ХАЙДЕ, НАЛИ ВИ ОБИЧАМ И СТЕ МИ ДОБРИЧКИ, ЕТО ВИ ОЩЕ ЕДНА ГЛАВА.

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И ВСЕ ОЩЕ ОЧАКВАМ ТЕОРИИТЕ ВИ, ХИХИ.

АКО СТЕ ОСТАНАЛИ ДОВОЛНИ ОТ ГЛАВАТА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО

*Джаво*

Всички бяха тук точно след един час, както бях наредил когато влязох в Aда.

-        Джаво, брате, какво се случва? – първият въпрос дойде от Лука и аз се обърнах към гологлавия си брат.

-        Дайте ми едно голямо. – наредих, когато седнах на трона си и запалих цигара.

-        Мисля, че е време да говориш. – чичо ми ме погледна с очакване.

Донесоха ми чашата уиски и аз отпих от нея, а малцът беше именно това, от което се нуждаех след ден като днешния. Отметнах глава назад и затворих очи, разтривайки вежди в пълно блаженство. Само една мацка в краката ми липсваше и вече щях да бъда напълно доволен.

-        Стефане? Казах ти нещо, време е да говориш.

Ооо, така е беше време. Въпреки, че аз вече бях говорил с когото трябва и само ги чаках да дойдат.

Вдигнах глава и въздъхнах, тъй като мечтата ми бе разбита и се върнах обратно в реалността.

-        Обадих се на албанците. Вече пътуват насам. – казах директно и им дадох време да асимилират изреченото от мен.

И това се случи по-бързо отколкото предполагах.

-        Какво?! – групово възклицание огласи цялата дискотека.

-        Ти имаш ли някаква представа какво направи? – въпросът дойде от чичо и аз се подсмихнах.

Да видим имах ли представа. Разбира се, че имах. Даже имах представа и после какво щеше да се случи. Бях планирал всичко до най-малкия детайл.

-        Да. – заявих съвсем спокойно. –  Един огромен среден пръст срещу баща ми. Баща ми искаше война с шиптърите и аз се погрижих той да я получи. И това не е всичко.  Тази вечер, братя мои, възнамерявам най-накрая да си взема заслуженото и трябва да знам с мен ли сте. Тази вечер Бог ще умре и неговото място ще заема аз. Както трябваше да е от самото начало. Крайно време е кланът Вучич да има достоен и силен шеф.

И тогава настъпи тишина и всички се спогледаха. С изключение на чичо. Само той гледаше към мен и имаше нещо в очите му. Не беше страх. Беше гордост.

...

*Константин*

Тате не ми говореше през целия път до Белград. Дори не ме поглеждаше. Беше ми ядосан и това се разбираше, но трябваше и да знае, че бях в правото си. Нямаше как да стоя безучастно. В крайна сметка аз бях най-големия мъжки наследник на нашия клан, очакваше се от мен някога аз да бъда на неговото място. Не казвах, че исках да го изместя, но някога щеше да ми се наложи аз да бъда главата. И той трябваше да свиква с мисълта, че вече съм голям и можех да се справям с подобни неща. Ако не се подготвях от сега как в бъдеще щях да бъда достоен да застана на негово място? Все пак исках този клан да оцелее. Не исках да го карам да се срамува от мен. Исках да бъда негов достоен наследник, да ръководя с твърда ръка точно като него и дядо. Исках и двамата да бъдат горди с мен, все пак бях наследник и на двамата. Нямах братовчеди от страна на майка ми и надеждите бяха в мен и Дритон. Но явно тате не виждаше нещата по този начин.

Беше потънал в мисли подобно на мен и това го виждах. И не само в самолета, но и сега в колата докато пътувахме към обозначеното за среща място, което се оказа дискотека, носеща звучното име „Pakao", в превод Ад. И това беше последното нещо, което очаквах. Дори входът беше изобразен като пастта на Звяра. Изцъклени зли, горящи очи и големи остри зъби. Беше извратено. С тате, дядо, и чичовците ми слязохме от колата и всички до един пооправиха саката си, което ме накара да се погледна. Аз бях по проста лятна риза и дънки. Сигурно бях далеч от образа на мафиот, но аз костюми не можех да нося. Едвам ме накараха да облека такъв на абитуриентския бал на сестра ми.

Охраната отпред ни позна и ни отвори врата, а веднъж вътре мислех, че нямаше какво повече да ме изненада, но грешах. Божичко, как само грешах. Това беше Адът на Земята. По стените имаше статуи на рогати същества, а горе на високото имаше трон. Точно така, трон. От черепи. И най-лошото беше, че не знаех дали са истински или не. Това място беше сбъркано. Самата му енергия беше способна да те накара да искаш да побегнеш в обратната посока и да не се връщаш повече. Сякаш самите основи бяха пропити в кръв. А, тук сигурно смъртта си бяха срещнали безброй хора. А, после за нас, албанците, казваха, че сме извратени и кръвожадни.

-        Mirësevini, Bolla. – Вукашин Вучич, по прякор Шейха, ни посрещна в дискотеката заобиколен от петима други, които успявах да разпозная. В негово дясно стоеше самият Джаво, негов племенник. От ляво пък беше друг негов брат, Лука. С избръсната глава, татуиран вълк на шията, не особено висок и с глупав, леко налудничав поглед.

(Добре дошъл.)

-        Do të doja të thosha bravo, Sheikh, por ne të dy e dimë se nuk kemi të mira. – тате свали слънчевите си очила.

(Иска ми се да кажа „Добре заварил, Шейх, но и двамата знаем, че не идваме с добро.")

-        Edhe unë do të doja që të shiheshim në rrethana të tjera, më të mira.

(И на мен ми се искаше да се видим при други, по-добри обстоятелства.)

Боже, писваше ми вече от тези излишни приказки. Исках просто да намерим Дорунтина и да я върна вкъщи.

-        Nuk kemi kohë për të folur të panevojshëm. Ku është motra ime? – изръмжах на бащиния си език и това прикова всички погледи в мен.

(Нямаме време за излишни приказки. Къде е сестра ми?)

-        Kostandini! – тате процеди през зъби и ми заповяда с поглед да седя мирно.

-        Odrastao si, Konstantine. Baš kao tvoja sestra. Poslednji put kad sam vi video ste bili mlađi. – синът на Лазар Вучич проговори, но точно и там му беше грешката. Край! Това беше! Този глупак нямаше да говори за сестра ми така и да очаква да няма последствия!

(Пораснал и, Константине. Точно като сестра ти. Последния път, като ви видях бяхте малки.)

-        Mbylle gojën! – изръмжах на албански и скочих, но тате успя да ме спре. - Me ler te shkoj!

(Млъквай!; Пусни ме!)

-        Stefane, prestani! – чичо му го погледна с укор, но вместо да е ядосан, че тръгнах срещу него, той ме гледаше почти впечатлено.

(Стефане, престани!)

-        Znaš li, Konstantine? Nisi kukavica, imaš baš velike muda. Ovo mi dopada. Stvarno. Hoćeš da razgovarimo? Samo nas dvoje.

(Знаеш ли, Константине? Не си страхливец, имаш големи топки. Това ми допада. Наистина. Искаш ли да си поговорим? Само ние двамата.

Гледах и някак не можех да повярвам на изреченото от него. Така и не можех да разгадая този човек. Той беше дясна ръка на баща си. Най-влиятелният сърбин след баща си и първата ми изненада дойде от това, че ни помагаше, а втората от това, че искаше да говори с мен.

-        Hoću. – отвърнах, пъчейки гърди и видях зловещата усмивка, която се появи на лицето му.

(Искам)

-        Константине. – тате ме изгледа отново предупредително, но не му обърнах.

-        Unë e di se çfarë jam duke bërë. – уверих го и кимнах с глава към Джаво, сочейки му да излизаме.

(Знам какво правя.)

Излязох първи и запалих цигара, а след малко и той се появи и застана до мен. Чух го да щраква със запалката, но така и не го поглеждах и вместо това гледах към река Сава, която беше точно срещу нас.

-        Защо ни помагаш?

-        Ja ne pomozim vama.

(Не помагам на вас.)

Явно наистина бях наивен щом мислех, че го прави от добро сърце. Но все пак беше Вучич и те никога не правеха нещо просто ей така, от добро сърце. Особено пък Джаво.

-        А, тогава?

-        To je bez veze. – сряза ме. -  Hoces li da vratiš tvoja sestra kuci 'il ne?

(Това е без значение. Искаш ли да върнеш сестра си вкъщи или не?)

-        Ако не исках щях ли да съм тук? – най-накрая се обърнах към него и го погледнах глупаво и той ме погледна с бялото на окото си преди да се обърне и той към мен.

-        Ti si mudar čovek. Takođe vidim da tvoj otac još uvek misli da si mali za ovoj svet. Ali vidim  potencijal u tebi. Ti čes biti baš dobar lider. – думите му ме свариха неподготвен. Подобно признание от човек като никога никога не бях очаквал и изпитах смесени чувства. И честно казано стана ми приятно, че някой го забелязваше, но едновременно с това ме и заболя от това, че беше прав. Тате наистина не го виждаше. За него бях още малко момче. -  Ali reći mi dal si nekad odneo život?

(Ти си мъдър човек. Виждам и че баща ти те има за още малък. Но виждам потенциала у теб. Ще бъдеш добър лидер. Но кажи ми някога отнемал ли си живот?

-        Не съм. – признах. Нямаше смисъл да го лъжа.

-        A dal si spreman da uradiš ovo sbog nekog?

(А, готов ли си да направиш заради някого?)

-        Да. – отвърнах без да се замислям. Думите бяха изречени без нито грам колебание, защото беше така. Щях да убия някого без да ми мигне окото, ако беше дръзнал да пипне някой от семейството ми. Бях наполовина албанец, знаех какво значи Беса, разбирах и Кануна. Това бяха двете най-важни неща, на които бяхме учени още от малки.  – Стане ли въпрос за семейството ми, винаги ще го направя. Ще убия и сега, ако ми се наложи. Ако това значи, че ще върна сестра ми вкъщи и ще отмъстя, ще го направя и хиляда пъти. Дадох Беса. А, ние винаги държим на думата си.

Сега беше негов ред да ме гледа чудато. Дори свали слънчевите си очила и сините му очи се взряха в мен любопитно и дори...дори неразбиращо.

-        Dao si Besu?

(Дал си Беса?)

-        На майка ми. Дадох ѝ Беса, че ще върна Дорунтина вкъщи. Каквото и да ми коства.

-        Baš kao bajci o Kostantin i Doruntinom. Preslatko. – и отново онази смразяваща кръвта усмивка се появи на лицето му. Имаше нещо сбъркано в този човек. Нещо маняшко. Виждах го в очите му, в усмивката му. – Kako je bil pravi  naslov? Aaa, da. Besa e Kostandinit. – проговори на албански или поне опита да произнесе правилно името. – Nije li ironićno? Kao da je..sudbina.

(Точно като приказката за Константин и Дорунтина. Сладко. Как беше истинското заглавие? Ааа, да. Обещанието на Константин. Не е ли иронично? Сякаш е...съдба.)

Беше прав за едно и то беше, че действително бяхме кръстени на тези двама литературни герои. Приказката беше една от любимите ми и може би от части на това се дължеше чувството за дълг, което изпитвах. Но по-голямата част се дължеше на братската любов и на възпитанието ни. Ние винаги си пазехме гърбовете, ние си бяхме най-голяма упора един на друг и някой ебаваше ли се с един от нас, се ебаваше с всички ни. Семейството беше нещо свято за мен. Най-святото нещо. И за него убивах. Можеше да бях само на осемнадесет, но годините не бяха нищо. Защото в мен течеше българска и албанска кръв. В мен течеше кръвта на велики бойци, ханове, и царе, и на племето на илирите, чиито наследници бяхме.

-        Ти не би ли направил същото за твой близък? – сега беше мой ред да задавам въпроси и този го накара да се разсмее, а това беше реакция, която най-малко очаквах.

-        Da li znaš zašto sam takav kakav sam? Zašto sam toliko dobri ubica? Ja ne kapiram emocije, brate. Ne znam šta je krivica, ne znam sta je ljubav. Ne znam ništa osim bes.

(Знаеш ли защо съм такъв, какъвто съм? Защо съм толкова добър убиец? Не разбирам емоциите, брате. Не знам какво е вина, не знам какво е любов. Не знам нищо освен ярост.)

Нима това беше наистина възможно? Как така човек не разбираше емоциите? Наистина ли не знаеше какво е любов, никога ли не я бе изпитвал през живота си? Нямаше да се замисля върху любовния му живот, защото това не ме вълнуваше, но не беше ли усещал поне майчина любов? Как беше възможно един човек да не изпитва чувства?

-        Međutim, imam predlog. Kako bi bilo da se dogovorimo?

(Имам, обаче, едно предложение. Какво ще кажеш да сключим сделка?)

Онази зловеща усмивка отново изгря на лицето му и можех да се закълна, че това наистина беше той. Това пред мен наистина беше Дяволът. От плът и кръв.