ОП-ОП! ЗДРАВЕЙТЕ-ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. КАКА ВИ ДНЕС Е ПОЧИВКА И УСПЯ ДА ДОВЪРШИ ТАЗИ ГЛАВА, ТЪЙ КАТО ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ С ПОДАДАВАНЕТО НА ПРЕДИЗВЕСТИЕТО МИ ЗА НАПУСКАНЕ, ЧАКРИТЕ ЗАПОЧНАХА ДА МИ СЕ ОТВАРЯТ И МУЗАТА ИМА ЗАЧАТЪЦИ НА ВРЪЩАНЕ, ХД. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО КАКА АДИ МУТРЕСА ИС БЕК И СТЕФАН НЕ СИ  Е ЗАГУБИЛ ДИАБОЛИЧНАТА УСМИВКА И ОТНОВО Е ДЖАВО, ЧЕ ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ ВСЕ Е СТЕФИ, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООООЙ

*Аделина*

Не бях почитател на метода да се посяга на семейството, но знаех, че Фатмир нямаше да се даде лесно и това беше единствения начин да изкопча информация от него. Колкото и да не исках да замесвам невинни хора, нямаше място за слабост. Щях да направя каквото е нужно, за да разбера кой причини това на мъжа ми и детето ми и щях да го накарам да си плати, точно както щях да направя и с този продажен кучи син.

Вратата се отвори и Стефан хвърли обезобразения Фатмир, който се стовари като чувал на земята.

- Fatmir!

- Babi!

Рита и момчетата започнаха да плачат истерично щом го видяха, а на него му закапаха сълзи от очите.

- Sikur t'i kishit kapur! – изрева.

(Само да сте ги пипнали!)

Направих знак на Лука с поглед да отиде при най-големия му син и той отиде зад него и го хвана за косата.

- Babi! – Бутринт проплака.

- Sikur t'i kishit kapur me gisht! Do të të vras ​​o llum serb! – не спираше да буйства, но Стефан го държеше мирен с опрян пистолет в главата.

(Само да сте ги пипнали с пръст! Ще ви убия, сръбска измет такава!

- Čuti, bre, mamu ti jebem šiptarska! – изръмжа и чух пистолета му как прищрака дори и на фона на ревящите му деца и съпруга.

- A jeni shumë i fortë për t'u rrethuar nga këto plehra serbe?

(За много силна ли се имаш заобградена от тези сръбски боклуци?)

- Duket se harron se edhe unë i përkas këtij llumi serb.

(Май забравяш, че и аз спадам към тази сръбска измет.)

- Unë do të mund të harroj. Nuk do ta fal kurrë Ardianin që u martua me ty dhe na fsheh se ke gjak serb. – изплю.

(Ще ми се да мога да забравя. Никога няма да простя на Ардиан, че се ожени за теб и скри от нас, че имаш сръбска кръв.)

- Për këtë arsye u përpoqët ta vrisnit?

(Затова ли опита да го убиеш?)

- Nuk kam tentuar ta vras, por le të themi se kam përfituar të dy porositësi dhe unë. – усмихна се болно и аз единствено преглътнах тежко и присвих очи.

(Не аз опитах да го убия, но да кажем, че с човекът който го поръча имахме еднаква изгода от това.)

- Ju keni dy opsione. Ose na thuaj me kë po punon dhe kush e ka urdhëruar burrin tim, ose do shikosh fëmijët të vdesin para syve dhe nuk do të mund të bësh asgjë për të na penguar.

(Имаш два варианта. Или ни казваш с кого работиш и кой поръча съпруга ми или ще гледаш как децата ти умират пред очите ти и ти няма да можеш да направиш нищо, за да ни спреш.)

- Adeline, të lutem. – Рита проплака зад мен, но аз просто ѝ хвърлих поглед през рамо. - Jo fëmijët, ju lutem. Ti e di se si është të humbasësh një fëmijë, të lutem mos ma bëj.

(Аделина, моля те. Не и децата, моля те. Самата ти знаеш какво е да загубиш дете, моля те, не ми го причинявай.)

Точно, че знаех какво е да загубиш дете. Точно защото знаех какво е да не знаеш къде е детето ти, знаех какво е да гледаш как спускат безжизненото му тяло в земята, знаех и какво е да чакаш за новини пред операционната и същите тези хора да те прегръщат и успокояват докато съпруга ти се бори за живота си, а на детето ти му зашиват езика. Точно затова го правех.

- Ju nuk mund të lëndoni një fëmijë. Nuk mund të vrasësh as një mizë. Ti je i padëmshëm, kurvë. Ju mund të quheni Kulshedra, por nuk jeni gjë tjetër veçse një pidhi plakë memece.

(Ти не можеш да нараниш дете. Ти дори муха не можеш да убиеш. Безобидна си, курво. Може да се наричаш Кулшедра, но не си нищо повече от една тъпа, стара путка.)

- Por ti e lëndove fëmijën tim, apo jo? Sy për sy, dhëmb për dhëmb Fatmir. – гласът ми беше равен и подигравката, с която ме гледаше ме изкарваше извън кожата ми. – Лука. – командата ми бе кратка и той махна предпазителя и опря дулото на пистолета в бузата на шестнадесетгодишния Бутринт, който затвори очи в ужас и извика баща си.

(Но ти нарани моето дете, нали? Око за око, зъб за зъб, Фатмир.)

- Agim! – изрече едно единствено име точно преди Лука да натисне спусъка и наведе глава, а тялото му се тресеше от плач. - ЕIshte Agimi! Ai e urdhëroi! Aty të thashë çfarë doje, tani lërini fëmijët. Nuk është faji i tyre.

(Агим! Беше Агим! Той го поръча! Ето, казах ви каквото искахте, сега ми пуснете децата. Те не са виновни.)

- Лука, Вук, изведете децата и Рита от тук. – обърнах се към чичо и племенник, а те просто кимнаха в отговор. – Стефане, знаеш какво да правиш. – и в момента, в който го изрекох една смразяваща кръвта, диаболична, усмивка изгря на лицето му.

*Дорунтина*

Не ме свърташе. Не можех и да мигна, защото вината ме изяждаше отвътре като червей. Само като си помислех, че последните думи, които бях казала на тате бяха ядни и можеше да бъдат последното нещо, което съм му казала завинаги ми се повръщаше от самата мен си. Защото той не беше ужасен баща, но в яда си го бях казала и сега можех единствено да съжалявам и да искам да върна времето назад, но не можех. Можех единствено да съжалявам и да се моля да се събуди.

Въртях се вече часове наред, а Стефан още го нямаше. Остави ни с баба вкъщи и излезе. Не бях очаквала ще вземе ситуацията толкова присърце, ако трябваше да бъда максимално честна, защото с баща ми никога не са били близки, но му бях благодарна, че се беше заел с това.

Пресегнах се и взех телефона си, за да видя колко е часа отново. Три часа минаваше, а аз така и не можех да мигна и него още го нямаше. Отворих наскоро набраните номера и прехапах устни в колебание. Беше ли добра идея да му звъня? Знаех къде беше, знаех и какво правеше, но ми беше неспокойно. Не можех да спя и просто...просто имах нужда от него, но едновременно с това не можех да очаквам от него да бъде на две места едновременно. Не беше правилно хем да се мъчи да разбере кой стоеше зад нападението над моя баща и брат и в същото време да хукне веднага при мен защото аз не можех да заспя и исках да бъде при мен. Затворих очи, поемайки си дълбоко въздух и заключих телефона си, оставяйки го на страна. Завъртях се на една страна, завих се почти през глава и се свих в студеното легло сама с мислите си и разяждащата ме отвътре вина.

...

Отказах се отдавна от това да се въртя в леглото и затова слязох долу. Отворих големия глобус в дневната и извадих една от бутилка от дванадесетгодишния малц на тате. Не беше особен фен на уискито, а предпочиташе водката, нещо което бях наследила от него, но сега имах нужда от нещо по-силно. Взех и една чаша и отворих бутилката, за да си налея. Седнах на дивана, прокарвайки ръка през косата си и извадих една цигара от кутията на масата нервно. Запалих я и тя припука в тишината, а стомахът ми се сви веднага, но стиснах зъби и преборих повдигането от дебелата, силна цигара. Стиснах я между пръстите си и присвих очи докато всмуквах, а топлината от дима ме загря. Отпих и от малца и стомахът ми отново се сви и очите ми се насълзиха. Оставих чашата на масата с трепереща ръка и отново всмукнах от дебелата цигара, но със съжаление разбрах, че беше изгаснала. Взех дебелата запалка от масата и отворих капачето. Беше на тате. Мама я беше взела от болницата и през цялото време там я въртеше между пръстите си. Беше му подарък от нея, ако не ме лъжеше паметта.

Завъртях камъчето и оранжевия пламък затанцува. Всмукнах отново и глътнах дима, издишвайки остатъка, напълно запленена от огъня. Взирах се в него сякаш бе най-интересното на света и щеше да даде отговори на всичките ми проблеми. Това, което ме извади от транса бе моето собствено охване. Стреснах се и понеже подскочих изпуснах запалката, а тя падна на бедрото ми. Стиснах зъби, за да не извия от болка и побързах да вдигна запалката и да изтупам пепелта от себе си. Затворих капачето и я оставих на масата като попарена, а там където се бях изгорила още пламтеше. Докоснах зачервеното място от вътрешната страна на бедрото си и го масажирах, но колкото и да ме болеше поради някаква причина ме накара да се успокоя поне малко. Отново посегнах към цигарата и се облегнах на дивана, качвайки и краката си на него, гледайки в една точка докато допушвах черната цигара.

- Защо не спиш? – гласът на Стефан наруши тишината и чак когато го видях да стои пред мен разбрах, че си беше дошъл. Дори не бях чула и кучетата отвън, които още лаеха. Не бях чула и вратата да се отваря.

- Не можах да заспя. – признах, с изнемощял глас и ощипах носа си. Пресегнах се и тръснах пепелта в пепелника, а него го чух да въздъхва и седна до мен. Целуна ме по лявото слепоочие и ме придърпа в обятията си докато аз всмуквах за последно от цигарата и притворих очи, потъвайки в топлината му. Пресегнах се отново и загасих цигарата преди да се сгуша изцяло в него.

- Мама къде е, защо си сам?

- Поиска да я оставя в болницата. – облегна глава върху моята и разтриваше ръката ми.

- Открихте ли нещо?

- Нека не говорим за това сега. Късно е. – прошепна.

- Искам да знам. Искам да знам кой причини това на баща ми и брат ми и да гние в Ада.

Не бях кръвожадна или поне не се смятах за такава преди, но ето че и това беше станало. Още повече, че беше наш близък човек. Мъж, когото наричах „чичо" и ме е държал като бебе.

- Няма да ти хареса. – прошепна.

- Просто ми кажи. – отворих очи и се взрях в неговите.

- Агим го е поръчал. Агим Соколи.

Може би щях да го приема, ако беше някой външен човек, но от да разбера, че точно собствения вуйчо на баща ми стоеше зад всичко, ми призляваше. Първо чичо Фатмир, сега чичо Агим. Вярно, втория никога не съм го имала за близък, но тате го обичаше, уважаваше го. Чудех се дали баба знаеше? Как ли я караше да се чувства? Да знае, че брат ѝ се е опитал да убие детето ѝ? Това беше все едно някой ден Дритон да опиташе да убие моето дете. Не мисля, че имаше дума която можеше да опише случващото се. Не съществуваше така поне на български, а не можех и да напрегна мозъка си, за да се сетя за някоя на останалите езици, които знаех.

- Спокойно, всичко ще свърши скоро. Скоро няма да има и жив Соколи останал. А, после се заемаме и с Лазар и останалите. – изрече го спокойно и продължаваше да гали ръката ми, а решителността в гласа му, не трябваше да ме успокоява. Но това беше новата ни реалност и трябваше да свикна с нея. Сгуших се в него. Носът ми опираше във врата му, главата ми беше на рамото му. Вдишах от така присъщия за него аромат на ром, цитрус и нощ. Освободих съзнанието си и за миг си позволих да си представя, че ме обича.