ЗДРАВЕЙТЕ, СЪРАТНИЦИИИИ! КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ДОРУНТИНА ВИТАЕ В ОБЛАЦИТЕ, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙ

*Дорунтина*

Стефан-Душан беше странен и мистериозен човек. Бях го виждала точно три пъти, но онова чувство, че съм го виждала и преди не ме пускаше. Още повече съмнението ми засилваше и начинът, по който ме наричаше. Побиваха ме и тръпки всеки път щом ме погледнеше с тези негови дълбоки сини очи. Сини очи, които не ми даваха мира и ги виждах и в съня си нощем. Още имах кошмари от времето си прекарано при онези чудовища, но после се появяваше той, но в сънищата ми беше маска. Идваше като някой ангел и ми вдъхваше успокоение, а после изчезваше сякаш никога не се беше появял. Не знаех дали наистина беше той, или просто мозъкът ми сам си създаваше свои собствени сюжети.

- Къде пак се отнесе? – гласът на най-добрата ми приятелка ме върна обратно на Земята и аз се стреснах.

- Извинявай, какво? – прочистих гърло и избегнах интензивния и любопитен поглед принадлежащ на Йоана.

- Добре, кой е той и кога се запознахте?

- Моля? – сбръчках вежди.

- Познавам този поглед, душа, и знам, че става въпрос за мъж, така че веднага ми кажи кой е той. Познавам ли го? На колко е? Как се казва? Къде се видяхте? Той харесва ли те също? – изреди въпросите си без дори да си поема дъх между тях и аз тупнах по гръб на леглото си.

- Не го харесвам.

- Мхмммм, и затова витаеш в облаците тези дни.

Витаех ли наистина в тях? Харесвах ли го наистина? Боже, та аз дори не го познавах. Но пък не спирах да мисля за него.

- Тааа, кой е той?

- Стефан се казва. – признах с въздишка. – Стефан-Душан.

- И сега ми кажи само, че е сърбин.

- Сърбин е. – потвърдих, хапейки долната си устна. При това много красив сърбин.

- И къде се запознахте?

А, сега де. Как се бяхме запознали? Ами, да видим. На твоя рожден ден брат му ме дрогира, а Стефан ме спаси. После се оказа, че работи за баща ми. След това магически се появи, когато гръмнаха колата ми и ме спаси от сигурна смърт и преди това, когато бях отвлечена, но ти си мислеше, че съм просто на почивка, отново мисля че той ме спаси. Ставаше ми гадно, че трябваше да лъжа най-добрата си приятелка, нп тя си нямаше и на идея какво беше семейството ми и трябваше и така да си остане.

- Ааааамиии, колега е на тате.

- Че той на колко е? - примига озадачено.

- Не знам, не мога да ти кажа, не се познаваме. Знам само името му, нищо друго, но не изглежда стар. Може би на тридесет да е. Плю-минус две-три години. 

- Пак е добре. Поне ми го опиши как изглежда де, любопитно ми е.

- Амиии, много висок. Със сигурност има метър и деветдесет. И е адски красииив. Има най-сините очи на света, в които мога да се загубя и мирише на нощ, цитрус и ром.

И несъзнателно образът му изплува в главата ми и се усмихнах.

- Значи използва "Dark Lord" на Килиън.

Виж, за това не се бях сещала. Мислех, че просто така си мирише. Всеки човек имаше свой собствен аромат и аз наистина мислех, че това си е неговият аромат.

- Не. – поклатих глава. – Просто така си мирише.

- Щом си казала. – закима, гледайки ме глупаво, а аз се намръщих и я погледнах с бялото на окото си.

- Казала съм, да. Ти ли си го усещала този аромат или аз?

- Добре де, добре. – вдигна ръце във въздуха, предавайки се. – Та, продължи, моля.

Поех си дъх и сложих ръцете си на корема си, а после продължих с разказа си.

- Само, че този човек е адски студен. И не мога да го разчета, а съм добра в разчитането на хората, но него не мога. Има и една мистериозност около него.

- Не е задължително всички хора да са открити, Дорунтина.

- Да, но аз него искам да разчета и това ме дразни. Искам да знам повече за него.

- Не си ли говорите?

- Жена, виждали сме се точно три пъти. И разговорите ни са били за няма повече и от пет минути. Както казах, не знам нищо за него.

- Защо не излезете някъде?

- Исках, предложих му и той ми отказа.

- Може да е обвързан.

Обвързан? Хмммм, това ме накара да се замисля и отворих очи щом го изрече. Ако беше обвързан щеше ли да ми зяпа гърдите така безсрамно? Или пък щеше ли да казва, че упоритостта ми го възбужда? Странен човек.

- Не мисля, че е обвързан. 

- Значи може да е гей. 

- Мнеее, не мисля. Единият път направи лек коментар за това, че упоритостта ми го възбужда. 

- Еййййй, това е знак. Значи все пак и той ти е хвърлил око. Хващай го, жено. Щом е толкова красив, няма какво да му мислиш. Дори и за един път, пак си заслужава. 

...

Олекна ми, когато си поговорих с Йоана, защото честно казано нямаше на кого друг да споделям. Преди на мама споделях всичко за момчетата, които съм харесвала, но тя за Стефан не искаше да говоря пред нея и аз уважавах това въпреки, че го обвиняваше напълно безпочвено. Той не беше отговорен за смъртта на Тино и тя го мразеше само защото беше Вучич, въпреки че, ме беше спасил вече цели два път.

Тате се прибра точно за вечеря и седнахме всички, а след това ни привика в офиса си скришом от Дритон, което беше странно, но предполагам си имаше своите съображения за това.

- Какво става? – мама го попита веднага щом се затворихме горе.

- Ще имате нова охрана от днес.

И затова ли ни извика горе? Мислех, че ще обсъждаме нещо по-важно от това.

- Кой? – мама се взря въпросително в него.

- Джаво, Вукашин и другите.

Джаво? Кой беше Джаво, по дяволите. Вукашин го знаех, но въпросния Джаво чувах за първи път.

- Не. – мама категорично отсече. – Не искам тези хора никъде около децата ми!

- Един от тези спаси дъщеря ни. Няколко пъти!

Значи все пак Стефан щеше да присъства?

- Защо гледаш така? – тате ме погледна объркано и това ме сепна. Как гледах? Мама също ме погледна подозрително, но аз побързах да се направя на луда и избегнах погледите им, но вътрешно се радвах. Щях да виждам Стефан по-често вече и той щеше да бъде моя охрана. Сякаш Господ беше чул молитвите ми.

- И заради тях синът ни е мъртъв! – мама повиши тон.

- Аделина -

- Дорунтина, остави ни насаме. – очите на мама се забодоха в мен и виждах гнева в тях и затова и избрах просто да се обърна и да ги оставя насаме.

*Аделина*

Не знам Ардиан как си представяше, че щях да допусна някой от тях около децата ми. Вярно, Джаво я беше спасил от сигурна смърт два пъти и благодарение на него си я бяхме върнали и когато беше отвлечена, но това не бяха деяния от добро сърце. Тези хора нямаха такива дори, затова и бях сигурна, че това е капан, в който аз отказвах да се хвана.

- Спри и помисли малко! Джаво ми даде Беса!

Беса? Бил му дал Беса? А, наистина имах този човек за интелигентен, но той се оказа по-наивен отколкото го мислех и вярваше на думите на човек, убиец, който се имаше за Дявола и не вършеше нищо без да има изгода.

- На тези хора не може да им се вярва! Всичките са еднакви! Те дори не знаят какво е Беса, пък камо ли да я изпълнят! Толкова ли си спял?

- Аз еднакъв ли съм с баща ми?

Това пък сега каква връзка имаше? Ситуацията от едно време с Ардиан и баща му беше коренно различна и нямаше място тук.

- Ардиан, не извъртай нещата! Не говорим за теб в момента, а за безопасността на децата ни!

- Питам те, аз като баща ми ли съм? – той продължаваше да държи на неговото и това ме вбесяваше още повече.

- Ако беше като баща ти нямаше дори да сме заедно, идиот такъв! Той е убиец, не прави нищо без да има изгода от това и отказвам да има какъвто и да е досег с децата ми! Нито той, нито който и да е друг Вучич!

- Аделина, знам, че си заслепена от мъка и жажда за мъст, но те моля за пореден път да помислиш трезво над нещата. Ако той беше като баща си щеше ли да се обади тогава? Щеше ли след това да ни я доведе на рождения ден на Йоана, когато Африм имаше една единствена работа и не успя да я свърши? Ами, онзи ден? Ако той не беше там и не бе видял всичко, сега щяхме да погребваме и нея!

- Не го изкарвай ангел! Само това не смей да правиш, защото той е много далеч от това!

- Никога не съм казвал, че е ангел! Не ми вади думите от контекст!

- Не мога да разбера как само те изманипулирал така. – поклатих глава. Не можех да позная и мъжа, който стоеше пред мен сега. Някога не позволяваше на враговете ни дори да пристъпят границата на държавата ни, а сега ги пускаше вкъщи, работеше с тях и искаше дори да се навъртат около децата ни. - Семейството му е отговорно за смъртта на Тино! Те отвлякоха Дорунтина!

- Не те, а Лазар! Осъзнаваш ли, че ако Джаво не ми се беше обадил можеше никога да не видим дъщеря си повече, а? Джаво, Вукашин и останалите са най-добрият ни шанс в момента!

Така значи. Явно го беше решил и моето мнение нямаше абсолютно никакво значение за него. Хубаво. Хубаво. Само дано беше прав, защото ако не беше нямаше да види откъде ще му дойде. Можеше и да го обичам, но още някое от децата ми пострадаше ли щях да се превърна в най-лошия му кошмар.

- Случи ли се нещо на още някое от децата ни, и Вучич бъдат ли замесени ти обещавам, че теб ще държа отговорен и ще те съсипя. Помни ми думата. Ще те съсипя. – и го мислех. Не го казвах просто така. Не бях родила три деца, за да бъдат жертви в неговата война. Едно дете бях погребала, но другите две нямаше да имат тази съдба. И му го бях казвала. Още преди години му казах, че не можех да водя този живот, и преди известно време му го казвах, години наред го повтарях и той все обещаваше, че ще спре. Болеше ме да го кажа, но вече бях на предела на силите си. Нямаше да позволя децата ми да платят цената на бизнеса им с баща ми. Нямаше. Просто поклатих глава, гледайки го ядно и се обърнах. Тръгнах към вратата и стиснах бравата, за да отворя вратата.

- Върни се.

- Нямам какво повече да говоря с теб.

- Тогава ще слушаш. Обещах на Вукашин да не казвам на никого, но смятам, че ти като майка ще разбереш. Но това, което ще ти кажа искам да си остане между нас. Има причина Джаво да мрази баща си толкова, че да иска да работим заедно. Върни се и седни. Имам много да разказвам.