Jemi edhe tani (алб.)  - Сега вече сме квит

Е, СЪРАТНИЦИ, КАКА ВИ ПРЕБОРИ И ТАЗИ ГЛАВА НАЙ-НАКРАЯ С 300 МЪКИ. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА, И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО СТЕФАН ИМАШЕ ЗАВИДНИ КОЛИЧЕСТВА ДОПАМИН В КРЪВТА, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЙ, ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООООЙ

*Дорунтина*

Събуждайки се сутринта бях изпълнена с онова същото шибано чувство, с което се будех до преди няколко седмици. Още по-гадно се почувствах, когато видях и че бях сама в леглото, но после чух чешмата в банята и се успокоих. Пресегнах се и взех телефона, за да видя колко е часа и ми се пригади щом видях колко рано беше. Нямаше дори и осем, а си бяхме легнали само преди пети часа. Чешмата спря и само след няколко секунди, Стефан излизаше по хавлия от банята.

- Добро утро. – каза тихо щом видя, че съм будна.

- Добро утро. – промърморих сънено. Дойде до леглото и захвърли хавлията. Започна да се облича и аз сбръчках вежди, когато видях че си обуваше официалния панталон. За къде пък се стягаше толкова рано?

- Къде отиваш? – попитах, търкайки очи.

- Да взема майка ти и брат ти от болницата. – погледите ни се засякоха в огледалото докато той обличаше бялата си риза.

- Изчакай ме да се оправя, искам да дойда и аз.

- Поспи, рано е. Легнахме си късно.

- Аз съм му сестра, трябва да отида. – настоях и отметнах завивката от себе си. Бях бърза в банята и се облякох също толкова бързо. Нахлупих черните си очила и със Стефан излязохме заедно, ръка за ръка, като преди това беше направил кафе за из път и на двама ни.

- Гладна ли си? Искаш ли да спра някъде за закуски? – попита на излизане от нас.

- Не.

- Сигурна ли си? – погледна ме сериозно

- Сигурна съм. – уверих го през въздишка. – Просто карай към болницата. Не ме мисли мен. – хванах ръката му, която беше отпусната на подлакътника и това ми действие не му убягна, защото за секунда отдели поглед от пътя и сведе поглед към ръцете ни. Смутих се и тръгнах да я отдръпвам, но той направи нещото, което най-малко очаквах и сложи ръка върху моята, стискайки я. По този начин пътувахме към болницата, като дори за момент не ме пусна. Сигурно това беше неговия безмълвен начин да ми казва „Тук съм до теб" или пък аз избирах да си мисля, че е така за моя собствена утеха, не знаех, но каквото и да беше ми помагаше. Почти бяхме стигнали до болницата, когато ми каза да звънна на мама, за да я питам пред кой вход да ги чакаме. Точно завивахме към задния вход, когато тя самата ми звънна да ми каже, че ни чакат. Спря колата отпред и я остави на Паркинг, за да слезе да им помогне. Мама и брат ми се качиха отзад, а Стефан се качи последен и потеглихме.

- Ще спреш ли само до някоя аптека, за да му взема лекарствата? – мама попита, а Стефан погледна в огледалото за задно виждане и кимна.

Прибрахме след спирането до аптеката и мама се зае да прави закуска за Дритон, която трябваше да бъде пасирана, за да може да я яде. Говоренето също не му се отдаваше, защото единствено мучеше и ми се плачеше като видя как се мъчи да говори, но не можеше и му идваше да заплаче. Щеше да отнеме много време докато езикът му се възстанови и той започнеше да говори нормално, но затова бяха казали, че се нуждаел от логопед.

Днес си бяхме всички вкъщи, но обстановката беше тягостна. Дочух мама и Стефан да се разбират утре сутрин да летят към Женева и това колкото и да не ми харесваше, не можех да кажа нищо. Нямах особено право на мнение в случая.

Днешният ден се изниза по-бързо, но беше също толкова еднотипен. Йоана дойде у нас и мъжете се разбраха утре да е у нас докато тях ги няма. Легнахме си рано, защото те утре щяха да стават още в шест.

- Какво ти е? Мълчалива си откакто разбра, че утре отиваме в Женева. – Стефан, разбира се, веднага позна, че нещо ми има и аз въздъхнах докато си играех с гривната му.

- Притеснявам се. Страх ме е по-скоро. – признах.

- Няма от какво да те е страх, lutkice. – гласът беше тих и се опитваше да ми вдъхне поне малко успокоение, но не можеше. Не можеше защото нямаше как да бъда спокойна. Според Стефан можеше това е детска игра, но за мен не беше. Не спирах да превъртам най-различни сценарии в главата си с всичко, което можеше да се обърка утре. Искаше ми се да съм позитивна и наистина да си мисля как ще си дойдат веднага живи и здрави, но уви, рационалната част от мен знаеше, че не всичко беше толкова лесно колкото изглеждаше. И ако нещо се случеше на него или мама вече наистина нямаше да го преживея. Не можех да загубя още някого от семейството

- Има. Няма да го преживея, ако нещо се случи или на теб, или на мама.

- Нищо няма да ни се случи. – говореше тихо и ме разтриваше по ръката, предполагам, за да потвърди думите си или просто, за да ме успокои, не бях особено сигурна, но каквато и да беше причината, ласките му ми помагаха. - Не се трови с подобни мисли. Ще видиш, утре всичко ще мине по план и ще си дойдем живи и здрави.

- Ще се пазиш, нали?

- Разбира се, че ще се пазя, Тина. Не съм от вчера в тези среди. Аз съм жилав, знаеш. Нищо не може да ме събори. Винаги съм се изплъзвал от смъртта, защо си мислиш, че този път ще е различно? Отиваме подготвени, те не подозират нищо. Няма от какво да се страхуваш.

- Ще ми звъниш утре, нали?

- Ще ти звънна щом кацнем и после ще ти звънна, като всичко свърши и си тръгнем, ако това ще те направи по-спокойна.

- По-спокойна ще съм, ако ми звъниш. – признах, кимайки.

- Добре. – кимна смирено и устните му докоснаха челото ми, снемайки поне малко от болката в него. Затворих очи и се сгуших в него. Потънахме в мълчание, а топлите му обятия ме скриваха от света и ме караха да се чувствам в безопасност. Не отне време на дишането ми да се успокои и да започна да се унасям и явно той мислеше, че вече бях заспала, защото ми припяваше тихо.

- Ako se jednom ne vratim nemoj zaliti, nemoj plakati. Sve sto ja rukom dotaknem ili povredim ili porusim.

(Ако някога не се върна, не тъжи, не плачи. Всичко което с ръка докосна или повреждам, или унищожавам.)

- Bolje da me nema ako tvoju ljubav srusim, ne mogu to prokletstvo da nosim ja na dusi.

(По-добре да ме няма, ако твоята любов разруша, не мога това проклятие да нося в душата си.)

- Ne spustaj na prozore roletne, osmehni se svakom ko te sretne, ne daj suzama da teku k'o sa cesme, zivot da stane ne sme!

(Не спукай щорите на прозореца, усмихни се на всеки, който те срещне, не позволявай на сълзите да текат като чешма, да спреш да живееш – не смей!)

Не знам защо беше избрал точно тази песен, но ако имаше за цел да ме успокои, то тя направи точно обратното на това. Стиснах зъби, за да не заплача с глас, а няколко сълзи се отрониха от очите ми и цялото ми лице гореше.

*Джаво*

Кацнахме в Женева малко преди обяд и Соколи ни очакваха вече по думите на Аделина. Звъннах на Тина, както ѝ бях обещал и снощи, и на тръгване сутринта. Вилата на Агим беше точно на брега на Женевското езеро, което изглеждаше толкова спокойно, че чак ми идваше да се преселя тук. Откъснат от света и в пълно уединение. Паркирах колата до другите и излязох първи, за да отворя вратата на госпожа Адеми, която остана изненадана. Какво можех да кажа? Все пак, дъщеря ѝ не ме остави намира докато не започнах да ѝ я отварям. Затворих вратата след като тя вече бе навън и с момчета я наобиколихме като жива стена. Входната врата се отвори и възрастният мъж се показа.

- Adelina. – Агим разтвори ръце на прага и прегърна госпожа Адеми. - Do të doja të ishim takuar në një rast më të mirë.

(Иска ми се да се виждахме по по-хубав повод.)

- Edhe unë, Agim.

(Аз също, Агим.)

- Eja, te lutem. – стъпи встрани и ѝ направи място да влезе, а тя се обърна към нас и ние я последвахме безшумно, което ни спечели един странен и доста омразен поглед от шиптъра.

(Влизай, моля те.)

Влязохме в просторната вила като Аделина се прегърна и с една жена, която предполагам беше жена на Агим.

- Më vjen keq për atë që ndodhi me Ardianin dhe Drytonin, zemër.

(Съжалявам за случилото се с Ардиан и Дритон, миличка.)

- Faleminderit, Teuta.

(Благодаря, Теута)

Хващах някои думи, които знаех какво значат главно покрай чичо и Тина, но определено не можех да свържа целите изречения. Не, че и исках де. Бях дошъл тук за две неща – да пазя госпожа Адеми и да убивам. И исках всичко да приключва час по-скоро, защото не се славех с търпението си.

Настанихме се в дневната и ни донесоха кафе, което предпазливо само се правехме, че пием. Беше безопасно да се каже, че никой от нас нямаше вяра на Соколи. Бяхме интересна гледка. Сърби от единия край на дивана и шиптъри от другата страна и се убивахме с погледи. Не се харесвахме и си личеше от километри.

- E zbuluat se kush qëndron pas kësaj?

(Разбрахте ли кой стои зад това?)

- Ende jo. – Аделина отвърна с отрицание, като покер физиономията ѝ веднъж не се пропука, а аз през цялото време гледах възрастния побелял мъж и го изучавах. Така и не можеше да прикрие притеснението си.

(Все още не.)

- Nëse keni nevojë për ndonjë gjë, unë jam këtu. Ne jemi familje.

(Ако имате нужда от нещо, насреща съм. Семейство сме.)

- Faleminderit. – госпожа Адеми изрече и наистина беше добра актриса, защото звучеше и изглеждаше искрена.

(Благодаря.)

- Çfarë janë këta serbë me të cilët jeni rrethuar? Vuçiq me këtë, nga të gjithë të tjerët. Më korrigjoni nëse e kam gabim, por a nuk e rrëmbyen Doruntinën dhe e vranë Kostandinin?

(Какви са тези сърби, с които си се обградила? Вучич при това от всички възможни. Поправи ме, ако греша, но те не отвлякоха ли Дорунтина и не убиха ли Константин?)

Започваше да ми писва вече. Ръцете ме сърбяха и не ме свърташе на едно място. От разговорът им свързах по няколко думи и това далеч не бе достатъчно, за да държи интереса ми. Исках вече да става време за екшън. Толкова ли много исках?

- Nuk kanë asgjë të përbashkët. Ne punojmë së bashku.

(Те нямат нищо общо. Работим заедно.)

- Ju punoni me serbët? – изсмя след като отпи от кафето си.

(Работиш със сърби?)

- A thashë diçka qesharake?

(Нещо смешно ли казах?)

- Je budalla nëse mendon se mund të shohësh besnikëri nga ky pleh.

(Глупава си, ако си мислиш, че от тази сган можеш да видиш лоялност.)

- Sepse ne pamë besnikëri nga ju, apo jo? – взря се в него, а в кафявите очи на Агим Соколи за момент се появи шок, но се постара да го разкара преди някой от нас да е видял. Или той поне така си мислеше, само че, не знаеше че тук имаше човек който надушваше страха, а той вонеше именно на него.

(Защото от вас видяхме лоялност, нали?)

- Çfarë jeni duke u përpjekur për të thënë?

(Какво се опитваш да кажеш?)

- E di që kishe frikë nga pushteti që ai ka, e di që je xheloze sepse babai yt e zgjodhi atë si pasardhës. E deshe të vdekur, por unë do të të zhgënjej, burri im është gjallë dhe do të jetë edhe më i fortë kur të zgjohet.

(Знам, че те беше страх от силата, която той има, знам, че завиждаш защото баща ти избра него за негов наследник. Искаше го мъртъв, но ще те разочаровам, съпругът ми е жив и ще бъде още по-силен щом се събуди.)

Повдигна пръст и това беше сигналът, който чакахме. Изправихме се и започнахме да стреляме наред, като те дори нямаха време да реагират. Синовете му окапаха първи като птици на пода, последвани от доверниците му и единствено Агим се постарахме да оставим жив. И трябваше да призная, липсваше ми това усещане. Липсваше ми да натискам спусъка, отката, звукът от изстрелите и най-вече да гледам как падат на земята, а после как животът ги напуска. Беше сладко усещане. Завишаваше нивата на допамин в тялото ми до толкова, че единственото усещане което се доближаваше до това да убивам, беше това да съм с Тина. Токчетата на госпожа Адеми тракаха по паркета докато пристъпваше към него елегантно, а на Агим му беше трудно да диша, защото го чувах как хрипти и кашляше кръв, а някога бялата му риза вече ставаше червена около корема и гърдите.

Аделина изцъка с език щом застана зад него. Протегна ръка към нас и нямаше нужда да казва какво иска. Подадох ѝ моя пистолет и просто стояхме на разстояние около нея.

- Jemi edhe tani.

(Сега вече сме квит.)

- Po bëhej shumë e... fortë. Dikush duhej ta...ndalonte. – Агим вече беше отслабнал. Едва успяваше да изрече и една дума, а избра да си хаби и малко оставащите сили с възможно най-грешните думи на света.

(Ставаше прекалено силен. Трябваше да бъде спрян.)

- Ju nuk do të jeni ai që do ta ndaloni atë. – процеди през зъби с цялата злоба на света и натисна спусъка, а той дори не можа да затвори очи и просто издъхна.

(Ти няма да бъдеш този, който ще го спре.)

- Никой не посяга на семейството ми и остава жив след това. Църни, донеси тубата с бензин от колата. Искам тази къща да изгори до основи.

https://youtu.be/cwqClRBHzoY

https://youtu.be/70pl3ipKcOM