СЪРАТНИЦИ, ТАЗИ ГЛАВА Е МАЛКО ПО-ДЪЛГА ОТ ОБИКНОВЕНО, НО РЕШИХ ДА ВИ ПОГЛЕЗЯ, ЗАЩОТО ВИ ОБИЧАМ

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ТИНА ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНА ДА СВИКВА С ТАЗИ ВНЕЗАПНА СМЯНА В НАСТРОЕНИЯТА НА СТЕФИ. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООЙЙЙ

*Дорунтина*

Oтново загубих способността да мърдам или да говоря и можех само и единствено да го гледам. Не можех да откъсна очи от неговите, защото ме бяха приковали в техния капан. И както и предишния път отново изгубих представа за всичко друго около нас - ето такава сила имах очите му. Можеше и да не бяха живи и бушуващи от емоции, но имаше нещо в тези празни, почти мъртви, сини очи, което ме караше да забравя всичко друго щом ги погледна,

- Кажи ми, Дорунтина, какво желаеш истински? – този въпрос ми беше зададен отново и както предишния път, така и този, нещо в него придружен от интензивния му поглед ме караше да искам да бъда откровена.

- Искам...- гласът ми беше тих. – Искам да ме целунеш.

Той се подсмихна щом чу това и аз наистина чаках да го направи. Приближи се леко и дъхът ми секна. Чувствах се отново като преди години, когато целунах момче за първи път и макар и това далеч да беше първата ми целувка, пак изпитвах онова глупавото, влюбено, чувство.

- Тина, бабо, още ли не сте си легнали? – гласът на баба Елена ни сепна и аз първа се отдръпнах. Сериозно ли, отново? Защо, по дяволите, всеки път, когато сме на косъм от това да се целунем трябваше някой да ни прекъсне? Сензор ли имаха тези хора, та усещаха когато нечии устни са на път да докоснат моите, та веднага разбирахa, какво?

- Говорим си, бабо. Ей, сега си лягаме. – прочистих гърло и се обърнах към нея. – Ти защо не спиш?

- Слязох за вода.

- Аха. – кимнах.

Не знам дали баба беше видяла наистина, че почти се бяхме целунали, но и да беше не даде никаква индикация за това. И слава на Бога, за което. Взе си чаша вода и се качи обратно нагоре, а Стефан допушваше цигарата си без да ме поглежда. Явно отново бяхме на нулева позиция, а точно мислех, че сме постигнали някакъв напредък.

- Ще лягаме ли и ние?

- Ти лягай, ако ти се спи. – онази хладнина в гласа му отново беше тук. Постарах се да не личи, че това ме засегна, но дали успях не бях особено сигурна. Мамка му, защо трябваше да е такъв? В един момент беше студен като лед, после беше топъл, а след това отново студен.

- Няма ли да си лягаш и ти? – озадачих се.

- Нали трябва да те пазя? – въпросът беше монотонен и лишен от всякаква емоция.

- Бе, глупости. Отвън има повече от двадесет души, включително чичо ти, брат ти и Църни. Хайде да се качваме.

- Тина, качвай се да си лягаш щом ти се спи. Мен не ме мисли, мога да спя и на дивана.

- Абе, няма да спиш на дивана, стига глупости. Стаята на Тино, лека му пръст, няма да ти я предлагам, но ако искаш можеш да вземеш моята, а аз да спя в стаята на нашите или да спим и двамата в моята стая, все ми е тая, ти избирай.

- Каниш ме да спя при теб? – погледна ме най-накрая и можех да се закълна, че видях дяволити пламъчета в очите му.

- Тате ти каза да не се отделяш от мен, какво сега? Нали трябва да ме пазиш?

- Едва ли е имал точно това предвид, lutkice. Не се случва често, но мисля този път да запазя благоприличие и да откажа тази тъй любезна покана.

- Твой проблем, не мой. Чаршафите държиш ли да сменям? Не, че не са сменяни вчера, но да питам все пак.

- Глупости. Не си усложнявай живота, не ме е гнус от теб. – изпуши дима от цигарата си и я изгаси в пепелника преди да стане. Дръпна панталона си нагоре и взе телефона си. Последва ме нагоре и аз отворих вратата на стаята преди да светна лампата.

- Тук ще спиш ти. – обърнах се към него и го видях да оглежда стаята ми при това с интерес. – Kакво?

- Нищо. Очаквах да е по-розова. – отбеляза.

- Беше когато бях на пет. – завъртях очи. Отметнах завивките от леглото ми и си взех пижамата. – Хайде, лека нощ.

- Лека нощ, lutkice.

Усмихнах се щом ме нарече така. Отдавна не го бях чувала, може би откогато бе станал мой бодигард и бе във вечно лошо настроение, а ми харесваше когато ме наричаше така и осъзнах колко много ми бе липсвало. И също така, дори и с риск да прозвуча като леко момиче малко бях разочарована от това, че нямаше да спим заедно. Искаше ми се да бъда близка с него, искаше ми се и да не ни бяха прекъснали и днес и да се бяхме целунали. Имах влечение към него, не беше сякаш го криех или отричах. Само ми беше интересно кога щеше да му падне пердето и щеше да ме целуне въпреки всичко.

- Лека нощ, Стефи. – въздъхнах и излязох от стаята, затваряйки вратата след себе си.

...

Не спах особено добре тази нощ. И за това винях онзи красив дявол, който спеше в другата стая. И докато будувах имах възможността да размишлявам върху вечерта ни. Радвах се, че беше отворил пред мен поне малко. Не беше много, но пък беше напредък предполагам. Това, което най-много не ми даваше мира беше втората ни почти целувка. Не спирах да си припомням колко близко бяхме един до друг. Отново използва онзи трик с очите си и ме накара да споделя желанията си с него. И това също леко ме озадачаваше, но предпочитах да го отдавам на факта, че беше изкусен манипулатор, а не на това, че действително беше Дявола и имаше свръхспособности.

Лежах в леглото вече сигурно половин час и убивах време в гледане не Инстаграм и Тикток. Чаках и да стане поне осем часа, за да видя Стефан дали беше буден, тъй като все пак трябваше да си взема нещата от стаята ми. В осем и пет се престраших да му пиша и той все, че се оказа буден.

- Добро утрооо. – поздравих напевно щом влязох в стаята ми, а той търкаше очи още сънено.

- Добро утро. – отвърна през прозявка, която беше дълбока и леко наподобяваше такава на ранена мечка.

- Как спа?

- Добре спах.

- Радвам се. – усмихнах се леко и скръстих ръце пред гърдите си. - Банята ще ти трябва ли?

- Хайде, само да отида до тоалетна и е на твое разположение.

- Добре.

Отметна завивките от себе си и голите му, татуирани гърди и пресата му се откриха пред погледа ми. О, уау. Изглеждаше мускулест и когато беше облечен. В редките случаи, когато е бил близо до мен, ги бях усещала, но никога досега не ги бях виждала. Погледна ме и аз побързах да отместя поглед от него и да погаля ръцете си с длани засрамено, заключвайки се. Мамка му. Току-що ме хвана да го гледам като някаква извратенячка.

Чух тежките му стъпки и вдигнах неудобно поглед, а когато видях гърба му дъхът ми секна. На плешките си имаше два огромни и зловещи белега, които ако трябва да бъда максимално честна леко напомняха такива от отрязани криле. Боже, ей това не го бях очаквала. Вярно, че се имаше за Дявола, но това...това не мисля, че беше нормално. Сега оставаше да има и дяволско лице или червени очи и щях да се застрелям. Не, че вярвах в ангели или каквито и да били небесни или свръхестествени същества. Такива създания не съществуваха извън филмите и книгите. Но пък...белезите наистина приличаха досущ на тези, които Луцифер имаше в едноименния сериал. Щях да го попитам някой ден, но в интерес на истината бях по-склонна да вярвам, че сам си ги е направил отколкото в това, че той е Дяволът. Пък и Сатаната не беше сърбин. Не бях специалист по небесните създания и Библията, но едно знаех и то е, че Дяволът не беше сърбин. Но пък...белезите. Дали бях на път да целуна Дявола цели два пъти?

- За какво си мислиш? – дори не го бях чула да се връща и гласът му ме сепна, карайки ме да подскоча. – Ей, полека, де. Вярно, че съм страшен, но теб някак не съм свикнал да те плаша.

- Бях се замислила нещо. – оправдах се и отново се обгърнах с ръце, избягвайки погледа му. Това не остана скрито от него. Погледна ме чудато и изучи този ми жест преди сините очи да приковат отново моите.

- Не се страхуваш от мен, нали?

- Не. – побързах да отговоря и не го излъгах. – Защо ми е да се страхувам от теб? Казах ти нещо снощи. Не ме е страх от теб и нищо не би ме накарало.

- Сигурна ли си? Защото досега не съм те виждал така да се криеш и да се заключваш от мен. Всичко наред ли е?

- Абсолютно. – постарах се да звуча правдоподобно и дори леко се усмихнах, за да го убедя, но той продължаваше да бъде мнителен.

- Тина?

- Да?

- Ако те е страх от мен просто кажи.

Въздъхнах и направих няколко крачки към него несигурно. Очаквах да се отдръпне, но той не го направи. Ароматът на ром, цитрус и нощ отново достигна до мен и започна да си играе с главата ми, но побързах да изградя щит. Сега не беше моментът. Трябваше да бъда максимално трезва, защото в противен случай нищо чудно да му скоча.

- Стефане, не ме е страх от теб. – гледах го в очите докато го изричах. - Никога не ме е било и сега не ме е. Не искам повече тази мисъл да ти минава през главата дори. Просто се бях замислила, няма за какво да се притесняваш. Нищо не може да ме накара да се страхувам от теб. Ако ме беше страх от теб ти нямаше да пренощуваш вкъщи и сега нямаше да съм тук.

- Тогава за какво се беше замислила толкова, че избягваше погледа ми и така се криеше?

- Видях белезите ти.

- Оу. – видях как адамовата ябълка се раздвижи с тежкото му преглъщане и зениците му нараснаха, превземайки почти изцяло синьото в очите му.

- И за момент наистина се замислих дали не си Дявола. Малко съм прекалила с гледането на един сериал, няма да те лъжа и започнах да си втълпявам, че наистина си Сатаната.

- Значи все пак те е страх?

Какво се случваше с него? Защо беше толкова несигурен изведнъж? Можех да се закълна, че дори го беше страх и това ме разстройваше. Не исках да се съмнява в мен, защото не мисля, че досега му бях давала повод да го прави. Вярно, че ми каза едва снощи, но нямаше да се отметна от думата си. 

- Не ме е страх. – погледнах го в очите, в опит да му покажа, че казвах истината. Идваше ми дори и да го докосна, но избрах да не го правя. Не исках да го притискам, защото ме беше страх отново да не се свие в черупката. Трябваше да съм внимателна с него. Навярно не трябваше изобщо да съм близка с него, защото все пак беше психопат и всеки би ме посъветвал да стоя колкото се може по-далеч от него, но аз не гледах така на нещата. Вярно, че психопатите обикновено планираха всичко и вероятно беше наивно от моя страна да го вярвам, че той не би ме наранил, но го правех. Вярвах в това. Ако искаше да ме нарани вече щеше да го е направил.

- Не ме лъжеш, нали?

- Не. – поклатих глава. – Не ме е страх от теб. И за да ти го докажа ще ти направя закуска. Какво ти се яде?

- Пържени филии. – отговори ми бързо и аз се усмихнах.

- Дай ми пет минутки само да си измия лицето и зъбите и отивам.

- Добре. – кимна смирено. Пусна ме да мина покрай него и се затворих в банята ми. Облегнах се на вратата и въздъхнах, затваряйки очи. Това беше странно. Никога досега не го бях виждала такъв. И честно казано не знаех как точно да реагирам. Не знам и как щях да го убедя, че не ме е страх от него, но трябваше да го направя някак. Не исках да си го мисли. Исках да е сигурен в мен, да ми вярва и да се държи свободно. По дяволите, исках да сме приятели. Добре де, исках и нещо повече, но явно трябваше да приема факта, че щеше да отнеме време. Но бях готова да чакам колкото трябва.

- Тина? – почука на вратата и пак ме сепна. – Всичко наред ли е?

- Всичко е наред, Стефи. – отвърнах. – Ей, сега излизам и слизам да правя закуска.

- Окей. – отвърна простовато, но все още чувах притеснението в гласа му.

Поех си дълбоко дъх и се оттласнах от вратата. Измих си лицето и зъбите набързо и излязох от банята, а той тъкмо се обличаше и както изглеждаше се двоумеше между двете ризи, които бяха в ръцете му.

- Какво ще кажеш? Бялата или нар? – сложи първо бялото. – Строго-елегантно бяло или нар за привкус на първородния грях? - после наложи и червената, при това с доста голяма доза веселие в гласа си и аз примигах. Добре, определено не бях готова за такава внезапна смяна в настроенията, но пък трябваше да го очаквам предполагам.

- Бяло.

- Даа, май е по-удачно. Все пак сега съм бодигард. Прекрасна идея, lutkice!

Измрънках в знак на съгласие и нацупих устни настрани. Облече бялата риза и започна да я закопчава, а аз трябваше да призная, че бях леко разочарована от това, че закри тялото си. Харесваше ми да го гледам. Не, че го бях виждала преди, но сега го виждах и определено имаше какво да се види. Но от друга страна беше по-добре, че се облече, защото ако беше поседял още малко гол наистина щях да му скоча. По принцип не бях такава, но Стефан беше различен. Може би причината беше, че не ми обръщаше внимание до вчера, а в рамките на два дни, два пъти бяхме съвсем близко до целувка и това ме караше още повече да го искам. Чувствах се като малко дете на което му дават шоколад и точно да го вкуси, му го отнемат. И това не беше готино чувство.

- Слизам да правя закуска и кафе аз. Когато си готов те очаквам. – обърнах се и закрачих към вратата.

- Чакай! – сепна ме отново и ме накара да се обърна. – С елече или без?

Сериозно ли?

- Човече, почти тридесет градуса ще е днес. Ако смяташ да се вариш направо и палто си облечи.

- В Ада е много по-топло по принцип. Тук е направо зима.

О, уау. Добре, как се очакваше да реагирам сега на това? Трябваше ли да се включа към това или лека-полека да започна да го убеждавам, че той не Сатаната? Въпреки, че обещах да не го съдя и да го приемам такъв какъвто е и това май значеше, че трябваше да го подкрепям.

- И все пак с елече или без? – настоя.

- Добре, просто...просто не знам. Както го усещаш. – вдигнах ръце във въздуха предавайки. По дяволите, та аз за себе си се чудех по хиляда часа как да се облека, а той очакваше на него да помогна. – Човече, аз самата прекарвам по час в умуване какво да облека, намери кого да питаш за такива неща.

- Добре, как ме харесваш повече? Без елече или с него?

Честно ли ме питаш това? Гол! Гол те харесвах най-много. Не, че не изглеждаше дяволски добре и в костюм, но гол те харесвах най-много.

- С елече. – въздъхнах.

- Чудесен избор, lutkice. – ухили се доволно и аз свих устни озадачено. Май трябваше да започна да свиквам с тези внезапни смени в настроенията, нали?

- Добре, радвам се, че най-накрая стигнахме до консенсус. Сега вече отивам наистина да правя закуска преди да си ме спрял, за да ти помагам в избора на обувки.

- Не съм взимал други освен тези от снощи, иначе щях.

- Значи да се благодаря на Господ за това.

- А-а! – порица ме. – Това име не искам да го чувам от твоята уста. Поне ти бъди различна и благодари на мен, все си мисля, че съм правил много повече за теб отколкото Господ.

Ба-баща му? Едва не се опулих насреща му. Добре, май наистина не очаквах толкова да се е вживял в този образ, но както казах, бях обещала да го подкрепям. По-късно по време на лекции щях да прочета за психопатите по-задълбочено и да измисля какво да правя с този чудак.

Слязох долу и го оставих сам. Включих кафемашината да загрява и през това извадих яйца и кисело мляко от хладилника. Кафемашината беше загряла и сложих любимата си чаша. Натиснах копчето за късо кафе и тя започна да мели кафените зърна. Вдигнах косата си и я вързах на лайно с ластика на китката ми. Сипах си мляко в кафето и го прибрах обратно в хладилника преди да започна да чупя яйцата в съда и да ги разбивам. И само да спомена, че случаите, в които готвех за някого бяха изключително редки, така че, Стефан трябваше да се чувства специален. Отпих от кафето си и започнах да мятам филийките една по една в тигана. Макар и аспирацията вкъщи да беше силна, нямаше как да пържиш филийки и да не се усети и се молех всячески после в университета да не мириша на тях. Вярно, че щях да мириша на вкусно, но все пак беше пържено и нямаше да е много готино.

- Мирише вкусно. – Стефан измуча щом влезе в кухнята при мен.

- Само да не свикнеш и да искаш всеки ден да ти пържа.

- Разби ми фантазиите.

- Може и да направя компромис, но готвенето е само допълнителна функция на софтуера „Жена" 1.6. Но той е наличен само след закупуване на устройство „Пръстен" 2.0.

- А, казват, че аз говоря с метафори.

- Стефане, метафори от теб съм чувала само, когато влизаш в ролята на Дявола.

- Не е роля, a това съм аз. Не проумявам защо ти е толкова трудно да го разбереш при положение, че ми обеща да не ме съдиш и да ме приемеш такъв какъвто съм.

- Стефи. – въздъхнах. – Аз те разбирам и те приемам такъв какъвто си.

- Но не ми вярваш, че съм Дявола.

- Да, защото не съм виждала тази твоя страна и заради това ми е трудно да повярвам, че я има. Но това, което ти казах снощи не се е променило и няма и да се промени. Няма да се отървеш толкова бързо от мен. – не успях да се въздържа и го обърнах на шега накрая макар и последните думи да бяха сериозни.

- Аз не искам да се отърва от теб. Може би само като ме изтезаваш в мола.

Ахааа, така значиии.

- От последния път не можеш да се оплачеш. Едва не ми налетя. – подсмихнах се.

- А, когато хвърли онзи парцал в лицето ми и не дръпна завесата? Можеш да се благодариш на баща ти, че звънна точно в този момент, защото просто си нямаш и на представа какво можеше да ти се случи.

- Ооо, и какво? – любопитството ми се събуди и подпрях брадичка на ръцете си, гледайки го право в очите. – Това, което и снощи щеше да ми се случи, ако баба не ни беше прекъснала ли?

- Щеше да е нещо много по-лошо.

- Конкретни примери искам. Най-добре показно направо.

- Внимавай, дърпаш Дявола за опашката, отново ти го казвам. – погледна ме предупредително.

- Не ме стряскаш, опитай пак. – стрелнах вежда предизвикателно. И точно когато се очакваше да прищрака и да дойде по-близо до мен той отмести погледа си и започна да мирише въздуха, а после погледна някъде зад мен.

- Lutkice, филийките горят.

Какво? Обърнах се и видях как тиганът пушеше и чак тогава усетих миризмата на изгоряло.

- Майка ти мръснааа! – изпсувах и скочих веднага. Обърнах ги и намалих котлона, но от долната страна бяха станали на активен въглен. Махнах тигана от котлона и все се бях запътила да ги хвърлям, когато Стефан ме спря.

- Остави ми ги, обичам препечено.

- Стефане, те са на активен въглен. – примигах насреща му.

- Перфектни са, точно както ти обичам. Нищо им няма. – вече беше зад мен и го усетих по горещия дъх и онзи негов аромат, който замъгляваше съзнанието ми. Взе чинията от ръцете ми и онези тръпки отново се появиха, карайки ме да потреперя щом ме докосна. Затворих очи и стиснах зъби, за да се успокоя. Мамка ти, защо ме измъчваше така? Особено след снощи, когато едва не ме целуна и отново ме остави горяща и незадоволена, а любопитството ме изяждаше. Исках вече да усетя тези устни, по дяволите. И дори и сега не бях способна да отделя очи от тях. Бяха толкова пухкави и апетитни. Просто ме приканваха да се приближа и да го направя, а той от своя страна не даваше никакъв сигнал да мисли върху нашите две почти целувки и това ме обезсърчаваше.

- Стефи?

- Да, lutkice? – взря се в мен любопитно докато мажеше филията си със сладко.

- Можем ли да поговорим?

- За какво? – проговори след като сдъвка и преглътна закуската си. - Междудругото много хубави филийки, по-вкусни и от тези на Саня. 

- За...- поех си дъх по средата на изречението и игнорирах частта с кулинарните ми умения и Саня, която и да беше тя. – За снощи...и за онзи ден в мола.

- Какво за тогава? – гледаше ме все така неразбиращо, дори нагло право в очите и нямаше да лъжа, това ме натъжаваше. Нима не помнеше? Или просто си играеше с мен? Този човек ме влудяваше.

- Стефане, почти се целунахме...два пъти. – напомних му и го гледах настоятелно в очите, чакайки реакция...някаква, каквато и да беше, но той беше зает да маже втората си прегорялата си филия със сладко.

- Какво? Защо ме гледаш така? – все пак благоволи да вдигне поглед и ме погледна объркано.

- Чу ли изобщо какво казах?

- Чух. – кимна, свивайки рамене.

- И нищо ли няма да кажеш? – постарах се да не показвам колко разочарована бях.

- Какво се очаква да кажа, Тина? – остави ножа си и филията в чинията, въздишайки и сега беше негов ред да ме гледа.

- Ами, не знам, нещо. За да се случва два пъти значи има нещо.

- Добре, виж – тръгна да говори.

- Дорунтина, бабо, пак ли запали къщата? – гласът на баба го прекъсна и това вече ми дойде в повече. Е, това не можеше да се случва наистина! Не можех! Не издържах вече. Това беше някаква подигравка с мен!

- Запомни си думите, защото после ще говорим и този път няма да се измъкнеш. – прошепнах му и посочих предупредително с показалец към него, а той вдигна ръце във въздуха, гледайки уж стресирано, но можех да се закълна, че виждах веселие в очите му.