Първоначално го отдавах на Ескапела, но от тогава се бе минало прекалено много време. Цикълът ми и той беше потърпевш, като уж трябваше само първия да ми бъде проблемен, но следващия също закъсня и беше много по-оскъден от обикновено, а този все още го чаках. С една дума – бях развалина. И се чувствах като такава.

Измих си зъбите и лицето, а когато излязох от банята, заварих Стефан точно така както го бях оставила – изтегнат на леглото с телефон в ръка.

- Банята е свободна. – известих след като отидох до нощното шкафче, за да видя телефона си, който се зареждаше.

- Мхмм. – беше отговорът му и както винаги протегна ръка и я мушна под хавлията ми. Обичаше да го прави поради някаква странна за мен причина и колкото и да го питах, така и не можеше да ми даде конкретен отговор, просто обичал да го прави и го успокоявало. Телефонът ми беше задръстен с пожелания за рождения ми ден, но после щях да им отговарям. Захвърлих го отново и сложих ръка върху неговата, за да я махна от мен. Беше ясно, че той скоро нямаше да влиза да се къпе и аз щях да ходя в банята да се обличам. – Ммм, защо сега?

- Трябва да ходя да се обличам. – обясних. Това го накара да се намръщи и захвърли телефона си и самият той преди да се изправи в седнало положение и да ме дръпне между краката си.

- Виж, да те притискам е последното нещо, което искам, но също така искам ти да се чувстваш комфортно около мен. В крайна сметка, нали затова сме във връзка? Ти беше тази, която не се отказа докато не стигна до мен, помниш ли? Колко зор видя докато ме накараш да се отпусна пред теб и да ти вярвам, да се чувствам комфортно? Сега аз искам това от теб. Искам да ми вярваш, да се отпуснеш. Щом аз го направих, ти ли не можеш? Хайде, къде е моето нарцисче? Къде е онова момиче, което ми се показваше почти голо още в самото начало в опити да ме прелъсти? Или пък онова момиче, което обичаше да се снима с мен по бельо в огледалото и даже искаше да си сложи снимката на заключен екран? Помниш ли как ми дефилираше преди по бельо? Как ми танцуваше полугола и пееше с цяло гърло?

Всичко изброено от него изплува в главата ми и горчивината изпълни устата ми. Усещаше се сякаш се беше минала цяла вечност от тогава, а всъщност бяха само няколко месеца.

- Помня. – признах.

- Не ме интересува колко време ще е нужно, но вярвай ми няма да престана докато не те накарам отново да заобичаш тялото си, обаче трябва да ми имаш доверие.

- Имам ти доверие, разбира се.

- Значи, ако направя това, няма да ме спреш? – гледаше ме изпитателно в очите, а ръцете му държаха двата края на колана на халата ми. Знаех, че бе готов да спре в момента, в който му кажа „не", но си поех дълбоко въздух и затворих очи. Вярвах му. Това си повтарях наум през цялото време. Имах му доверие, можех да се отпусна пред него, така както той се беше отпуснал, така както той ми се беше доверил. Така и не усетих коланът да се развързва и това ме накара да отворя очи. Той вече беше изправен и беше хванал ръката ми. Накара ме да го последвам и аз го направих без да задавам въпроси. Спря пред голямото ми огледало и мина зад мен.

- Всичко е наред, просто ми се довери. – вероятно бе усетил безпокойството ми по треперещите ми ръце и аз единствено кимнах. Ръцете му развързаха колана преди да успея да реагирам и халатът се разтвори, разкривайки тялото ми, но това не му беше достатъчно, защото го дръпна и той се свлече право в краката ми. Извърнах поглед, но той хвана брадичката ми между палец и показалец и прикова погледа ми към огледалото.

- Няма да те питам какво виждаш, защото вече имам представа какъв ще бъде отговорът ти. Искаш ли да ти кажа аз обаче какво виждам?

- Какво?

- Виждам теб. Виждам същата онази жена, на която не мога да се наситя, която няма да спра да желая. Виждам същото онова тяло, което е създадено за грях, което имах честта да докосна първи, същото онова тяло което си представях преди, че хапя и целувам и правя всичко мръсно с него. Виждам същите онези прекрасни гърди, които преди съм халюцинирал, същия стомах на който преди съм полагал глава докато лежа между краката ти след като сме правили секс, същия онзи ханш който ме е вкарвал в транс щом го завъртиш, същите онези бедра, между които съм прекарвал по цял ден и от които не съм искал да ставам. – шепнеше в ухото ми, галейки всички части от тялото ми, за които говореше, а после ме завъртя с лице към него. – Виждам същия онзи задник, любимата част от тялото ти, и няма да лъжа, моята също, която обожавам да докосвам и стискам. Вярно, сега е по-голям, но това не значи, че го обичам по-малко, даже го обичам още повече. – затвърди думите си с кратко пошляпване преди да го сграбчи в шепа. – Знам, че си твърдоглава, но ще ти го набия в главата веднъж завинаги. Ти си най-красивата жена на света не само защото си моята жена, а защото е така.

Думите му оставяха следа в съзнанието ми и много ми се искаше да му повярвам, но не можех. В мен имаше нещо дълбоко сбъркано, защото макар и да знаех, че той нямаше да ме излъже, пак не можех да му повярвам напълно.

- Знам, че няма да ми повярваш веднага, но ще ти го докажа.

- Как?

- Като ти припомня какво ми причиняваш. – целуна ме по рамото, а очите му бяха придобили мрачни оттенъци. – И нямам предвид тихия секс, който правим понякога нощно време на тъмно и под завивките, а онзи дивия, грубия, и мръсния. Но преди това ще докосвам и целувам всеки милиметър от тази гладка и сладка кожа. И затова ти предлагам тази вечер да отидем у нас, сами, на спокойствие и да направя всичко изброено по-горе, какво ще кажеш? Знаеш ли от кога не сме оставали насаме?

Честно ли? Звучеше хубаво, но имаше една подробност и тя беше, че либидото ми беше умряло. Имаше няколко пъти, в които ме беше хващал, че имитирам оргазъм, но му казвах, че просто не съм била в настроение тогава. Но това не беше моментно явление за жалост. Дори и сега думите му не пробуждаха нищо в мен, а преди само като си отвореше устата и вече стисках бедра едно в друго. А, сега...нямаше нищо, въпреки, че ме целуваше по врата и ме галеше. Гледах го дори как го прави и не усещах нищичко, а някога това ме възбуждаше повече от всичко. Не знам какво се случваше с мен, но го мразех. От дъното на душата си го мразех, защото това не бях аз. Трябваше да направя нещо. Не знам дали щях да успея отново да заобичам тялото си, но поне трябваше да опитам да направя нещо. Поне малко да се завърна към себе си, ако изобщо това беше възможно. Дължах му го поне да опитам, защото в противен случай усещах как щеше просто да вдигне ръце от мен и да ме остави.

- Добре.

Видях го да се усмихва, целувайки мястото където рамото и врата ми се срещаха.

- Чудесно. Нямам търпение за довечера тогава. – облегна брадичка на рамото ми и погледите ни се срещнаха в огледалото, а аз насилих усмивка на устните си, за да отговаря на неговата.

...

Мислех да слизам надолу докато Стефан се къпе, но той настоя да го изчакам и да слезем заедно. Докато го чаках реших да отговаря на пожеланията и през това време и Йоана ми звънна да ми честити и си поговорих с нея. Известих я и за желанието на Стефан да прекараме тази вечер само двамата, което разби нейните планове, защото досега не е имало рожден ден, който да не съм празнувала с нея, но щеше да се задоволи само със следобедното кафе, което можех да ѝ предложа пък утре вечер можеше и да се съберем. Не, че ми беше до празнуване, но в крайна сметка тя беше моя най-добра приятелка и не исках отново да я изоставям заради слабата ми психика. Не го заслужаваше.

Стефан най-накрая излезе от банята и се наложи да прекратя телефонния си разговор. Докато се обличаше си пишеше на телефона и веднъж готов, вече можеше да слизаме надолу, като ми направи впечатление, че беше доста тихо. Погледнах часовника си и свъсих вежди. Беше почти единадесет, наистина ли бяхме първите станали?

- Честит рожден ден! – замръзнах на вратата, крайно стъписана и наистина не знаех как да реагирам. Мама и баба бяха срещу мен и в ръцете на майка ми имаше торта, от която фучаха шарени фойерверки и може би за пръв път от месеци насам я виждах да се усмихва. Както и баба. А, за брат ми да не говорим. Отне ми време да се осъзная и дори докато духах свещичките още не знаех къде точно се намирам и какво става. Не исках да прозвучи зле, но покрай всичко случващо се не мислех, че някой ще има сили и желание да направи нещо.

- Честит рожден ден, мамо. – мама остави тортата на плота, за да ме придърпа в прегръдка и аз изобщо не се възпротивих, а я прегърнах и двете си ръце и вдишах от аромата на мама. – Бъди ми жива, здрава, много щастлива и много обичана и не забравяй, че мама е до теб и те обича много и се гордее с теб.

- И аз те обичам, мамо. – прошепнах.

- Съжалявам, че последно време не ти обръщах внимание и знам, че това няма да стигне, за да ти се реванширам.

- Глупости. Не съм на пет, за да ми обръщаш внимание. Няма за какво да ми се извиняваш.

- Напротив. – вече се бяхме отделили една от друга и сега беше сложила длани на лицето ми и ме гледаше с топлите си сини очи, които бяха насълзени подобно на моите. - Толкова бях погълната от всичко случващо, че почти бях забравила за теб. Съжалявам, мамо, надявам се да ми простиш.

- Всичко е наред. – уверих я, шепнейки. Целуна ме по челото и аз затворих очи, свеждайки глава, а после отново се прегърнахме. Не ме интересуваше, че бях на двадесет и една вечер, но прегръдките на мама бяха несравними и единственото място освен обятията на Стефан, където се чувствах в безопасност. И честно да си призная беше хубаво да не си забравен. Знаех, че земята не се върти около мен и се бях подготвила този ден да не бъде по-различен от всеки друг, но беше хубаво да знам, че имаше хора, които нямаше да позволят това.

...

Едва ли някой би искал да прекара рождения си ден в болница, но аз бях от тези чудаци. Искаше ми се да отидем да видя тате, защото в крайна сметка той никога досега не бе пропускал мой рожден ден и винаги казваше, че това е най-щастливия ден в живота му след този, в който с мама са се оженили. Натоварихме се в колата четиримата и тръгнахме към болницата, като се разбрахме, че искам първо да вляза сама при него. Имаше няколко неща, които ми се искаше да му кажа.

Игнорирах съжалителните погледи от момичетата зад рецепцията, които вече ме познаваха и се насочих към стаята на тате. Както винаги топката в гърлото ми, ми попречи да си поема дъх щом влязох вътре. Тате изглеждаше по същия начин по който изглеждаше през последните шестдесет и пет дни. Оставих си чантата на шкафчето и се приближих до леглото на пръсти, а пилкането на мониторите караха гърдите ми да ме свиват още повече. Хванах отпусната му ръка и погалих татуировката му с палец.

- Здравей, тати. – гласът ми прозвуча почти като жално мяукане. Седнах на неудобния пластмасов стол до леглото му и сведох глава. Не го виждах за първи път, но всеки път щом видех бялото му, отслабнало, почти безжизнено тяло сълзите сами започваха да текат от очите ми като водопад, както се случи и сега. – Всичко е с главата надолу, тате. – признах на неговия език. – Нищо не е наред. Мама сигурно ти обяснява как се справяме някак и тя се държи заради нас, но нищо не е наред. Не издържаме. И тя, и баба, и аз. Мама напусна работа, за да може да се грижи за Дритон и за теб. Аз...аз зарязах университета, за да мога да бъда до нея и до Дритон, когато тя е при теб. Побърквам се, не знам дали разбираш. Не издържам. Не издържам да те гледам тук. Не издържам и с този живот, който водим. Искам просто ти да се събудиш и всичко това да остане зад гърбовете ни. Дритон се учи да говори. На четиринадесет години се учи да говори и вече има сравнителен напредък. Може да си казва името. Знам, че това сигурно ще е последното нещо, което ще искаш да чуеш, но със Стефан сме заедно. Не ме изпуска от поглед и не знам как изобщо ме издържа, защото си изкарвам всичко върху него, тате. Караме се за глупости. По-скоро аз се карам с него, а той мълчи през цялото време и после ме успокоява. Най-лошото е, че не знам още колко време ще му издържат нервите и ще ме остави, защото той не заслужава да си изливам всичко върху него. Не знам какво правя с живота си, тати. Наистина не знам. Занемарих си образованието, отблъсквам човека, който е до мен, който въпреки всичките си травми и въпреки, всичко на което вярваше, ми има доверие и ми даде шанс да го обичам. Имам нужда от теб повече от всякога. – проплаках и скрих лице в ръката му. – Съжалявам за всичко. Съжалявам, че криех от теб, че те разочаровах. Съжалявам, че съм ужасна дъщеря и съжалявам за абсолютно всичко, което ти наговорих. Обичам те. Обичам те повече от всичко, тате. Ти си най-прекрасния баща на света, просто аз съм тъпа, разглезена пикла, която не е свикнала нещо да ѝ се отказва или забранява. Просто отвори очи, моля те. Върни се при нас. Имаш още толкова много да видиш в този живот. Имаш да изпратиш Дритон като абитуриент, да гледаш внуци, с мама да остареете заедно както сте си обещали. Обещавам ще се поправя, ти само се събуди! – тялото ми се тресеше от плач заради болезнените хлипове, които го раздираха. – Моля те. – умолявах го шепнешком.

Накрая се уморих да говоря и единствено плачех, стискайки ръката на тате, когато всички машини започнаха да свирят много по-бързо и отчетливо и усетих как той стисна ръката ми. Вдигнах поглед, подсмърчайки и видях изкривените линиите на монитора за сърце. Успях да се изправя някак на треперещи крака и да побягна към вратата, за да извикам помощ.

- Лекар! Нещо става с татко! - виках отчаяно, а мама и останалата част от семейството ми скочи на крака щом ме видяха и се скопчиха около мен, но аз не чувах нищо. Единствено гледах как екипите хвърчаха и ме изблъскаха от вратата преди тя да се затвори.