СЪРАТНИЦИ, ЕТО Я И ПЪРВА ГЛАВА И МНОГО, МНОГО, МНОООГО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, А АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ЗА ТОЗИ ПРОЕКТ, ХИХИХ.

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖООООЙЙЙ

*Джаво*

Играех си с броеницата си и потропвах нервно с крак докато слушах баща ми. Или поне давах вид, че го правя. Старчето просто си търсеше белята. И последното му изпълнение го доказваше. Човек би си помислил, че за толкова години би трябвало да е разбрал как работи този свят и да се е научил на хитрост, но в него нямаше нищо хитро. Беше прозрачен. Всяко едно негово действие беше предвидимо и беше истински глупак, ако мислеше, че щеше да му се размине. Но така ставаше, когато не искаше да пусне кокала и да ме остави мен да ръководя всичко.

- Шиптърите ще си помислят друг път преди да ни ебават, татко.

- И все пак да я отвличате беше най-голямата глупост, която можехте да направите. – не можах да си замълча и всички погледи бяха вперени в мен. Включително и този на стария Вучич. – Всички до един сте тъпаци, ако мислите, че шиптърите няма да се усетят и да цъфнат на вратата ни. И тогава какво ще стане? Те ще дадат жертви, ние ще дадем жертви. И за какво? За едно голямо нищо.

Защото прекрасният ни баща вече двадесет години не можеше да преживее факта, че България вече е шиптърска.

- Въпросът е принципен. А, и те сами си го пожелаха, когато избраха да играят срещу нас. Вучич никога не забравят.

Добре, защо всичко звучеше толкова смешно? Самите му доводи бяха смешни. Човек да се чуди как този клан беше оцелял толкова години с него като глава. Това беше най-слабият и най-глупавият мафиот на света. Просто беше велика щета, че не чичо беше поел цялата власт на времето. Aко той беше на мястото на баща ми всичко щеше да бъде много по-различно и щяхме да бъдем много по-силни отколкото бяхме сега, защото баща ми само и единствено ни дърпаше надолу, а парадоксът беше, че се имаше за Бог.

- Шиптърите ще пълзят, татко. Лично се погрижих за това. – Михайло, по-малкият ми брат се взря в очите на баща ни и беше изпъчил рамене опитвайки се да изглежда по-внушително, а аз едва не се разсмях. Павле изглеждаше по-внушителен от теб, будалетино, а още не и пълнолетен. Но всичко щеше да се промени. Много скоро при това. Много скоро Вълка щеше да бъде само спомен, а на негово място щях да застана аз.

...

*Константин*

Обстановката вкъщи беше като нищо друго, което бях виждал досега. Тате беше бесен и не му бях виждал очите от сутринта, а мама беше...развалина. Тате, чичовците ми и дядо ми бяха излезли отдавна, а на мен беше поверена задачата, макар и да не беше изречена, да държа Дритон далеч от всичко това. Което беше глупаво, защото той не беше малък отдавна. Беше на четиринадесет, вече възмъжаваше и разбираше какво се случва. Трябваше да си огромен глупак, за да не разбереш какво се случва, защото сестра ми никога не изчезваше просто така. Никога не си позволяваше да не вдигне телефона на нашите. И само един Бог знаеше къде беше и дали беше добре. Никой вкъщи не беше на себе си. Никога през живота си не бях изпитвал такъв гняв или такава жажда за кръв. Не можех да мисля трезво. Представях си, че в момента не стрелях по мишени, а по копелетата дръзнали да пипнат сестра ми и в момента тях надупчвах. Бях изпразнил вече пет пълнителя. Бях изгубил представа за времето. Бях излязъл по светло, а сега вече се смрачаваше.

- Тино?

Чух гласа на брат ми, но не се обърнах, а продължих да стрелям.

- Кажи, Дритон?

Държах пистолета здраво с две ръце, а празните гилзи хвърчаха от него и падаха на земята.

- Ще ме научиш ли да стрелям?

Въпросът му ме разконцентрира и изпуснах целта. Мисълта ми спря и просто свалих оръжието и се обърнах към по-малкия ми брат.

- Какво каза?

- Искам да ме научиш да стрелям. – повтори, взирайки се в мен в тъмните си очи и изглеждаше сигурен. Аз присвих моите, а колебанието ме завзе. От една страна беше още малък за този свят. Беше едва на четиринадесет и според нашите беше още малък, но от друга беше време да възмъжее. Не беше на десет. Септември живот и здраве щеше да бъде осми клас, вече имаше и лицево окосмяваме, което той наричаше брада, но беше всъщност девствен мустак. Но от друга страна, нашият свят ни принуждаваше да пораснем по-бързо. И беше само в негов плюс да владее оръжието.

- Ела тук. – казах строго. – Застани на моето място. – отместих се и той застана точно в моите стъпки, останали в калта. – Преди да ти дам пистолета трябва да знаеш, че това не е просто желязо. – натиснах малкото копченце и пълнителят падна в ръката ми. Щом се уверих, че има достатъчно патрони го бутнах обратно нагоре и му го подадох. Той понечи да го вземе, но го дръпнах. – Това, Дритон, е оръжие, способно да отнеме живот. Може дори и твоя, ако не си достатъчно внимателен. Разбираш ли?

- Разбирам.

Надявам се да беше така. Молех се, всъщност.

Подадох му пистолета и този път го взе, но ми направи впечатление, че не беше сигурен докато го държеше.

- Трябва да си сигурен, когато го държиш в ръка. Трябва да станете едно. Все едно е част от теб. Трябва да знаеш, че ти го контролираш, а не той теб. Хайде, вдигни го. – заповядах, а той го вдигна с една ръка и виждах тремора. – Не, така! – скарах се. – С две ръце.

Застанах зад него и взех и другата му ръка слагайки я около пистолета.

- Дръж го здраво. Не подценявай отката. Сега се прицели. Успокой дишането си. Поеми си дълбоко дъх и прецени момента.

Беше затаил дъх и гледахме и двамата гледахме през мерника.

- Това е неподвижна мишена. Изправиш ли се срещу човек, обаче, няма да имаш тази възможност, затова трябва да си бърз. Прецизен, но и бърз. Стреляй!

Излаях и видях как натисна спусъка. Изстрелът отекна, гилзата излетя и куршумът разкъса мишената, точно в средата и птиците в двора се разлетяха, грачейки. И тогава той потрепна. Дъхът му излезе накъсан и свали пистолета с треперещи ръце.

...

В къщата цареше тишина. Такава тишина, която никога не е била присъща за нашия дом. Тате, дядо и чичовците ни бяха излезли още сутринта и още не си бяха тръгнали. През деня се стараех да бъда до мама и Дритон, заедно с бабите ми, леля Мелинда и Нора, но не ме свърташе на едно място. Лелите ми си тръгнаха още одеве, защото трябваше и те да се грижат за децата си и сега само баба Елена, майката на мама беше останала. Или поне беше така докато не си бях легнал. Не знам за какво дори си бях легнал, като сън така и не идваше, а само се мъчех и бях вперил поглед в тавана, в размисли къде можеше да е сестра ми. Тя не изчезваше току-така. Никога не отиваше някъде без да уведоми нашите, още повече че най-накрая се беше навила да следва и нямаше търпение вече. И затова и изключвахме възможността да е изчезнала сама. Беше отвлечена. Това беше гадната истина – сестра ми беше отвлечена и кой знаеше къде е и дали изобщо беше добре, а аз си бях вкъщи и ми идеше да заплача от безсилие. Да бяха взели мен, мамка му. Мен! Но не и Дорунтина. Тя не го заслужаваше. Сестра ми е най-чистият и светъл, добър човек. От нея просто струеше невинност. Най-невинното и чисто същество на този свят.

Колкото и да се въртях сънят така и не идваше и затова и реших да стана поне да пуша една цигара долу. Дори не си и помислях да го правя тук, защото в противен случай мама щеше да ме убие и си обух долнището. Долу светеше, но бабите ми ги нямаше. Запътих се към кухнята и в далечината видях мама зад кухненския плот с чаша чай пред нея.

- Мамо? – повиках я тихо, а тя вдигна сините си очи към мен и гърдите ме стегнаха, когато видях мъката в тях.

- Какво има, Тино? – въпреки всичко опита поне малко от малко да се усмихне и ме погледна с топлите си сини очи.

- Исках да те видя просто. – признах и отидох да я гушна. Обгърнах крехкото ѝ тяло с ръцете си и усетих как то започна да се тресе от плач, а всяка майчина сълза се усещаше като нож в сърцето ми и неусетно и аз самият бях започнал да плача. Дори не си направих и труда да ги задържа, защото нямаше смисъл. Цял ден се сдържах. Цял ден се опитвах да бъда силен за нея и за брат ми, но не можех повече. Сестра ми я нямаше, по дяволите. Кой знае къде беше и кой изверг я държеше, но аз щях да я прибера вкъщи. Дори и това да беше последното нещо, което щях да направя. Дължах го и на самата нея, на Дритон, на тате, и на мама най-вече.

- Ще я върна вкъщи, мамо. Обещавам ти. Ще върна Тина вкъщи. Давам ти Беса. – проплаках, стискайки майка си, а тя зарида още по-силно.

И проклет да съм, ако не я изпълня.

...

Бяха се минали двадесет и четири часа откакто сестра ми я нямаше. Едно мъчително и дълго денонощие за всеки един от нас.

Седях и потропвах нервно с крак докато чаках заповед от баща ми. Офисът беше пълна безредица, тъй като се беше превърнал в нещо като отдушник за нервите на баща ми. С него не бяхме говорили от вчера, когато ми заръча да наглеждам мама и Дритон, а това беше сутринта преди да излязат. Посрещнах го, когато се прибра, но така и не говорихме. Единствено ме пита как е положението, на което като отговор свих рамене. Как можеше да е положението реално? И това ни беше целият разговор. И дори сега докато всички мъже от семейството бяхме тук той пак не ни поглеждаше. Беше обърнат с гръб към нас. Раменете му бяха изправени, но напрежението се усещаше от него в радиус от поне сто километра.

- Най-накрая успяхме да я намерим. Още вчера джипиесът показваше последен сигнал засечен в Белград, но -

- Белград? – възкликнах. – И ми казваш чак сега?

- Не бяхме сигурни дали е там още, Константине. – дядо ми обясни.

- А, сега сте, така ли? Мама му деба, защо ми казвате чак сега? Аз не съм ли част от това семейство? Аз не заслужавам ли да знам какво се случва със сестра ми? – скочих на крака, без изобщо да ми пука, че повишавах тон и се държах неуважително. И чак тогава той се обърна. Почти светкавично.

- Kostandini, uluni! – тате процеди през зъби и аз нямаше как да не се подчиня. Виждах го в очите му, че беше на ръба на нервите си. Стиснах зъби, гледайки го гневно, но въпреки това седнах обратно на мястото си.

(Константине, седни си на мястото.)

- Искам ви всички на линия. Обадете се и на другите. Ако трябва намерете и още хора. Не ме интересува как ще се случи, но искам дъщеря ми у дома и тези копелета мъртви. Не искам да има нито един жив Вучич, разбирате ли ме!

- Да, шефе.

- Кога тръгваме? – вдигнах поглед и попитах тате.

- Ти специално няма да ходиш никъде. – черните орлови очи на баща ми се взря в мен предупредително, но това нямаше да ме спре. Изправих се от стола си отново и изпъчих гордо рамене, взирайки се в очите му, за да му покажа, че нямаше да се откажа. Никога нямаше да се откажа станеше ли въпрос за сестра ми или който ѝ да е от семейството. Можеше и да е по-голяма от мен, но това не значеше, че аз нямаше да направя всичко по силите си да я спася и да се погрижа никога повече това да не се случи.

- Искам да дойда. Искам да помогна!

- Константин, казах нещо. Ти оставаш тук при майка ти и брат ти. Няма да идваш с нас.

- Дадох Беса. – най-накрая признах и това явно бе последното нещо, което очакваше, защото черните очи се разшириха от шок, а раменете му още повече се напрегнаха. Никой не продума повече. Най-вече той. Просто ме гледаше и четях шока и страха в черните му очи. – Дадох Беса на мама, че ще върна Тина вкъщи и проклет да съм, ако се отметна. Когато даваме Беса, трябва да ѝ изпълняваме. Нали на това си ни учил?