ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА, СЪРАТНИЦИ! БЪДЕТЕ ЗДРАВИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ  И ВИЕ, И ВАШИТЕ БЛИЗКИ.

БЕЛЕЖИМ ПЪРВИЯ ДЕН ОТ НОВАТА ГОДИНА С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО АДЕМИ ИЗПРАЩАТ ПОЗДРАВИ, ХД. 

ЕНИУЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

*Джаво*

Трябва да призная не очаквах да ми даде точно столицата, но останах приятно изненадан. Беше хубаво да си влиятелен човек, особено да бъдеш влиятелен човек с такава репутация като моята. Разхождах се напълно безгрижно из софийските улици с ръце в джобовете и си подсвирквах. О, да, ето сега вече бях благодарен на втория си даден живот. Отново имах алкохол, бело и курви на разположение постоянно и можех да се отдам на моя порочен живот. Имаше ли нещо по-хубаво от това?

Но безгрижието ми беше нарушено от звънящия ми телефон от вътрешния джоб на сакото ми. И обаждането беше от Адеми.

- Ало, шефе? – отвърнах весело.

- В дискотеката. Веднага. – това бяха единствените му думи и ми затвори.

- Тъй вярно, шеф. – казах сам на себе си и прибрах телефона си.

Върнах се до колата си и тръгнах към дискотеката, а пред нея разпознах всички коли на албанците и тази на чичо. Е, щеше да бъде забавно значи. Влязох в клуба все едно си бях вкъщи и се настаних на сепарето.

- Забави се.

- Имаше задръстване. – прозях се. – Е, какво става?

- Откраднали са колата със стоката. Ей, това става. – Адеми изръмжа и удари с юмрук по масата.

- Къде е видяна за последно?

- В Казичене.

- И как са я откраднали?

- Глупакът Тихомир е слязъл да си вземе кебапчета от скарата.

Не е за вярване само с какви хора работехме...

- Дай ми няколко часа и колата ще бъде при нас. Ще те държа в течение. – казах му и не дочаках отговор, а просто се изправих. – Сега ще се наложи да ви напусна, защото трябва да взема брат ми от тренировка. Ако има нещо ми звъннете.

Чичо ме последва навън докато аз вече бях извадил телефона си готов да провеждам телефонни разговори.

- И как точно възнамеряваш да намериш колата?

- Познавам вече повечето отрепки. – сложих слънчевите си очила. - Все ще намеря това грозно Ауди. Най-много някой циганин да си го е прибрал в гаража. Хайде, изчезвам аз.

Качих се в собствената си кола и набрах през това време един от дилърите ми.

- Да, шефе?

- Ало, имам работа за теб. – казах на българо-сръбски, тъй като опитвах вече да го понаучавам. – В Казичене по-рано днес е изчезнала една кола. Черно Ауди А8, от тази година.

- Номер?

- Македонски номера. На Адеми е.

- Ще огледам и ще разпитам.

- Звънни ми, ако нещо изскочи.

- Разбира се, шефе.

Затворих телефона и дадох газ по булеварда.

...

Влязох в залата тихо, за да е обезпокоявам трениращите момчета и Павле беше на първия ринг и се биеше ожесточено със спаринг партньора си, който беше всъщност и треньорът му. Виждах злобата на лицето му, която се увеличаваше с всеки нанесен удар и се усмихвах. Това беше моето момче. Чувствах се като горд баща докато го гледах. И като изключим глупостите, които правеше

Повали го в успешен нокаут и аз заръкоплясках бавно. Щом ме чу се обърна към мен и очите му светнаха. Видях как изпъчи гърди с поетата глътка въздух и нямаше как да се не се подсмихна.

- Ако продължаваш така скоро ще можеш и мен да набиеш.

- Вече мога. Вече си на тридесет, одъртяваш. старче. – промуши се през въжетата и слезе от ринга, целият потен и сваляше ръкавиците си в движение.

- Момченце, не говори така на батко си. Все още мога да те пребия. Скоро не съм ти прилагал кеч хватки. – подсмихнах се и на спомена. Като най-малък редовно го измъчвахме с Лука, като най-любимата ни беше задушаващото тръшване.

- Браво, хлапе. Стига толкова за днес. – треньорът му се изправи и свали ръкавиците си докато се промушваше и той през въжетата.

- Слуша ли те или да го бия? – обърнах се към мъжа, който го тренираше. Изглеждаше малко по-възрастен от мен, но беше добър и строг учител, от какъвто Павле имаше нужда.

- Слуша ме. И се справя добре. Ако продължава така мога да уредя да се бие на регионалното. Има хляб в това момче.

- Stvarno? – очите му отново грейнаха като на малко дете и аз се изпълних с гордост.

(Наистина ли?)

- Стварно, стварно. – треньорът го потупа по рамото.

- Хайде, бягай да се къпеш и да се обличаш. – казах му на сръбски и той изчезна към съблекалните, а в това време огледах залата. На стените висяха портрети на известни български боксьори и, разбира се, на Тодор Живков. Не е за вярване...бяха се минали толкова много години от комунизма, а те още тачеха този режим.

Павле се появи пет минути по-късно с мокра коса и нови дрехи и преметнат през рамо сак. Излязохме от залата и отключих колата си, а той метна сака си на задната седалка.

Прибрахме се вкъщи и той изчезна в стаята си. Тъкмо окапах на дивана си, когато телефонът ми звънна и аз изръмжах с досада.

- Ало?

- Ало, шефе. Намерих колата.

Ето това вече бяха добри новини.

- Изпрати ми локация. Идвам веднага. Чакай ме там.– скочих на крака и затворих. Докато излизах вече набирах чичо, а той вдигна веднага.

- Ало?

- Вземи Лука и Църни. Изпращам ви локация и се чакаме направо там.

- Какво става? - попита и в това време получих и съобщение. Отдалечих телефона от ухото и видях, че беше адреса.

- Намерих колата. Хайде, чакаме се там. – затворих му и на него и набързо му препратих съобщението. Излетях от къщата и се качих в колата си. Телефонът ми се свърза автоматично и потеглих към адреса. Оказа се, че дори не беше излизала от Казичене и след петнадесет минути бях там. Докато излизах от колата видях и БМВто на чичо да спира до мен и вдигнах панталоните си, а от вътре се чуваше силна музика. Райчо ме чакаше там, както му бях заръчал. Както изглеждаше бяхме в махалата и направих гримаса, щом видях оградата на Версаче, а колата беше прибрана в двора. Ама, че глупаци. Но всъщност добре, че ги имаше, защото улесняваха работата ни. Докато слизаха от колата, Лука вдигаше скиорската си маска до носа и сега само очите му се виждаха, а чичо се оглеждаше предпазливо.

- Kakvo je to geto? – чичо се намръщи щом видя архитектурата и най-вече оградата на Версаче.

(Какво е това гето?)

- Ovo je mahalata, brate. – Райчо му отговори с акцент, който си пасваше прекрасно с мястото, на което бяхме.

- Hajde da uđemo i završimo sa tim. – извадих пистолета си от панталона и дръпнах предпазителя. Влязохме в двора необезпокоявано, а щом влязохме и в къщата нищо не се виждаше от пушек и миризмата на трева ме удари в носа. Всичко ми беше ясно вече.

(Хайде да влизаме и да приключваме с това.)

- На земята! Svi! – изкрещях и натиснах спусъка, а малките наркомани се скриха щом ни чуха. Лука стреляше на посоки с узито си и надупчи стените и навярно и телевизора, защото музиката спря.

- Бате, не! Бате, недей, бе! Бате, моля те! – лайната се разреваха.

- Защо крадете, бре? Защо? – хванах единия за косата и го накарах да ме гледа, а той ронеше крокодилски сълзи. Забих юмрука си в лицето му и от носа му текна кръв. Ударих го още веднъж, и още веднъж и още веднъж

- Не знаех, че е твоя, батеее! Сфинявааай! Нема повечеее! Обещавам ти! Нема повече. Батееее! Батееее!

Така е, наистина нямаше повече да крадеш. Разтръсках ръка и отново взех пистолета си.

- Ademi šalje pozdrave. – подсмихнах се, а той пребледня щом изрекох това име. Прострелях го в рамото, само за да го обезвредя, тъй като ми трябваше жив засега, все пак това щеше да бъде моят скромен подарък към Ардиан, а пък после можеше и да се позабавлявам с тях.

(Адеми изпращат поздрави.)

- Опаковайте ми ги и ги натоварете. Аз тръгвам към Адеми с този, вие карайте зад мен.– хванах го за тениската и го изправих.

- Gde su kljucеve? – изръмжах.

(Къде са ключовете?)

- На масата са, батеее! – изрева.

- Čuti, bre! Ne teraj me da ti odsećem jezik. – изръмжах отново.

(Мълчи, бре! Не ме карай да ти отрежа езика.)

Завлачих го до масата и взех ключовете за колата, а после го влачих навън сякаш беше чувал боклук. Натоварих го отзад, а после отворих портите преди да се кача на шофьорското място. Пъхнах чипа и натиснах копчето за старт. Превключих на директна и излетях. Поради резкия ляв завой той падна и се изсмях щом го видях в другия край на колата.

Това, обаче, беше скучна кола. За пенсионери. Ако бях със седмицата ми вече щях да съм преполовил разстоянието. Не можеше да ускорява като БМВто и за пореден път тезата ми, че Ауди и Мерцедес са за пенсионери се потвърждаваше. По едно време в колата се разсмърдя на лайна и аз вдигнах погледнах към огледалото за задно виждане.

- Brate, jel si se stvarno usrao? – погледнах го отвратено и свалих всички прозорци, защото започваше да ми призлява и едва не повърнах. Jebote, защо все на мен? Добре, че поне не бях с моята кола, защото това вече нямаше да го преживея. Преживях това, че Дорунтина ми повърна върху праговете и обувките, но това вече нямаше да го преживея.

(Бате, ти наистина ли се насра?)

Все пак стигнах сравнително бързо до имението им и охраната им не ме спря, а чичо и останалите бяха зад мен. Отворих задната седалка и измъкнах посеркото. В това време и Адеми и останалите излязоха и бяха шокирани от гледката.

- Mislim da to je tvoje. – хвърлих го сякаш беше някаква торба и той падна на колене на един метър от мен, а Адеми погледна първа него, а после вдигна поглед към мен и черните му очи ме гледаха с шок и гняв.

(Мисля, че това е твое.)