ТАЗИ ГЛАВА Е ПО-СКОРО ФИЛЪР, НОООО НЯМАШЕ КАК, СЪРАТНИЦИ. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И ДА С ПОСМЕЕТЕ НА МЪДРИТЕ СЕНТЕНЦИИ, КОИТО ПРЕОБЛАДАВАТ ТУК, ЗАЩОТО ТОРБАТА С ТЯХ Е ОТВОРЕНА ВЕЧЕ, ХД. 

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ТИНА И ДЖАВО ИМАТ МИЛИ СЕМЕЙНИ ОТНОШЕНИЯ И ТАКА КАКТО ДЖАВО Е "НЬЕН МУЖ", ХИХИ

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙЙЙ

*Дорунтина*

Не спах тази нощ. Така и не можех да си избия онази сцена от пробната от главата ми и полудявах. Явно по някое време бях успяла да задремя, защото точно в седем и половина мама ме събуди и ме изпъди от леглото, за да се обличам и да се оправям и да слизам за закуска. Слязох долу, а те бяха отложили за малко полета си, за да могат да ме изпратят. Не че това ми беше първият учебен ден като студентка, но жената си спазваше традицията с лисването на вода за късмет и държеше да ме изпраща.

- Вълнуваш ли се, бабо?

- Бабо, отивам на лекции, не на тържество. Просто ще ни раздадат книжките и започват да ни преподават. Я, издържа до края, я не. А, и Йоана ме наплаши с този професор. – отвърнах равнодушно и избърсах устата си със салфетка.

- Я, се стегни малко. Нали искаше да учиш това?

- Аз още искам. Просто не съм на пет, за да се вълнувам за първия ми учебен ден.

- Аз, ако съм на твое място нямаше да се записвам пак. Видя се от първия път, че нищо не става. – Дритон изкоментира и това накара и мен, и мама, и баба да се вкопчим в него с поглед.

- Какво? Просто казвам.

- Ти недей коментира, защото след една седмица започваш училище, а не си си мръднал и пръста. Книгите прочете ли си?

- Казах ти, че Библията няма да я чета. Нито разбирам нещо от нея, нито нищо.

- Аз не помня да съм те питала дали искаш да я четеш или не. В задължителната литература ли е? Да. Значи, ще я четеш. Тина, имаш за задача утре да провериш до къде е стигнал и да го изпиташ.

- Мамоооо! – и двамата измучахме.

- Имам много по-важни неща за правене от това да го изпитвам. Толкова си нямам аз какво да чета, че него да проверявам. Точно ей сега. Даже ако искаш да напиша и една забележка „Моля обърнете внимание на вашето дете.", а?

- Хайде да укротим малко страстите, а? – тате отново блесна в ролята на умиротворител и ние млъкнахме. Какво да кажа...една нормална сутрин в нашето семейство...След закуска те вече тръгнаха и аз им обещах да им се обаждам постоянно и вече беше време да се гримирам, защото след няма и половин час Стефан щеше да е тук. И докато се гримирах не можех да махна онази глуповата усмивка от лицето си. Беше там всеки път, когато мислех за него. Единствено успявах да я скрия, когато съм с него, защото нямах намерение да бъда клоун.

Телефонът ми звънна докато си нанасях сенки и отворих очи само за да видя, че беше той.

- Отвън съм.

- Влез вътре, още пет минутки ми трябват и съм готова.

- Пак лиии? – измуча.

- Нашите ме забавихааа. – оправдах се. – Влез просто. Само трябва да си довърша грима.

- Оффф. – просто ми затвори и аз въздъхнах. Мъже...

След секунди вратата се отвори и той влезе вътре докато аз правех последните щрихи по сенките си. Дъхът ми секна, като всеки друг път, когато го видех и нямаше как да не разходя поглед по него дискретно. Както обикновено беше с официален панталон, бяла риза и сако, но му стоеше толкова хубаво, по дяволите. Харесвах мъже в костюми, а още повече харесвах него в костюм.

- Добро утро.

- Добро. – смотолеви в отговор.

- Ако искаш кафе ще се наложи да си направиш.

- Пих вече. Ти още ли много ли ще се бавиш?

- Пет минутки ми дай. Настанявай се, даже имаш време и да пушиш една цигара.

- То, ако е една ще е добре. – въздъхна, но въпреки това седна на другия край на дивана. Довърших си грима и вече бях готова. Наметнах си розовото сако и взех нещата си от масата, а той ме чакаше на вратата.

- Ти колко време ще се бавиш в университета?

- До два съм по принцип, но едва ли ще ни държат до края. Не знам.

- Ясно.

- Само ще може ли да минем да вземем Йоана?

- Добре. – отвърна простовато.

Заключих къщата и написах на мама, че съм заключила, а той ме чакаше с отворена пасажерска врата. Ооо, да, бях го обучила за тези почти две седмици.

В момента, в който тръгнахме видях, че друго БМВ тръгна веднага след нас и се обърнах назад притеснено.

- Мисля, че ни следят.

- Това са чичо ми, брат ми, и Църни. Баща ти така нареди.

Ох, добре.

Обърнах се отново напред и си отдъхнах. Обадих се на Йоана, че сме тръгнали и ѝ казах да ни чака отпред и след две минути вече спирахме пред тях.

- Добро утро! – поздрави ни щом се качи отзад и аз се обърнах.

- Добро, душа. – усмихнах ѝ се, а Стефан до мен като пълния темерут, който беше не каза нищо.

- Стефане, добро утро и на теб. Добре съм, благодаря ти, ти как си? – въздъхна, закачайки го на сръбски, но той не я отрази отново.

- Не му обръщай внимание, не е лично, просто пак е станал с гъза нагоре. – въздъхнах и аз, въртейки очи и щом го казах наби рязко спирачки.

- Искаш ли да ви оставя ей тука, а? – обърна се към мен.

- А, ти искаш ли да спреш да ми се зъбиш, а? Защото нито аз съм ти виновна за нещо, нито Йоана. И престани да се държиш като пълен бастун, защото започваш да ме изнервяш супер жестоко.

Беше изненадан от факта, че го репликирах и стисна челюст. Видях го как стиска и кормилото и кокалчетата му побеляха, но това изобщо не ме трогна. По принцип бях спокоен човек и много трудно се ядосвах, но този човек...този човек успя да ме нервира само с две думи. Отворих чантата си и извадих цигарите си, за да запаля една.

- Мили семейни отношения...- чух я да въздъхва, но не ѝ обърнах внимание.

- Хайде, тръгвай. – казах докато издишвах дима от цигарата си и отворих прозореца.

До факултета пътувахме без със Стефан да си обелим нито една дума и добре, че беше Йоана тук, за да има поне един нормален, с когото да си говоря. Стефан като наглец се набута вътре в двора където преподавателите спираха, а другата кола ни последва.

- Хайде за кафе и цигари.

- Хайде.

Стефан ни следваше неотлъчно докато вървяхме към денонощното на булеварда и този път дори ни отвори вратата и ни направи път. Наредихме се с Йоана на опашката, а Стефан застана зад мен.

- Ти кафе искаш ли?

- Да. Не ме мисли мен, ще си взема каквото ми трябва. – промърмори и бръкна в джобовете на панталона си.

- Добре, защо пак ми се зъбиш?

- Не ти се зъбя.

- Казах ти нещо още одеве в колата. Държиш се отвратително и ме ядосваш. – говорех тихо, защото никой от присъстващите в магазина не заслужаваше да ни слуша разправиите.

- Добре. – въздъхна и млъкна. Изпъчи рамена и спря да ме отразява по какъвто и да е начин, а аз си поех дълбоко дъх. Боже, дай ми търпение, моля те!

Взехме си кафе и цигари и тръгнахме обратно към факултета и този път беше пълно. Йоана си позна колегите и тръгнахме към тях.

Тя се прегърна с трите момичета и едното момче.

- Колеги, това е Дорунтина, сега ще е първи курс, запознайте се.

- Дорунтина, приятно ми е. – подадох ръка усмихвайки се.

- Валерия.

- Марк.

- Нели.

Запознах се и с тримата, а те изглеждаха искрени хора поне по усмивките им.

- Имаш много яко имеее! – момчето, Марк, възкликна.

- Мерси. – усмихнах се.

- Ако не бъркам е албанско, нали?

- Дааа. Баща ми е албанец. – обясних, усмихвайки се.

- Оооо, интересно. А, това гаджето ти ли е? – погледна към Стефан, който даваше ясно да се разбере, че предпочиташе да е навсякъде другаде, но не и тук и аз погледнах също към него. Не знам дали да бях благодарна, че не ми е гадже, защото едва ли щях да го търпя дълго ако не си промени държанието. Вярно, бях му хвърлила око.

- Всъщност –

- Да, я сам ньен муж. – каза на българо-сръбски и това накара и мен и Йоана да примигаме срещу него. Дооообре, това беше нещо ново. И определено трябваше да съм ядосана вместо пеперудите в стомаха ми да пърхат влюбено. А, като се замислиш, че цяла сутрин ми лази по нервите... - Стефан. – дори подаде ръка и се здрависа с Марк.

- Ама, ти сърбин ли си?

- Сърбин е, да. – потвърдих вместо него.

- И как се разбира с баща ти?

- Разбират се. Тате не е такъв. – скалъпих набързо, а Йоана все така мигаше срещу нас.

- Извинете, вие първи курс Връзки ли сте? – обърнах се и видях едно русо средновисоко момиче с очила.

- Аз да. – отвърнах ѝ с усмивка.

- Ох, добре. Поне един да намеря от този курс. Ани съм аз. – подаде ръка.

- Тина. Приятно ми е. – подадох и аз моята.

Събрахме се малко преди десет часа и се запознах с повечето от колегите ми, като смея да твърдя, че половината от тях изглеждаха готини. Оставаха пет минути и решихме да влизаме навътре.

- Влизам аз, мъжо мой – оповестих Стефан, не пропускайки възможността да го закача заради изказването му от преди малко, а той кимна.

- Имаш ли представа колко ще се бавиш?

- Не мога да ти кажа с точност, но не възнамерявам да седя цял ден. Ще полудея тук до четири часа.

- Добре.

- Хайде.

- Хайде, отивай да се учиш. И скрий това деколте, че ще докараш инфаркт на професора.

- Тук има ли нещо? – вдигнах лявата си ръка, за да покажа че безименният ми пръст беше празен. – Не, нали? Тогава нищо не можеш да ми казваш.

- Jebote, беше много по-лесно да кажа това отколкото да обяснявам, че съм ти охрана. – завъртя очи.

- Не ме вълнува. Каза ли го? Каза го. Сега ще ти го натяквам постоянно.

- Офффф, Дорунтинааа.

- Сам си си виновен. Чао, xhan. Ако ти залипсвам много ми пиши да изляза. – пратих му въздушна целувка с най-мазната усмивка на света. – Обичам те, меченце!

(скъпи)

Влязохме вътре във факултета и се запътихме към петнадесета зала.

- Този красавец гадже ли ти е?

- Неее. Шофьорът ми е това.

- И не сте спали заедно? Поне веднъж? – друга колежка, Даниела, възкликна шокирано.

- Не. – разочаровах ги. – А, и той ми е шофьор отскоро. Две седмици някъде.

- Две седмици не е малко време. Аз ако бях на твое място не бих му простила.

Както бях казала и по-рано на баба наистина нямаше за какво толкова да се вълнувам. Дадоха ни книжките, приветстваха ни и после започнахме лекции, като през цялото време гледахме клипчета и реклами. О, да и забравих да спомена, че веднага щом стигнаха до моята книжка и казаха името ми веднага последва „Колежке, вие да не би случайно да сте дъщеря на Аделина Адеми?"

В крайна сметка по нашите ширини фамилията Адеми не беше често срещана и веднага навързаха две и две. Но от днешните лекции не бях особено очарована, защото единствено научих какви апели има в рекламите на Кока кола и Карлсберг и различните похвати за правене на реклама. А, и петте вида интегрирани маркетингови комуникации.

След няма и един час ни пусна почивка и ние излязохме и още не бяхме прекрачили прага на входа, когато вече бяхме захапали цигарите. Разговорът на гвардията ми замря щом ме видяха.

- Пак ли ме обсъждахте, та така рязко млъкнахте?

- Глупости, миличка. Никога не бихме те обсъждали. – Вук ми се усмихна. В интерес на истината него го харесвах. Беше свестен мъж. Лука и Църни ги бях виждала точно два пъти и то за няма и пет минути и нямах особено мнение за тях.

- Още много ли имаш?

- Споразумяхме се в два да ни пусне.

- Ох, добре, защото вече откачам тук.

- Ти някога закачал ли си изобщо? – закачих го и той ме погледна лошо и сви устни под мустак.

- Познаваш го от прекалено кратко време, за да правиш такива заключения.– приятелят му, Църни, се засмя и аз го погледнах.

- Смятам, че говори само по себе си, щом го познавам от две седмици и вече го знам.

- И това е така. А, дори не си го виждала в пълния му блясък. Нали, Джаво? – той отново се засмя, а Стефан продължаваше да ни гледа лошо.

И ето пак. Отново чувах да го наричат така. Не бях глупава, явно това беше прякора му из тези среди, но защо беше избрал именно този?

- Защо ли не ви еба майката на всички, а? – изръмжа раздразнено и ние се засмяхме.

- Аааа, ти втори баща няма да ми ставаш. Дай да се разберем от сега.

- Че защо, да не би да си си го харесала? – и това изказване отново дойде от Църни и аз го стрелнах с лошия поглед, който бях откраднала от мама, а той веднага млъкна. А, ще млъкнеш ти.