"Ако животът ти поднася лимони, хвърли ги по някого."

- Надпис на тениска

_____________________________
Главите с √ са редактирани.

2017 година
Лондон, Англия

Аш

Дали някога ще успея да забравя родителите си? Случилото се преди единадесет години?

Да забравя голямата локва кръв върху килима около тялото на Аника Колман?

Подобно преживяване успява лесно да се превърне в кошмар. Но този кошмар не е като другите. Целта му не е да те уплаши, а да вдъхне кураж за отмъщение, да налее жлъч във вените. Изпълва те с омраза.

Противно на всичките ми молби към Бог, той остана в същността ми през всичките години до сега. Потискаше останалите спомени, заключвайки ги в кутия на Пандора, докато съзърцавах студените завивки върху празното легло в приюта. Прекарах там пет години. Те бяха достатъчни да се превърна в това, което бях сега. Вътре в мен се вихреше буря. Кошмарът не избледня. Дори напротив - започна да ме преследва навсякъде. Не ми отне много докато осъзная, че майка ми беше мъртва и виновниците бродеха из улиците на някой град безнаказано.

Спомените могат да бъдат най-коварния враг на човек. Да го накарат да се самозабравя, да мисли за неща, които не е могъл да промени или предвещае. Така и не спрях да се обвинявам, че не направих нищо. Едва ли бих могъл да спра убийците, но можех поне да я предупредя.

Майкъл Колмън...той беше друг вид кошмар. От този опитвах да избягам. Наистина опитвах. Но безуспешно. Неговата душа не можех да изкупя, но и да беше жив, моето опрощение никога нямаше да достигне прокълнатата съвест на този окаяник. В онази нощ съпружеският, бащинският и човешкият дълг, трябваше да съгласуват триединство и вкупом да впрегнат сили срещу убийците на майка ми. Тя не беше оказала съпротива. Инжектираната отрова беше плъзнала под кожата й като змия, пратена от Луцифер да съсипе живота на едно невинно дете. Смъртта не беше показала милост и безпогрешно беше улучила сърцето на клетата ми майка. Аника Колман издъхна, забравена от спътника си в живота - нейният съпруг. Погубена от страха на сина си, който се криеше под леглото.
Никога нямаше да спра да се презирам заради тази своя глупост. Никога.

Спомените са коварни. Подли хвъркати създания, които шушнеха мъчните си песни и те караха да се свиваш в ужас и агония. Всичките познания които натрупах през годините в последствие, биха могли да спасят Аника Колман от злочестата й съдба.

Съдба, казват хората. Защо никой не го нарече престъпление?

В момента капките дъжд се удряха в желязните ограждения отвъд тревистата местност пред южната част на Хайд Парк. Успяваха да заглушат тихите въздишки на недоволните от ранния час лондончани. Малки стъпки от детски обувки бяха оставили кални следи в пръстта до фонтана. Със старите си ангели държащи Божият син, той вече половин век приютяваше бездомници в подобни влажни септемврийски утрини. Собствените ми стъпки бяха безшумни и внимателни, докато съсредоточено заобикалях мокрият кашон на възрастен мъж. Беше сгушил мършавото си тяло в овехтяло палто с едри кръпки.

Неочаквано, мъжът се раздвижи. Навярно виновен беше развълнуваният голдънретривър със спластена козина, който въодушевено заудря с опашка при вида ми. Продължих към целта си - пейка под голямо дърво, способно да приюти стотици катерици. Намираха се само на няколко метра от фонтана. Гласът на лейтанант Паркърс ме посрещна отдалеч:

- Подранил си.

- Имам да свърша няколко неща.

Уклончивият ми отговор накара мъжът да свали очилата си и да погледне в моя посока. Лишените си от пигментация очи ме караха да изпитвам задоволство - един от виновниците беше наказан. С възрастта лейтенанта бавно губеше зрението, което медицината му беше върнала при раждането. Сега веждите му се събраха на възел над основата на носа, обръмчавайки същите тези почти слепи очи. Опитваше се да ме сплаши, показвайки ми типичната за лейтенат Паркърс физиономия на кораво ченге. Скръстих ръце на гърдите си, стараейки се събеседникът ми да забележи пистолета в кобура ми.

- Същият си като баща си. Вие от рода Колман отказвате ли се изобщо?

Подсмихнах се на обвинението. Изпълних се повече с гордост, отколко с оскърбление.

- Каквото сеем, това жънем. Доброволно поех ролята на косач. Виждам, че няма кой друг.

Паркърс промърмори нещо, но силният дъжд ме лиши от така или иначе лишените от смисъл негодувания на един сърдит старец, който се е криел зад папки през целия си живот.

- Тя е мъртва. Не мислиш ли, че е време да заживееш с това и да приемеш фактите каквито са, без да обвиняваш нас за злополуката?

Внезапно всичките ми убеждения, че този човек заслужаваше да види утрешният изгрев, загубиха своя смисъл. Знаех, че щом проговоря, гласът ми ще покаже отвращението ми. Въпреки това проговорих.

- Лейтанант, дайте ми флашката и ме оставете да мисля със собствената си глава.

- Фикс идеята ти ще ти довлече неприятнисти, момче.

Опитваше ли се да протака?

- Флашката, Паркърс. - озъбих се.

- Не я открих.

Сигурен съм, че е така.

Въздъхнах драматично.

- Приятелят ми Ти Рекс е много раздразнителен. От последната ни среща минава час, а му обещах гореща чаша от любимото му кафе. С три лъжици кафява захар. Търпението никак не му се отдава. Впрочем, на мен също. - извадих последния си коз. - Имам точният адрес на жена ви и двете ви невръстни деца, лейтенант. Не ме карайте да разлайвам кучетата.

- Преди да отидеш до там ще съм се обадил за подкрепление.

- Познаваш ме и знаеш, че очаквах да кажеш това. Ако не искаш да рискуваш живота им, просто ми дай проклетата флашка.

Останал без други алтернативи, той бръкна в дизайнерското си палто с пришит по поръчка вътрешен джоб. Извади малката черна флашка, която така силно копнеех да притежавам. Усмихнах се в жест на престорена благодарност и я отскубнах от пръстите му. За първи път можех да вкуся далечното усещане за отмъщение. Бях чакал този момент от цяла вечност.

- Имам твой пръстов отпечатък на бюрото си от понеделник. Сам си подписваш смъртната присъда. Млад си за това. Хайде, върни ми флашката и няма да кажа нищо. Имаш време да спреш това безумие.

Проверих часа. Движехме се точно по план.

- Млад съм за много неща, но успявам да си позволя повече жени от теб на моята възраст и го правя. Теб възрастта с какво те дари? Проблеми с простата?

- Думите ти са думи на един хлапак. Какво си мислиш, че правиш? Опълчваш се на правителството. Мислиш си, че това е детска игра, но ще се опариш. Ще влезеш в затвора преди да прекрачиш прага им.

Отворих чадъра си. Прокарах пръсти през прясно боядисана ми коса. Цветът ми харесваше, макар кестенявото да ми липсваше. Жените, ако изобщо беше възможно, дори по-често от преди спираха и отделяха миг, в това да ме съзарцават с прехласване. Това затрудняваше работата ми, но от друга страна щеше значително да улесни бъдещият ми бизнес, с който щях да я спонсорирам. Клубът беше почти готов.

- Внимавайте лейтанант, този хлапак хапе също толкова силно, колкото и лае.

- Ти ли уби сержант Купър?

Застинах. Типично за Питърс - да се прави на Шерлок Холмс. Колко време му отне да изплюе камъчето. Ето защо прие срещата ни. А като се замисля, че единственото което направих аз, беше да поискам малко информация.

- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не съм?

- Честно ли? Ни най-малко.

Прокатах ръка през наболата си брада. С насмешка помахах за сбогом.

- Тогава не ме питайте, лейтенант.