ВТОРА ГЛАВА ЗА ДНЕС ПОНЕЖЕ СТЕ ДОБРИЧКИ И ВИ ОБИЧАМ.

ОЧАКВАМ МНЕНИЕТО В КОМЕНТАРИТЕ, КАКТО И ВАШИТЕ ТЕОРИИ, ЗАЩОТО МИ ЛЮБОПИТНО КАКВО МИСЛИТЕ, ХД.

НАДЯВАМ СЕ И ТАЗИ ГЛАВА ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ДЖАВО Е ЛУДДД И ОПАСЕЕЕЕН И ЩЕ СИ ТАКОВА ТАКОВАТА, ХИХИХ.

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖООЙЙЙ

*Джаво*

Някой ме разръчка и аз отворих очи макар и със затруднение и нежелание най-вече. Не виждах нищо друго освен ярка бяла светлина и това ме накара да присвия очи. Нима беше това? Нима това беше моя край? Jebote, поне си бях отишъл като един истински бохем заобиколен от скъпо уиски, бело и курви. Бях умрял щастлив. И сега Свети Петър идваше да ме прибере. Което беше странно, защото до последно мислех, че ще отида долу в моето царство, тъй като нямаше един от седемте смъртни гряха, който да не бях нарушил. Но пък ако и горе имаше алкохол, наркотици и курви и там бих отишъл. Отивах навсякъде където имаше поне едно от трите изброено.

-        Ставай, говедо. – отново бях разръчкан. Чакай малко, защо Свети Петър имаше гласа на онази путка Михайло?

Бялата светлина се разсея достатъчно, че да ми позволи да видя моя полу-брат, който изглеждаше като гнусен ангел с цялата тази светлина, която го къпеше откъм гърба му. И това шибано негово сияние трябваше да спре!

-        Какво искаш, бре, остави ме на мира. – измучах и се обърнах настрана.

-        Баща ни изисква присъствието ти, боклук такъв. Имаме работа за вършене.

-        Еби си майката. – измучах и го замерих с бутилката уиски, с която навярно бях заспал.

-        После да не се чудиш само защо аз съм дясната му ръка, а не ти. – изсмя се и това успя да стигне до мен. Вдигнах глава веднага, а той вече излизаше.

-        Саняяя! – извиках домашната си прислужница или по-скоро продължавах да муча изнемощяло.

-        Да, господин Вучич?

-        Дай ми Алказалцер и се обади на чичо ми!

-        Веднага.

-        Ммм, обичам те! За теб ще се оженя, като ми омръзнат курвите, да знаеш.

...

-        Все пак благоволи да се появиш.

Не е като да кипях от желание да те видя.

-        Имах работа. – въздъхнах и седнах на дивана.

-        Да се напиваш и друсаш до неузнаваемост докато ебеш курви не е работа. – почти се изненадах след думите му. Но почти. Михайло живееше, за да се доказва на баща ни. Не можеше да съществува без неговата подкрепа и одобрение.

-        Виждам, че малката ти клюкарка веднага ти е снесла информация. – подсмихнах се под мустак и изгледах Михайло с бялото на окото си, а неговото лице се изкриви от гняв.

-        Внимавай как ми говориш!

-        Или какво? – засмях се подигравателно.

-        Не ме карай да ставам, болен идиот  такъв! - изръмжа.

-         Не ми говори така!

-          Или какво?

Този наистина си просеше боя.

-        Ще те хвърля на хрътките и ще те изтезавам вечно.

И явно бях казал нещо смешно, защото глупакът се разсмя. Моля?

-        Брей, брей! Аз се напуках, а ти се самозабрави. Как стана така? – продължих да го дразня, а глупакът само налапваше въдицата повече и повече. И това ми било здраво мислещ мъж. Беше една путка. Нищо повече от това. А, аз мъжки путки мразех най-много след баща ми, но той именно на него се беше метнал, така че не беше изненадващо. Но и за двамата бях запазил специално място в Ада и щях да ги изтезавам с радост. – Не ме предизвиквай, момче. Много добре знаеш, че няма да изпитам и грам съжаление докато те убивам и изтезавам.

-        Ооо, да. Забравих, че си Дявола. Прощавай. Какво невежество само от моя страна. 

-        Казах да не ме предизвикваш! – повиших тон през стиснати зъби и  ръката ми вече беше на пистолета, готова да го извади и насочи към него във всеки един момент. Тръгнах да се изправям в същото време, което го направи и той.

-        Стефане, престани веднага! Михайло, седни си на мястото!

И той, послушкото, веднага седна, докато аз продължавах да го гледам на кръв. Палячо.

-        Имаме по-важна работа от това.

-        Каквото и да е, не ме интересува. – заявих, скръствайки ръце през гърдите си.

-        Онази курва се е опитала да избяга през нощта и е ухапала Михайло. – неуспешно сподавения хрип напусна гърдите ми, но упорито стиснах устни, мъчейки се да спра поне усмивката си.

Малката не била толкова беззащитна. Интересно. Това поне обясняваше защо този боклук беше с бинтована ръка.

-        Браво на нея. Напомнете ми да я черпя после. – ухилих се, седнах обратно на мястото си и опънах крака, кръстосвайки ги в глезените. – Даже като се замисля, с малко си се разминал. Виж, ако те беше убила, тогава направо щях да се оженя за нея.

-        Стефанее!

-        Какво? Щях да ти доведа снаха един път. – бях прав. Наистина беше снаха един път.

-        Ако още веднъж кажеш това дори и на шега, ще те убия. Лично. Както съм те създал, така ще те убия.

-        Ще те разочаровам, но аз не съм анално податлив. Виж, Михайло от друга стана...

-        Ей, ще те убия, бре! – Михайло изръмжа и тръгна да се изправя, но беше спрян. Изсмях се отново, гледайки го презрително и подигравателно, наслаждавайки се на всеки един момент.

-        Искам да накажеш мръсната шиптърка. – думите бяха изречени от баща ми и аз се обърнах към него. Примигах, опитвайки се да разбера дали го беше казал наистина или ми се беше причуло. Какво? Да я накажа? Тя да не беше на пет? Какво трябваше да направя? Да я изпратя да стои в ъгъла с вдигнати ръце ли? Всъщност, имах си моите методи за наказание, но се съмнявах той да останеше доволен от тях. Не, че ми пукаше какво щеше да каже той, но все пак. А, и, както бях казал нейното деяние заслужаваше аплаузи, а не наказание.

-        Да я накажа? Jebote, нямам основание да го правя. Тя го е ухапала. – изсмях се, сочейки подигравателно към Мишко. – Ако нещо, това заслужава поощряване.

-        Не съм те питал. Искам да я накараш да съжалява. Да си плати.

Че го е ухапала. Егати бъзика. Тези се ебаваха с мен.

-        Не. – поклатих глава, този път сериозно. – Няма да я пипна и с пръст дори. – заявих.

-        Това. Е. Заповед. – дебелакът процеди през зъби.

За колко тъп ме имаха, мамка му? Да я обезобразя така, че и майка ѝ да не си я познае, за да го отнеса аз накрая, а не някой от тях? Как ли пък не. С дъщерята на албанците нямаше да се ебавам, още повече, че проблеми с тях си нямах и смятах така да си остане.

-        Няма да си цапам ръцете с нейната кръв. Тя на мен не ми е направила нищо. Ако си ме извикал само заради това, тогава си тръгвам. Имам много по-важни неща за вършене и без това. – изправих се и тръгнах към вратата, слагайки точка по въпроса. Или поне аз така мислех. 

-        Страхливец!

Наежих се щом чух тази една единствена дума и стиснах зъби. Целият потреперих заради гнева, който ме завземаше и си поех дъх в опит да възпра ада, в който в противен случай щеше да възцари тук. Страхливец. Страхливец. Страхливец.

-        Не съм страхливец. Страхливци сте ти и мижитурката ти Михайло. – дори не си направих труда да се обърна, когато го изплюх.

-        Същият мекушав боклук си като майка ти!

Ръката ми застина върху бравата при думите му. Стиснах дръжката, докато гневът прогаряше пътя си през всяка една вена в тялото ми и затворих очи, вдишвайки дълбоко през носа. Мекушав боклук. Като майка ми! Студената усмивка пропълзя на лицето ми, неканена и бавно обърнах глава по посока на баща ми. Всички гледаха право в мен и виждах страха в очите ми щом видяха онази усмивка. Онази усмивка, която никога не е била предвестник на добро. Мекушав боклук като майка ми. Същата майка, която даде живота си за него. Същата майка, който той съсипа, която той накара да полудее и заради когото тя умря.

-        Не трябваше да го казваш. - тихите думи напуснаха устата ми с обещание за продължение и през усмивка. Но тя трая само за момент преди да застине и изчезне напълно. И това засили страха им.  Виждах кръв. Вкусвах кръв. Бях жаден за нея. За неговата по-конкретно. И нямаше да се спра докато тя не изтече по ръцете ми. Цялата. Щеше да ми отнеме точно три секунди да стигна до него. Може би шест, ако някой успееше да ме забави. Това бяха точно двадесет крачки. За точно десет секунди да го удуша, а после за още толкова можех да убия и всички други. Втурнах се към него и никой не успя да ме спре от това да го хвана за дебелата гнусна шия и да се изплюя отгоре му.

-        Само да съм чул повече някога да изречеш името на майка ми ще ти откъсна езика собственоръчно, боклук такъв!

Всички се опитваха да ме издърпат от него, но не бяха в състояние да ме поместят. Сякаш гневът ме бе направил непоклатим. Беше целият почервенял докато го стисках и се даваше. Очите му бавно почервенява и те и плувваха в сълзи, а страхът от тях ме хранеше. Можех да го усетя как струи от него и дори го вкусвах. И беше адски вкусен. Опитваше се да се бори срещу мен, но всяка борба беше напразна. Единственото, което правеше беше да ми носи още повече удоволствие.

-         Майка ми беше най-хубавото нещо на този свят, но ти, свиня такава, успя да я съсипеш! Както съсипваш всичко до което се докоснеееш! Защото това си ти! Казваш, че аз съм слабак, но слабакът си ти! Ти! Този клан ще умре в твоите ръце. Вече умира. Ти си нищо, разбираш ли? Просто едно голямо, дебело, страхливо нищожество  и в Ада съм запазил специално място за теб. Но няма да те убия сега. Не, не. Прекалено бързо ще си отидеш иначе. Искам да се мъчиш. Искам да гледаш как разрушавам всичко. Как убивам ближните ти един по един докато не останеш сам. Но най-вече искам да гледаш как аз възцарявам и ти, драги мой татко, не си допринесъл за нищо от това. Защото аз съм много по-силен от теб. Аз съм Джаво. Аз съм истинския Вълк. Не ти, не Михайло, а аз.

Пуснах го най-накрая преди да съм го убил наистина и той продължаваше да ме гледа ужасено и да се държи за шията докато кашля. Отърсих се от хватката на другите и пооправих сакото си. Загладих косата си назад и си тръгнах необезпокоявано, защото всички бяха прекалено заети да бъдат при онова прасе.

Сложих слънчевите си очила и излетях от къщата, но на вратата се сблъсках с някого.

-        Внимавай къде ходиш, бре, пичка ти майчина! – развиках се.

-        Чакай, бре, сине. Успокой се. – и тогава чух, че това беше чичо. – Какво става?

Какво става? Питаш ме какво става след като два дни те няма никакъв? Сериозно?

-        Той е полудял. Просто е полудял. Ей, не мога да го издържам, разбираш ли? Не мога да го издър-жам! Нито него, нито онези пички, които ми се водят братя! Още по-малко пък Михайло!

-        Успокой се! – чичо ми ме хвана за сакото.

-        Ма, какво да се успокоявам, бре? Ей, ще ги убия, ще ги убия. Всички до един ще ги убия! – продължавах да ръмжа, освирепял и жаден за кръв. Съжалявах, че не го бях убил. Мамка му, бях на косъм от това да се върна вътре и да го гръмна.

-        Стефане, казах. Да. Се.Успо-ко-иш! – бутна ме назад. – Не прави глупости, будалетино. Успокой се и ми кажи какво става.

-        Ти знаеш ли онзи дебел идиот брат ти кой е отвлякъл? Знаеш ли те питам?

-        Стефане, казах нещо. – чичо свали слънчевите си очила и ме погледна строго с тъмните си очи.

-        Дъщерята на шиптърите, чичо! Пътници сме всички, разбираш ли го това? Ние всички сме шибани пътнициии!

-        Какво?! – възкликна.

-        Дъщерята на шибания шиптърски клан в България! И знаеш ли кое е по-смешното? Той искаше да аз да я измъчвам, аз да я убия, за да може после баща ѝ да тръгне срещу мен. Искат да се отърват от мен, но познай какво, чичо. Този път няма да им се получи. Дойде Видовден.

-        Какво си намислил?

-        Нещо, което трябваше да се случи много много отдавна.

-        Стефане –

-        Спести ми поучителните лекции. Дойде време за промени. И очаквам да си на моя страна. И двамата знаем, че брат ти не е годен –

-        Ти луд ли си, бре? – възкликна и последното нещо, което очаквах беше шамарът, който завъртя главата ми. – Ще ни чуят и много добре знаеш, че веднага ще кажат на баща ти.

-        Той не ми е баща. – процедих през зъби. Аз нямах баща. Баща ми беше мъртъв.

-        Ще говорим някъде другаде.

-        Чакам ви с момчетата в Pakao след час. – потупах го по рамото и заслизах бързо по стълбите докато се бърках във вътрешния джоб на сакото в търсене на телефона си.

-        Стефане –

Игнорирах чичо докато набирах българския номер с доволна усмивка. Както казах Видовден бе дошъл. При това тази година по-рано от обикновено.