ДВЕ ГЛАВИ В РАМКИТЕ НА ДВА ДНИ? ДА, ТОВА ОПРЕДЕЛЕНО НЕ СЕ БЕШЕ СЛУЧВАЛО СКОРО, НО Е ФАКТ. 

НОВА ПОРЦИЯ СМЯХ И ГРЕШНИ МИСЛИ, ИДВА СПЕЦИАЛНО ЗА ВАС, СЪРАТНИЦИ И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА. 

АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ДЖАВО СИ ИМА МАЛКА АДСКА ХРЪТКА, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООООЙ

*Джаво*

Стараех се пред Ардиан да не давам вид, че съм чукал дъщеря му цели три пъти. Не, че съжалявах или нещо подобно, но ако исках да продължавам да го правя, вероятно беше по-умно да си държа езика зад зъбите.

- Разкажи ми всичко отначало. Искам да знам всяка една подробност. Вече имам записите от камерите и в момента издирвам онези боклуци.

- Връщахме се от тоалетната. В един момент просто видях как я хваща за задника и действах. Фраснах го, после той си показа значката, стрелях първи, после те стреляха, един куршум ме уцели в рамото и побързах да разкарам Тина от там. Това е всичко.

- Виждал ли си го някога?

- Не. Щях да запомня тази противна физиономия.

- Но беше българин?

- От къде да знам? Бях зает да правя това, което се изисква от мен, а именно да пазя Тина. Нямах време да го разпитвам какъв е по народност. Още тъпи въпроси? – озъбих се. Какви бяха тези шибани въпроси?

- Внимавай как ми говориш!

- Не го ли минахме това вече? – въздъхнах отегчено и скръстих ръце пред себе си. Когато го направих не можах да не забележа зъбите на Тина, които красяха ръката ми. Уау, имах си ротвайлер. Малката ми адска хрътка. – Не ме е страх от теб.

Ако ме беше страх от теб нямаше да отнема девствеността на единствената ти дъщеря. Нямаше дори да си помисля да го направя. Или да продължавам да мисля за това как бих я взел по всеки един възможен начин. Нещата, които бих правил с нея щяха да накарат хората да се кръстят, ако разберат.

- За твое добро е да те е страх от мен. И престани да се усмихваш. Дразниш ме.

Усмихвах ли се? Наистина.

- Не ме е страх от никого, Адеми. – прочистих гърло и разкълчих въпросната ухапана ръка уж, за да наместя часовника си. - Мислех, че вече сме си го изяснили.

- А, аз мислех, че сме си изяснили, че си жив само защото сме си взаимно полезни за убийството на онази сган семейството ти.

- Да. – въздъхнах. – Минаха се повече от три месеца от тогава, а сме доникъде. Не мислиш ли, че трябва да се задействаме?

- Нарочно забавям. Искам всички да са на едно място, за да съм спокоен че всички мъртви и никой няма да тръгне след семейството ми.

- А, не смяташ ли, че и те това правят? Кога чухме нещо от тях за последно? Когато взривиха колата, а това беше септември. Даже може и август да беше, Тина още не беше започнала лекции. Смятай. Трябва да се задействаме преди те да ударят първи, защото този път, ако отвлекат някого няма кой да ти помогне. Миналия път извади див късмет с мен.

- Не е нужно да ми го напомняш постоянно. Много добре знам, че дължа живота на дъщеря си на теб, затова си и още жив.

- Не беше ли защото сме си взаимно полезни? Да не би да се опитваш да ми благодариш, Адеми? – подсмихнах се, дразнейки го, а лицето ми се изкриви от гняв.

- Не си насилвай късмета, момче. – изръмжа.

- Да се върнем на темата. Искам когато намериш онези пички от снощи да ми кажеш и да им отправя лично посещение.

- Че защо?

- Нека кажем, че имам лични причини. Много трудно прощавам, когато някой насочи оръжие срещу мен. Приемам го...как да кажа на български...лично. Да, лично е думата.

- Прави каквото сметнеш за нужно, само не привличай излишно внимание.

- Обиждаш ме, Адеми. Ако знаеш само колко свинеферми изхранвам. Дори и пари печеля от това.

- И после защо не ям свинско. – направи погнусена физиономия.

- И аз така, дори и да не споделям твоите религиозни възгледи. – въздъхнах, клатейки глава. Посегнах към цигарите си и запалих втора откакто бях тук в офиса с него. – Това ли е всичко? Мога ли да си тръгвам вече?

- Има още нещо. – погледна ме

- Целият съм в слух. – изпънах крака под бюрото.

- Дардан се е влошил и трябва спешно да заминем за Женева утре.

Ахаа, значи щях да имам малката само на мое разположение? Този ден не можеше да стане по-хубав.

- Само Тина ли ще остане тук?

- Аделина и Дритон трябва да са с мен. Тина няма място там, а и след погребението на Константин не искам да я травмирам. Няма да я изпускате от поглед.

- Спокойно, можеш да ми имаш доверие. Веднъж вече я опазих, ще се справя и сега.

На вратата се почука и се отвори след гръмкото „влез" на Ардиан.

- Babi, më fal që të ndërpres, por mami më dërgoi të them që darka është gati.

(Тате, извинявам се, че ви прекъсвам, но мама ме изпрати да кажа, че вечерята е готова.)

Обърнах се назад щом чух гласа на Тина и я видях да стои подпряна на вратата. Погледите ни се срещнаха и една малка усмивка изгря на устните ѝ. Очите ѝ блестяха и дори виждах съвсем леката руменина по лицето ѝ, защото нямаше и капчица грим по себе си.

- Në rregull, princeshë. – усмихна ѝ се

(Добре, принцесо.)

- Стефи, можеш да останеш за вечеря, ако искаш.

Ардиан вирна вежда на поканата.

- Стефи? – изгледа ме подигравателно и аз се намръщих.

- Не започвай. – изръмжах, но много бързо прочистих гърло и се обърнах любезно към дъщеря му.

- Не мога, Тина. – отказах поканата с усмивка. – Едва ли вашите ще бъдат много щастливи, ако остана.

- Глупости, мама ми каза да те поканя.

Това още повече озадачи Ардиан, но изненадващо не каза нищо.

- Е, щом госпожа Адеми лично ме кани, мога ли да откажа? – усмихнах се нагло и се изправих от креслото. Изпънах се понеже се бях схванал от седене.

- Само не свиквай на подобно отношение.

- Татее. – Тина го изгледа с укор.

Ооо, свиквах. Определено свиквах с глезенето от жените ти.

- Не бих си и мечтал, Адеми. – казах невинно и последвах Тина надолу, а Ардиан вървеше зад нас.

*Дорунтина*

Не си бях представяла, че някога ще вечерям с нашите и Стефан, но ето че се случи и се стараех да не давам вид да имам интимни отношения с него. Дори бяхме седнали стратегически далеч един от друг. Даже избягвах и да го гледам, защото видеха ли влажния ми поглед веднага щяха да се усетят. Поне вечерята мина спокойно и без ексцесии, като изключим никак нетактичните подканвания от тате да си върви. И след двадесетата вече реши, че е крайно време да направи именно това и станах да го изпратя.

- Сигурен ли си, че можеш да шофираш?

- Сигурен съм, lutkice. Не се притеснявай.

- Да, но с това рамо...- продължавах да споря.

- Не се притеснявай ти казах. И къде-къде по-зле съм бил и съм шофирал.

- Е, само това не биваше да ми казваш.

- Спокойно. – засмя се и ме погледна в очите, но после погледна през мен и нещо го развесели. – Хайде, ще тръгвам преди баща ти да те е завлякъл вътре, а мен изритал.

- Добре. – кимна смирено. - Лека нощ, Стефи.

- Лека нощ, lutkice.

...

Легнах си с щастлива въздишка. Загубих девствеността си най-накрая и при това не с кого да е, ами със Стефан. Някак си днес докато бях с него не ми се отдаде възможност да мисля върху това, но сега бях сама със себе си и си размишлявах. Припомнях си и снощната вечер и не знам как беше възможно, но го усещах. Усещах ръцете му, устните му, дъха му, усещах всичко. И исках още. Тези три пъти определено не ми стигаха. Ръцете ме сърбяха да пиша на Йоана и да ѝ се похваля, но видях, че беше излязла с колеги, а и това беше разговор за на четири очи и за насаме, защото щеше да се разкрещи.

На вратата ми се почука и това ме извади от мислите.

- Влез! – провикнах се и вратата на стаята ми се отвори, а зад нея се подаде мама. – Да?

- Можем ли да поговорим?

- Ъъъ. – провлачих несигурно, но се надигнах в леглото, а тя затвори след себе си. Приседна на леглото ми и само по погледа ѝ разбрах за какво искаше да говорим.

- Пазихте се снощи, нали?

- Мамо! – изръмжах раздразнено.

- Какво? Знам, че сме водили този разговор още преди години, но все пак понякога в еуфорията се случва човек да забрави. Искам просто да бъдеш отговорна в това отношение.

- Разбира се, че сме се пазили. – завъртях очи. За толкова безотговорна ли ме имаше наистина?

- Добре. Но все пак някога, ако нещо се случи и стане беля, ще ми кажеш нали?

- Няма за какво да се притесняваш. Пазим се..

- Добре. – една тясна усмивка се появи на устните ѝ и стисна ръката ми. – Надявам се да знаеш какво правиш.

Хайде сега, дойдохме си на думата вече.

- Мамо, знам, че не харесваш Стефан само защото е Вучич и го виниш за смъртта на Тино, но –

- Не става въпрос само за това, Тина. Едва ли някога ще успея да преглътна напълно това, дори и да знам, че няма общо, но има нещо друго. Обещах на баща ти да го пазя в тайна, но все пак съм ти майка и съм длъжна да ти кажа.

- Да ми кажеш какво?

- Не знам точно как да ти го кажа, но Джаво, Стефан. – поправи се. – Е диагностициран с личностно разстройство.

Тате е знаел? И тя съответно? Това беше последното нещо, което очаквах.

- От къде знаете? Стефан ли ви е казал?

- Моля? – това я обърка и не можа да се прикрие. – Ти знаеш?

- Разбира се, че знам, мамо. Той ми го каза още миналия месец и по негови думи аз съм единствената освен семейството му, която знае. Кой ви каза?

- Няма значение кой ни е казал.

- Определено има. Стефан не иска това да се знае, едва на мен ми сподели и то след хиляди уверявания, че това няма да промени нищо между нас.

Това изобщо нямаше да му хареса, ако разбере. 

- Просто внимавай с него, става ли?

- Той няма да ме нарани. - завъртях очи. 

- Нямаш си и на представа колко се надявам да си права.

- Мамо. - взрях се в очите ѝ и този пък аз бях тази, която стиснах ръката ѝ. - Ако го беше видяла колко уплашен беше когато си мислеше, че ме е страх от него, изобщо тази мисъл нямаше и да ти минава през главата. Той се държи добре с тези, които се държат добре с него, които не го третират като някакво животно.

Не каза нищо, а просто отново ми показа онази усмивка и стисна ръката ми още по-силно.

- И все пак, ако някога направи нещо, не се колебай да ми кажеш.

- Спокойно. – погледнах я и се усмихнах успокояващо.

- Добре, оставям те да спиш. Лека нощ, слънчице. – целуна ме по челото.

- Лека нощ, мамо. – целунах я и аз и тя се изправи. Тръгна към вратата и я отвори. Загаси ми лампата и пристъпи прага. – Мамо?

- Да? – обърна се.

- Няма да кажеш на тате, нали?

- Не, но от опит ти казвам, че най-лошото нещо, което може да се случи е да разбере сам.