TAЗИ ГЛАВА ПРИСТИГА ПРИ ВАС САМО ЗАРАДИ НЕВЕРОЯТНОТО МИ БЕБЕ, КАКА ВИ I_am_Gigi_Hadid_

ЗДРАВЕЙТЕ-ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАКА ВИ УСПЯ ДА ПРЕБОРИ И ТАЗИ ГЛАВА С МАЛКО ПОМОЩ ОТ КАКА ВИ ДЖИДЖИ ХАДИД.

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НА КАКА ВИ ДЖИДЖИ Ѝ ПРИЛОША ЩОМ ВИДЯ СУРОВИЯ МАТЕРИАЛ И МИ КАЗВА "АЗ ТИ КАЗВАМ ЛЕКА НОЩ, ЧЕ ТОВА ЧУДО МИ ИЗПИ СИЛИЦИТЕ."

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖОООООЙ

*Джаво*

Напрежението не ми беше непознато. В света около мен винаги са присъствали два вида хора - такива, които не показваха емоция дори да заколят собствения им брат пред тях и такива, които квичат сякаш ги колят, само защото са с вързани ръце. Я преносно, я буквално. Аз бях от първите, но дори на мен ми бе отнело няколко секунди да стъпя обратно на земята и да спра жената до мен, която бе готова да изхвърчи от къщата по халат и с мокра глава. Изгубих вероятно минута, за да я убедя, че последното, което ми трябва е да се тръшне болна и тя, но веднъж склонена се оправи за отрицателно време, като разговора с майка ѝ постави края си едва, когато паркирах пред болницата.

Докато тичах след нея успях да забележа колите, които пазеха отпред, но полицейска липсваше и можех само да се моля това да остане така. Напрежението в асансьора ме изнервяше допълнително и хванах треперещата ѝ ръка с надеждата това да я успокои поне малко. Стисна дланта ми сякаш, за да ми покаже, че все още е с мен, но погледът ѝ не се отделяше от екрана, докато броеше етажите.

-    Мамо! – проплака щом видя госпожа Адеми и останалите от семейството ѝ в коридора. Затича се към тях и с майка ѝ и баба ѝ се прегърнаха, а аз останах настрана, свел поглед, с ръце пред тялото си. – Как са те?

-    Баща ти още е в операция, брат ти се размина само с няколко шева в бузите и езика.

-    Знае ли се кой е стрелял по тях? – продумах и кръвясалите от плач очи на Аделина Адеми ме фиксираха.

-    Не. – поклати глава, но нещо в погледа ѝ не ми вдъхваше доверие. Или премълчаваше, или се съмняваше в някого.

-    Сами ли са били в колата?

-    Шофьорът и Фатмир са били там.

-    Те живи ли са?

-    Живи са. – с този отговор постави край на измъчения разпит и отново се обърна към дъщеря си, за да я прегърне.

...

Времето в тази болница бе спряло. Само така можех да си обясня едва нижещите се часове, в които не получавахме информация какво се случва зад вратите на шибаната операционна. Всички бяха потънали в тишина, сякаш надежда вече нямаше и просто се бореха мълчаливо с новата си реалност.

-    Стефане, може ли да поговорим отвън? – госпожа Адеми ме повика и  вдигнах поглед към нея. Сините ѝ очи ме приковаха на момента, сякаш ми казваше, че това не е върпос, а аз кимнах в отговор.

-    Lutkice, сега се връщам.

Погледна ме колкото да ми покаже, че ме е чула и я целунах по челото преди да стана от железния стол и да последвам майка ѝ към терасата. Подпря се на парапета и запали дебела цигара, загледана в сивата София. Застанах до нея и вдигнах ръка, за да предпазя огънчето на запалката ми от вятъра, докато стисках обствената си цигара с устни. Отметнах глава назад и издишах дима преди да задам въпроса си.

-    Какво Ви се върти в главата, госпожо Адеми?

-    Просто опитвам да навържа нещата. – отново дръпна без да сваля поглед от мрачното небе. – Мъжът и детето ми лежат в безсъзнание, а ние дори не подозираме някого. Шофьорът и Фатмир нищо не са видели, пътните камери не са от помощ. – направи кратка пауза, сякаш не знаеше как да продължи. -    Имам един въпрос и искам да ми отговориш само с Да или Не. – едва след като го изрече се обърна и необичайно студените ѝ очи се взряха в мен.

-    Слушам. – отвърнах смирено и прочистих гърло.

-    Имаш ли представа кой го е направил?

-    Не. – поклатих глава без колебание. Ако знаех кой стоеше зад нападението нямаше да бъда тук и да бездействам, а щях да гледам как копаят рова, в който лично да го хвърля. Може би отношенията ни с Ардиан не бяха блестящи, но това не значеше, че няма да се погрижа този който го е направил да гори в Ада. В крайна сметка Ардиан бе мой шеф и най-вече баща на Тина.

-    Почеркът не ти ли напомня за някого? Някой враг на Ардиан? Или твой?

-    Не е Лазар, той не действа така. По-скоро е бил някой, който смята Ардиан за неудобен. Едно време вашите бяха фенове на този тип убийство.

Това беше запазена марка на групировките в края на миналия век, поне доколкото аз бях запознат, а те отдавна не бяхме между живите. Единственият останал бос от това време беше Сарафа, но той беше предал всичко на зет си много отдавна.

-    Нашите. – устните на госпожа Адеми се извиха в подигравателна усмивка. – Вече дори не знам кои са „нашите".

-    Имах предвид българските групировки от деветдесетте, госпожо Адеми. – поясних, защото явно не се бях изразил достатъчно ясно, че да ме разбере. – Но те отдавна не играят.

-    Тина ми каза нещо одеве.

-    Какво? – думите ѝ приковаха вниманието ми, тъй като бях почти сигурен, че не съм я чул да си отваря устата последните два часа.

-    Каза ми, че преди два месеца Тино се явил в съня ѝ. Предупредил я, че нещо ще се случи и Ардиан трябвало да разреди редиците си. Беше точно около събитията с Дардан, лека му пръст.

-    Какво се опитвате да кажете, госпожо Адеми? – захвърлих вече изпушената цигара през парапета и се обърнах към нея изцяло.

-    Опитвам се да кажа, че вече не вярвам на никого.

-    Тоест?

-    Тоест искам да си моите очи и уши. Каквото и да се случва, дори да ти се струва незначително, аз трябва да го знам. Но на първо място искам да ми обещаеш, че ще пазиш Тина с цената на живота си. Досега не си ме разочаровал, но не допускай да идвам отново тук.

Слушах, но не знаех дали чувам правилно. Това беше всичко, което не бях очаквал. Точно Аделина Адеми да ми каже това, да ми заяви, че ми вярва повече отколкото на хората, които работеха за нея в продължение на двадесет години. И не знаех дали да се чувствам поласкан или не.

-    Вече положих клетва пред Ардиан, че ще бдя над нея. Ако трябва ще я положа и пред Вас, но ще пазя както дъщеря Ви, така и цялото Ви семейство. Имате думата ми. Ще направя всичко по силите си да разбера кой стои зад нападението. С Вас съм, госпожо Адеми.

-    Дори ако ти кажа, че няма да оставя това да се размине на онези? Че докато Ардиан лежи там ще се отчитате на мен? Досега не бях работил за жена, но вероятно за всяко нещо си имаше първи път. Преди не бях работил и за албанци, но ето къде бях в момента.

-    Както казах, с Вас съм. – повторих и изправих рамене, а тя ме измери с ледения си поглед. Адът ми е свидетел, никога досега не ме бяха побивали тръпки от нечий поглед, още повече пък от този на жена.

-    Кажи на твоите хора да се заемат с бизнеса. Ардиан не ми говори много за сделките, но да продължават все едно нищо не е станало. Ти няма да се отделяш от Дорунтина, освен ако не ти кажа, че искам да свършиш нещо свързано с работата. Тогава ще я пазят Лука или Вукашин. Искам да засилим и охраната около семейството ми. Нито Дритон, нито Тина ще излизат някъде освен ако не е жизнено важно.

-    Разбрано, госпожо Адеми.

-    Зарежи това „госпожо Адеми, Вие, Вас". Можеш да ме наричаш по име. – изпуши цигарата си и хвърли фаса на земята преди да стъпи върху него на влизане. Отвори вратата, но се обърна и ме погледна през рамо. – И, Стефане?

-    Да?

-    Готви се за война. Щом искат да летят куршуми, ще летят. – тонът ѝ беше равен и лишен от всякаква емоция, а студените тръпки не се забавиха да полазят гръбнака ми за втори път в последната минута.

-    Винаги съм готов за война. – подсмихнах се. – Rrofte Kulshedra. – албанският ми беше развален, но знаех, че ме разбра, защото изправи рамене и очите ѝ се извъртяха към мен, че дори и веждите ѝ подскочиха.

(Да живее Кулшедра.)

-    Rrofte Kulshedra. – повтори преди да влезе вътре. Кой би предположил само. Аз, Джаво, подчинен на жена. На жена, която в момента беше на чело на българо-шиптърската мафия, а аз – сърбин, съм нейна дясна ръка. Не е за вярване как само се върти живота. Засмях се сам на себе си и поклатих глава преди да вляза вътре. Озадачението ме полази, когато видях госпожа Адеми и чичо ми да си говорят настрана от останалите, видимо обезпокоени.

-    Какво става? – любопитството ми надделя. Погледът на Аделина зашари между мен, чичо и Тина, а объркването ми ме накара да се намръщя още повече. -    Дорутина, ела за малко. – повика дъщеря си и единствената индикация, че ни е чула беше, че се изправи и дойде до нас. Аделина ни изведе и съблякох палтото си, загръщайки Тина с него, несигурен дали трепереше от студа или защото шокът още я държеше. При всички положения реших просто да я прегърна.

-    Какво се случва?

-    Стефане, с теб, Тина и майка тръгваме веднага щом Ардиан излезе от операция. Баща ми ще отиде у дома да ги наглежда, докато ни няма.

-    Добре. – кимнах. – Но все пак ще ни кажете ли какво се случва?

-    Имаме заподозрян.

-    Кой? – нетърпеливият въпрос дойде от момичето, което все още държах и усетих как цялата и поза се напрегна.

-    Фатмир. – майка ѝ изплю името сякаш горчеше на езика ѝ.

-    Какво? – възкликна и тримата ѝ направихме знак да мълчи почти едновременно. – Чичо Фатмир? Това е невъзможно, той е като брат на тате.

-    В този свят няма братя, lutkice. Всичко е въпрос на пари и интереси.

-    От къде сте сигурни, че е той? – настоя.

-    Не е той, но е пряко замесен. Вукашин го е чул да говори с някого, най-вероятно е бил поръчителят.

-    Не е истина, колко трябва да си глупав. – промърморих.

-    И сега какво следва?

-    Щом баща ти излезе от операция ще си тръгнем от болницата. Теб и майка ще оставим вкъщи, а Стефан и Вукашин идват с мен.

-    Задължително ли е Стефан да идва?

-    Да, Дорунтина, задължително е, защото само на него и Вук имам пълно доверие.

-    А и съм майстор в мъченията. – ухилих се болно. Онова шиптарско копеле щеше да си изпее всичко, само да ми паднеше в ръцете.

Тина се обърна към мен и зачервените и помътнели от плач очи се взряха в моите.

-    Накарай го да си плати, моля те. – погледна ме умолително, изненадвайки ме с внезапната кръвожадност, зародила се у нея. И точно в този момент не бях сигурен дали трябваше да се плаша или да го намирам за секси.

-    Не ме обиждай, скъпа. Знаеш, че ще го накарам да проклина деня, в който се е родил.