ЗНАМ, ЧЕ ОТНОВО МЕ НЯМАШЕ МНОГО ДЪЛГО ВРЕМЕ, СЪРАТНИЦИ, НООО ЗНАЕТЕ ПРИЧИНИТЕ ВЕЧЕ. 

УСПЯХ ВСЕ ПАК ДА СГЛОБЯ ТАЗИ ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО СТЕФИ СЕ ПРИТЕСНИ, ЗАЩОТО ТИНА СЕ БЕШЕ УМЪЛЧАЛА, ХД. 

ЕНИУЕЙ ЛОВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙЙЙ

*Ардиан*

Обикалях нервно стаята и скубех косите си след като бях разказал на Аделина за думите на дядо ми преди да умре. Не знам дори как ми бе останало коса от толкова нерви през годините. Тя мълчеше от това, което се усещаше като цяла вечност и не знам всъщност дали не бях благодарен, защото знаех какво ще каже. Знаех ѝ репертоара наизуст.

- Обеща ми нещо.

Много добре знаех какво бях обещал. Затова и сега сновях и си скубех косите.

- Знам! – излаях.

- Изобщо не ми говори с този тон! – леглото изскърца и щом се обърнах тя вече беше на крака и сините очи бяха придобили мълниеносни оттенъци. – Обеща ми нещо преди месеци, така че изобщо не си и помисляй да приемеш!

- Това е последното желание на дядо ми!

- Не ме интересува! – сега беше неин ред да повиши тон и скръцнах със зъби, когато заби пета в пода. - Няма да погреба още едно дете!

- Няма да се стигне дотам!

- Така каза и когато отидохте в Белград!

О, значи сега аз бях виновен?

- Да не мислиш, че аз бях съгласен? Тино дойде само заради шибаната Беса, която ти даде.

- А, аз ли възпитах децата ни да спазват извратените ви традиции и обичаи?! – изкрещя.

- Да беше помислила за това преди двадесет години, когато се омъжи за мен!

- Може би трябваше! – дори и не мигна, когато го изрече право в лицето ми и нещо ме жегна в гърдите. Мамка му, това заболя, но нямаше да ѝ го покажа. – Ако нещо се случи на още някое от децата ми, ще превърна живота ти в ад. Обещавам ти.

- Не си прави труда, защото моят живот отдавна е ад!

Тино беше и мое дете. Не само тя страдаше заради загубата му. Не само тя се измъчваше, не само тя още сънуваше кошмари. Само че, моите кошмари бяха по-страшни, защото нямаше и нощ, в която да не преживея този ад отново и отново. Живеех в моя собствен ад откакто държах безжизненото тяло на сина ни. И не тя трябваше да го носи към колата. Не тя трябваше да копае гроба му и да го полага вътре. Не тя го зари под пръстта.

- Избирай, Ардиан. Или аз и децата или мафията. Не мога вече, наистина. И не ти го казвам за първи път, но вече наистина не мога. Няма да те подкрепя в това. Преди беше лесно, защото нямахме деца, но вече не мога. Не знам какво още трябва да се случи, за да се откажеш. Майка ти те молеше, надяваше се, че аз ще те вразумя, но уви не успях. Едно време искаше да се докажеш на баща ти, после на моя баща, ами сега? Сега на кого се доказваш? На Агим? На Дардан?

- Не се доказвам на никого!

- Точно това правиш! Винаги това си правил! Но този път отказвам Тина или Дритон да платят цената!

Трябваше да изляза от тук, защото в противен случай нещата щяха да станат грозни. Просто поклатих глава и не казах нищо. Обърнах се и тръгнах към вратата.

- Да разбирам, че направи своя избор, така ли? – спря ме точно когато ръката ми беше на дръжката и я натисках.

- Не, Аделина. Отивам на въздух, защото иначе ще кажа нещо, за което после ще съжалявам и ще ме намразиш още повече.

*Дорунтина*

Оказа се, че стоенето вкъщи и правенето на секс омръзвало. Даже не толкова правенето на секс, колкото бездействането междувременно. Правеше ми се нещо различно, по дяволите. Излизаше ми се, ако трябваше да съм честна, но знаех, че това нямаше как да се случи докато нашите не се върнат, а трябваше да останат и за погребението, защото се оказа, че дядо Дардан е починал. Вероятно трябваше да съм тъжна, но с този човек никога не съм била близка, никога не съм го усещала като дядо и пътите, в които съм го виждала се брояха на пръстите на едната ми ръка. Обаче, цялата ситуацията някак си ме подсещаше за Тино. Не, че той някога бе излизал от мислите ми, но това беше второто погребение на член от семейството ни в рамките на половин година. Поне се радвах, че не ме накараха и мен да отида, защото след погребението на Тино не бях сигурна, че някога можех да отида отново без пред очите ми да бъде брат ми.

- Ехо, тук ли си? – една ръка помагаха пред мен и аз разтърсих глава. Вдигнах поглед и видях, че Стефан ме гледаше.

- А, какво? – казах объркано.

- Викам те от половин час. Къде се отнесе?

- Бях се замислила нещо. Извинявай. – разтърках очи. – Та, какво ме питаше?

- Нищо конкретно. Просто се притесних. Не съм свикнал да си толкова мълчалива. – сви рамене.

- Понякога изключвам. – въздъхнах. – Да не ти прави впечатление.

- Какво тормози красивата ти главица? – погледна ме сериозно и дори протегна ръка към мен. Погали лицето ми и аз се разтопих.

- Нищо съществено общо взето. Неща от живота.

- Сподели. – пресегна се и взе цигарите си. Захапа една и отвори металната си плоска запалка, а после пламъчето запали цигарата.

- Мислех си за пра-дядо ми.

- Бяхте ли близки?

- Пф, не. Виждала съм го около десетина пъти. Никога не сме били близки или съм го зачитала за дядо. Сигурно не е хубаво да говоря така, но така го чувствам, какво да направя.

- Уви, това е неизбежна част от живота, lutkice. И не трябва да изпитваш вина заради това какво чувстваш.

- Знам. – въздъхнах с тъга и облегнах глава на рамото му. Не тъжах за Дардан, но една смърт никога нямаше да преживея и тя беше тази на брат ми. Не заслужаваше да си отиде от този свят толкова рано. И още повече, че продължавах да изпитвам вина, защото той намери смъртта си докато ме спасяваше. Ако не бях излязла в онази проклета майска вечер и не бях пила толкова много никога нямаше да срещна онова чудовище и никога нямаше да се наложи да ме спасяват. Следователно брат ми щеше да е още жив.

- Щом не сте били толкова близки, няма смисъл да го мислиш. И това не ти го казвам от гледната точка на психопат, а от такава, че той няма да го оцени. Не те е оценил докато е бил жив, като негова пра-внучка, така че няма смисъл да се тормозиш.

- Не се тормозя толкова за него, колкото си мисля за Тино. – признах най-накрая истинската си мъка.

- Е, това вече е нещо съвсем различно. Много близки ли бяхте?

- Много. – въздъхнах с тъга.

- Беше добро момче. Не го познавах, но от първия път, в който го видях го прецених. Беше куражлия, ако знаеш как само ми се перчеше. – нещо, което приличаше на лека усмивка изкриви устните му и това прикова вниманието ми. Надигнах се и го погледнах любопитно.

- Кога изобщо сте се виждали?

- В Белград. – отговори, но не каза нищо повече и това ме накара да сбръчкам вежди.

- Не премълчавай, разкажи ми.

- Няма нищо повече за разказване. Забавляваше ме просто. Перчеше се, тръгна да ми скача на бой. И после ми го наши здраво, като ми заръча да те пазя.

Моля? И научавах за това чак сега? Боже, щях да го убия!

- Заръчал ти е да ме пазиш?

- Казах ти още първия ден, в който станах твой бодигард.

- Мислех, че се шегуваш тогава! – скочих.

- Аз не се шегувам за такива неща. – изгледа ме почти обидено. Значи, какво излизаше? Собственият ми брат беше предпочел да се яви в неговия сън, но не и в моя. Не можех да кажа, че вярвах в задгробния живот или нещо такова, но ми се искаше да го видя отново. И имаше нощи, в които се молех именно за това. Да ми се яви, да го видя, да си поговорим, да ме занимава с глупости, както правеше докато беше жив. Като преди. Въпреки, че още си спомнях как ме доведе. Не знам дали е било от шока, но беше толкова истинско тогава. Спомням си как бях в ръцете му, как ме занесе вкъщи и ме остави в леглото. Спомням си всичко, все едно наистина беше той, а не баща ми, както майка ми ме уверяваше. – Яви ми се в съня и ме застави да те пазя. Едва ли е имал предвид и да те чукам постоянно, ама...- последното беше изречено с въздишка и аз се нацупих. Кълна се, само този човек беше способен да извърта всяка тема към секс.

- Добре, това последното наистина ли беше нужно да го споменаваш?

- Ти пък от кога стана толковa свита? – навири вежда

- По принцип когато говорим за някой починал, после не споменаваме как спим със сестра му. Имай малко уважение към мъртвите.

- О, моля ти се, все едно е светец. Сам ми се похвали горе какви ги върши.

- Просто...просто млъкни, моля те. – махнах с ръка и сложих край на темата. Понякога не можех да се оправям с този мъж.

...

Изведнъж се пренесох на детска площадка. Не просто детска площадка, а площадката на която всеки ден ходехме с мама и Тино. Беше си точно като едно време, а слънцето грееше и люлките се поклащаха леко. Огледах се наоколо, но беше празно. Нямаше и жив човек. Нямаше никого. Бях сам-сама и не можех да не обърна внимание на странното чувство в стомаха ми и на ледените тръпки, които ме бяха полазили цялата, макар и топлото слънчево време.

- Здравей. – познат глас ме накара да се обърна и едва не припаднах, когато видях младия мъж пред мен.

- Т-тино? – едва намерих гласа си, за да изрека името му, а той ми се усмихна. – Какво става? Защо сме тук?

- Исках да те видя просто. Липсва ми кака ми. – сви рамене, все едно за него не беше кой знае какво. – Не можах да се сетя за друго място и реших да те доведа тук. Искаш ли да отидем на люлката? – посочи с поглед към везната.

- Чакай, малко. Не можеш просто да ми се появиш след шест месеца и да ми го заявиш съвсем хладнокръвно докато аз се побърквам тук. Нищо не разбирам.

- Ей, успокой се, дишай. – вече беше точно пред мен и беше сложил ръце на рамената ми и се смееше дебилно. – Не исках да те разстройвам и затова изчаках малко да се успокоиш. Не исках да те плаша.

- Да, справяш се идеално с това. Да знаеш.

- Мислех, че ще се зарадваш повече да ме видиш предвид факта, че одеве ревнуваше от Джаво.

- Не ревнувах, а ми стана тъпо. И не го наричай така.

- А, как да го наричам? Стефи ли? – галеното име бе изречено подигравателно и аз се намръщих. Дори изтъни гласа си, имитирайки ме и ми идеше да му зашия един шамар. Не се беше променил. Грам при това. – Хайде ела да се полюлеем като едно време.

- Тино, големи сме вече, няма да ни издържи.

- Кака, в случай, че не си забелязала сме в страната на сънищата. Тук всичко е възможно. Мога да щрака с пръсти и в ръцете ни да се появи сладолед. Ето, виж сама. – и наистина просто щракна с пръсти и в моята ръка се от нищото се появи любимият ми сладолед от едно време, както и в неговата. – Готино, а?

Опита пандата си с хлапашка усмивка и нямаше как да не се усмихна и аз. Радвах се просто да го видя щастлив.

- Точно като едно време е. Не, като тази гняс, която продаваха последните години.

Е, какво пък? В страната на сънищата бяхме. Свих рамене и опитах и моя и останах крайно изненадана, когато усетих вкус. И не просто вкус, а същия вкус от преди години, когато бяхме малки.

- Видя ли? Хайде сега идвай. – хвана ме за ръката и ме поведе към люлката. Първо седна той, а аз го последвах и се хванах с една ръка за дръжката.

- Само да си посмял да ми правиш номерата от едно време.

- Няма, бе, спокойно. – засмя се, сещайки се какво точно имах предвид. – И, какво? Ти и Джаво, а? Вероятно трябваше да се досетя, че нещо подобно ще се случи и не трябваше да те поверявам на него. Май трябва отново да го навестя, да го сплаша малко.

- Имай късмета само да го направиш. – присвих очи докато той ме изпращаше нагоре. Краката ми докоснаха земята и го изпратих сега него нагоре. – Пък и плюс това не е нищо сериозно.

- О, моля ти се, затова ли толкова рева, че не те забелязва? Йоанааа, Стефан не ме забелязвааа, Йоана искам го, харесваааам го. – изтъни гласа си отново в жалък опит да ме имитира, а после изпадна в бурен дебелашки смях.

- Изобщо не съм ревала и не звуча така, глупако.

- Точно така звучеше. Трябва да призная, искрено се забавлявах докато те гледах.

- Радвам се, че ти е било забавно докато аз се скъсвах от рев за теб.

- Е, тогава не ми беше забавно. Беше ми забавно само докато те гледам как се правиш на идиот. Въпреки, че ми идваше да го убия заради това. И ще сляза долу и ще го убия, ако някога те нарани. Не се шегувам. Ще се превърна в лош отмъстителен дух.

- Не, че съм запозната особено, но Сам и Дийн са ме научили, че заради това трябва да се луташ между двата свят и да имаш недовършена работа.

- Лутах се, но щом я свърших се озовах тук. В момента, в който ти се прибра вече бях спокоен.

- Значи все пак си бил ти? – погледнах го с надежда.

- Какво имаш предвид?

- През цялото време виждах теб. Можех да се закълна, че ти ме прибра вкъщи и когато мама ми каза, че ти...теб те няма да не можех да го повярвам. Мислех, че си прави някакви извратени шеги с мен. Тя ми каза, че тате ме е прибрал.

- Може да е било от шока, не знам. Реално аз не съм от материя, и тогава не бях. Просто бях там и виждах всичко. Бях с вас, но никой не ме виждаше освен теб.

- Значи все пак съм те виждала и съм си говорила с теб и не съм луда?

- Не си луда. – поклати глава с досада. – Поне не и в този смисъл.

- Това е успокояващо. – признах.

- Обаче си много хлътнала, а? Не мисля, че досега съм те виждал толкова влюбена.

- Какво да ти кажа...искам го откакто го видях, но гледам да не се размечтавам и да не си правя илюзии.

- В превод?

- В превод. Той самият ми каза, че не може да обича и не може да ми даде нещо повече, което според мен не е вярно, защото няма човек, който да не може да обича. Но пък аз единствения човек, за когото му пука, така че това ми стига засега. Не мога да го притискам, така че, малки крачки.

- Май се очертава традиция жените от нашето семейство да се влюбват във врага, а? – последното беше изречено през смях и не можах да не се усмихна и аз. Имаше нещо вярно в думите му.

- Нещо такова се получава. – засмях се. – Но пък поне аз не съм със Стокхолмски синдром. – погледнах от добрата страна на нещата.

- И ти си права. Но пък тате не е психопат и не се мисли за Дявола.

- Е, ти сега реши да се заяждаш. – оттласнах се с крака от земята. – Но, честно казано за мен това не е проблем. Не съм се вторачила в този факт и се отнасям с него като с нормален човек, какъвто е и всъщност. – подчертах.

- Пази се все пак.

- Тино, ако мислеше, че той може да ме нарани щеше ли да му кажеш да ме пази?

- Не го казвах от тази гледна точка. Знам, че няма да те нарани.

- О, и как така? – задържах се на люлката в неподвижно положение и го оставих във въздуха.

- Да кажем, че знам някои неща. Затова и му се явих в съня. Затова и сега съм при теб.

- И все още не съм ти простила, че отиде първо при него, тъпак такъв.

- Казах ти, не беше готова. Щеше да се изплашиш и нямаше да ме послушаш.

- И какво толкова знаеш?

- Уви това не мога да ти кажа. Мога само да ти кажа да се пазиш. Кажи същото и на татко. Нека да разреди редиците си.

- Какво искаш да кажеш?

- Просто му кажи каквото ти казах. Внимавайте на кого се доверявате. Само това мога да кажа.

Мамка му, това ме объркваше. Този човек ме объркваше адски много. Как очакваше от мен да нямам повече въпроси? Какво искаше да каже с всичко това?

- Тина? Тина? Тина! Дорунтина! – чух гласа на Стефан, но той не беше при нас.

- Какво става? Защо чувам Стефан?

- Кака, боя се, че времето ни привършва. Радвам се, че те видях. Кажи на нашите, че би обичам.

- Не, не тръгвай. Искам да прекарам още време с теб. Кажи ми какво искаше да кажеш с всичко това.

- Някой друг път, кака. Събуждаш се.

- Идвай по-често. – погледнах го умолително, а той просто ми показа една тясна усмивка в отговор.

- Пази се, кака. Обичам те. – прегърна ме и аз го стиснах. Вдишах дълбоко от аромата на братчето ми и опитах всячески да запомня усещането докато Стефан ме викаше и Тино започваше да се губи в ръцете ми, както и малкия ни измислен свят докато не изчезнаха съвсем.

Събудих се стреснато и ми отне доста време докато разбера какво става. Стефан се беше надвесил над мен и ме държеше и с двете си ръце. Един поглед в очите му бе достатъчен, че нещо в мен да се пръсне и първият плач да ме разтърси. После последва и втори, и трети и се вкопчих в него, заравяйки глава в гърдите му.