НАЛИ ВИ ОБИЧАМ, СЪРАТНИЦИ, А И ГАЗЕТО МИ _Borissova_ НЯМАШЕ ДА МЕ ОСТАВИ НАМИРА ДОКАТО НЕ КАЧА И ЕТО МЕ С НОВА ГЛАВА, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ДОРУНТИНА Е СЛАДКА, КОГАТО ГОВОРИ НА СРЪБСКИ, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙ

*Дорунтина*

Последният човек, който очаквах да видя вкъщи беше онзи мъж. Просто замръзнах щом го видях на стълбите да стои срещу мен и едва не се сблъскахме.

- Какво правиш тук?

- Čao, lutkice. – подсмихна се, а аз се вцепених още повече щом чух как ме нарече. Каква беше вероятността това наистина да е същият онзи мъж, който ме спаси? Или пък му отдавах прекалено голямо значение, а това беше често срещан прякор.

(Здравей, кукличке.)

- Šta radiš tu, sam te pitala. – остана изненадан, когато проговорих на неговия език. Шегата беше на негов гръб, имах и сръбска жилка, освен това най-добрата ми приятелка беше наполовина сръбкиня и го владеех.

(Попитах те какво правиш тук.)

- Sladka si kad prićaš srpski. – онази лукава полуусмивка отново се намести на лицето му, а очите му блестяха също толкова палаво.

(Сладка си, когато говориш сръбски.)

- Nešto sam te pitala. – настоях отново, а това го озадачи, но го и развесели.

(Попитах те нещо.)

- Dal' si uvek tako uporna? To me malo pali, mala.

(Винаги ли си толкова упорита? Това малко ме възбужда, малката.)

Останах изненадана от посоката, в която пое разговора и най-вече откровението му, но не му позволих да види това.

- Još mi nisi odgovorio. – прочистих гърло и скръстих ръце пред гърдите си в очакване, а това прикова погледа му там и се подсмихна под мустак. Божичко, Господиии! Завъртях очи и прочистих гърло отново, но този път раздразнено и това го сепна. Дори не си направи труда да се извини за това, че ме зяпаше, а ме погледна нагло в очите. – Ne me gledaj u sise, a mi odgovori.

(Още не си ми отговорил.)

- Radim za tvog oca. – най-накрая ми отговори и това ме изненада повече и от предишното му изказване.

(Работя за баща ти.)

- Ne pričaj sa mojom čerkom! – тате се появи отгоре бесен и това още повече развесели мъжа пред мен, чието име още дори не знаех. - Doruntina, largohu prej tij!

(Не говори с дъщеря ми!; Дорунтина, разкарай се от него!)

- Palako. Nisam šugav! – вдигна ръце пред себе си.

(Полека. Не съм крастав!)

- Marš napolje! I ne dolazi u mojoj kući ponovo dok su maja žena i deca tu!

(Марш навън и не идвай повече вкъщи докато жена ми и децата ми са тук!)

- Doviđenja, lutkice. – просто ми намигна и мина покрай мен, а това вбеси баща ми още повече и аз зяпнах. Този човек беше луд. Просто нямаше друго логично обяснение за държанието му пред баща ми. Или беше луд или смелостта му граничеше с глупост.

(Довиждане, кукличке.)

- Еj, unë do të të vras, vëlla! – изръмжа след него и аз едвам успях да го спра.

(Ей, ще те убия, бре!)

- Babi, lëre poshtë.

(Тате, остави го.)

- Unë nuk dua që ju të komunikoni me këtë person. Më dëgjove Doruntina?

(Не искам да комуникираш с този човек. Чу ли, Дорунтина?)

...

*Джаво*

Трябваше да призная, че без синини по лицето си, Дорунтина беше красива. И може би за пръв път тази вечер погледнах с тези очи на нея. Днес не беше онова беззащитно момиче, а беше упорита и предизвикателна и както ѝ бях казал, това леко ме палеше. Бях видял малка част от нейния характер, когато ме ухапа онази нощ в хотела и ме заплаши да направи нещо по-лошо от това. Имаше нокти. И то какви само. И още по-забавно ми ставаше от това, че вбесявах баща ѝ. Беше забавно да гледаш как полудява от това, че говорех с дъщеря му. Или бях близо до нея. Или дишах същия въздух, който и тя дишаше. Това бащите на дъщери бяха странно нещо. Човек ще каже, че ако зависеше от тях дъщерите им щяха да си останат девствени до живот и мъж нямаше да припари до тях, а кой знае малката каква тигрица беше в леглото. Изобщо не трябваше да гледам с такива очи на нея, но аз бях мъж все пак и харесвах жени. Особено красиви жени, а тя беше красива. И тялото ѝ беше като изписано, притежаваше златните пропорции и щях да излъжа, ако не облизвах муцуна като гладен вълк. Но имаше принципи, които не биваше да се нарушават. Ако не работех вече за Ардиан бих спал с нея само за да вбеся баща ми, но сега ситуацията беше такава, че по-скоро щях да вбеся Адеми дотолкова, че да забрави за Бесата си и да ме очисти. А, на мен още не ми се умираше. Имаше още прекалено много пички, които да опитам и прекалено много злини, които да направя и хора, които да измъчвам. И много бело, което да изшмъркам.

Бохемският ми начин на живот никога нямаше да престане. Чичо си мислеше, че това, че бях на прага на смъртта ще ме откажа от всичко това и остана разочарован, когато видя, че беше далеч от това. Не можех да го разбера този човек. Нито пиеше, нито друсаше, единствено цигари пушеше и ходеше понякога по курви. Това му беше. Странното беше, че ми беше най-близкия човек, а дори аз не знаех всичко за него. Като например историята със Скендер, която разказа на Адеми. Знаех, че чичо беше прекарал известно време в Черна гора, но си нямах и на идея, че е дружал толкова с тамошните албанци. Това обясняваше защо разбираше толкова добре традициите им и говореше албански, предполагам. Но това далеч не беше единствената негова странност. За всичките си тридесет години никога не го бях виждал с жена. Никога не го бях чувал да говори за жена. Чичо ми беше странен, примерен човек, пълната противоположност на баща ми. И не действаше импулсивно. Всяко негово действие бе добре премислено и обикновено премисляше всеки възможен вариант и какво може да се обърка при всеки един от тях. Ето тук си приличахме с него. Но само тук.

И не знам защо изобщо разсъждавах върху това, когато пред мен имаше полуголи курви, които ми танцуваха. Какво не беше наред с мен? Разтърсих глава и плеснах едната по дупето преди да ѝ мушна една столевка в прашките. Опънах ластика и той я изшиба по кожата, а тя ахна, но съдейки по мръснишката усмивка ѝ хареса. Мхммм, ще ти хареса, ще ти хареса, всичко, което ще ти правя ще ти хареса. Плеснах я пак, а тя прехапа устни, усмихвайки се и завъртя дупето си още по-изкусително. Ууууф. Просеше си го. Как само си го просеше, не е истина само. Изправих се бързо и я хванах за лакътя. Изоставих албанците и завлачих проститутката към тъмната стая. Затворих вратата, а тя ме гледаше предизвикателно и вече коленичеше пред мен.

- Пълната програма колко е?

- За теб сто, защото ми харесваш.

- Фетиши изпълняваш ли?

- На теб всичко ще ти изпълня. – измърка и аз изръмжах. Ей, това бяха любимите ми думи.

- Добро момиче. – подсмихнах се и се заех с това да разкопчая панталоните си.

...

Това, което ме събуди беше силно разръчкане и се стреснах. Опитах да отворя очи, но беше почти невъзможно и главата ми беше като камбанария. Ma, majke mi, пак се подредих доволно.

- Ставай и се оправяй. – успях да различа строгия глас на Адеми. – След един час трябва да бъдеш в Сердика и да посрещнеш иранеца.

- Ммм, точно сега ли? – измучах.

- Да.

- И се приведи в ред. Искам те трезвен.

Чух вратата да се затваря и се обърнах по гръб. Успях да отворя очи и разкачих жените от мен. Надигнах се в седнало положение и прокарах ръка през лицето си. Искам те трезвен. Да ме беше предупредил снощи, майка ти стара.

...

Не знам дали имаше нещо по-забавно от това да гледаш глупак, който се опитва да сложи бомба на кола, в паркинг на мол. Особено като се има предвид, че имаше хора наоколо. И за пореден път се изумявах на хорската глупост, но пък беше забавно да го гледам как се суети и се оглежда постоянно, да не би някой да го види. А, този някой направо си го наблюдаваше, без да заляга на седалката. Аматьори.

След половин час мъки най-накрая беше готов и се огледа за последно, преди да изчезне, а аз хвърлих поглед на часовника. Този глупак ужасно много закъсняваше и вече обмислях да си тръгна. Адеми щеше да ме прощава. Или май беше по-добре да му се обадя? Jebote, звучах като малко дете, което се обаждаше на майка си да я пита дали може да излезе, но все пак ми беше шеф.

Принудих се да го набера, макар и с досада и отговорът му не се забави.

- Какво искаш?

Да си ходя.

- Твоят приятел го няма. Вися като сопол от половин час, а той все още не ме е удостоил с присъствието си. Мога ли да си тръгвам?

- Изчакай още пет минути. Ще му звънна да го видя какво става.

- Тъй вярно, шефе. – въздъхнах. Затвори ми телефона и аз го метнах на барчето. Отворих прозореца си и запалих нова цигара. Сега единствено чакахме нещастния тъпак, който щеше да си отвори колата и да го изгори в пламъци. Ето това вече беше нещо, заради което си струваше да остана. Настаних се по-удобно, за да мога да гледам и притихнах отново, в очакване. Хайде де, колко още щеше да се бави? Гледаше ми се нещо забавно.

Телефонът ми звънна и беше Ардиан.

- Ало? - едва не изпуфтях от скука.

- Идва. Изчакай го. И не смей да правиш глупости.

Рижава коса се метна в полезрението ми и аз надигнах поглед, а думите на Адеми заглъхнаха. Момичето се обърна леко встрани и застинах на място. Не! Това не беше възможно. Какво правеше Дорунтина тук, да му се не види?

Разпознах и нейната охрана тире шофьор, и го видях да изпъва ръка, в момента, в който въпросната кола присветна. Мамка му! Каква беше вероятността това да се случва?

- E, ovo ne može biti! Jebote! Адеми, трябва да затварям! – изпсувах и посегнах към дръжката на вратата.

(Е, това не може да бъде!)

- Какво? Джаво– захвърлих телефона, преди да съм чул какво има да ми казва.

Не мислих много, а просто изскочих от колата и се затичах към тях, колкото бързо можех. Majke mi, нямаше да допусна нещо да се случи на този магнит за проблеми, докато аз съм наоколо. Не и ако знаех, че мога да отърва кожата ѝ за път пореден. Кръвта ми сякаш забави хода си във вените ми, когато видях тъпия ѝ бодигард да посяга към дръжката на вратата и останалото се разви за един миг.

- Залегни! – хванах я и скочих, поваляйки ни на земята и побързах да ни претърколя на безопасно разстояние, едва секунда преди да бъде твърде късно. Взривът отекна из целия паркинг и колите се разпищяха, преди да последват още няколко последователни взрива.