"Дойдох. Видях. Направих ситуацията излагаща и си тръгнах."

- Надпис на тениска
_____________________________

Хората, които пазят душата си като гърне със злато и целомъдрието си, като огнедишащ дракон, не знаят що е махмурлук. Аз знам. Изключаем моментите на слабост в които съм правила стрийптиз на покрива на някоя сграда на непознат, пиян цяла бутилка повече от мен, - неща, за които предпочитам да не говоря, - болката на сутринта е неизмерима. Описанието което бих могла да й дам е десет по скалата на Брейлоу. Като да те налагат с метална бухалка за бейзбол в тила, докато притискат пакетче черен пипер в гърлото ти. Повръща ти се, главата ти сякаш е разцепена и ходиш като празна делва без капак. Междувременно мозъкът ти е изтекъл някъде, където само един бог знае. Агностик съм, но в онези моменти се молех да не си изкарам черния дроб повреме на някоя кихавица.

При дрогирането нямаш главоболие, нито спазми предвещаващи часове над тоалетната. Единствено леко замайване и дразнещо дезориентиране. Второто май се дължеше на слънчевите лъчи, огряващи леглото ми. Бях забравила да спусна завесите.

Спомените изплуваха в съзнанието ми като риби на сухо, мятащи се в плитчините на пресъхваща река. Простенах като настъпена жаба. Наполовина защото си спомних какво ми се беше случило и още толкова, защото зловонната миризма на пот се носеше сякаш от порите ми.

С раздразнение открих, че вратът ми се беше схванал от неудобната поза в която бях заспала. Разтривайки схванатите мускули се насочих към общите бани. Бях прекалено сънена за да взема халат и истински мързелива, за да си донеса шомпоан. По пътя грабнах сапуна на Съншайн. Щеше да ми свърши работа.

Отне ми един час да изчакам момичетата Ростър да се изнесат плавно като превзети актриси от душовете, да се изкъпя и да изпусна сапуна на Шай в една тоалетна, след което тиха като мъртвец да се мушна обратно в стаята си, където се подсуших с кърпа и облякох чисти дрехи. Погледнах часовника на нощното си шкафче.

- Присмиваш ли ми се? Това "осем и тридесет и седем" часовникова шега ли е?

Замерих тиктакащият негодник с мръсният си сутиен и грабнах чантата си. За миг вътре се озоваха химикалка и скицник. Сресах косата си преди да се отправя към университета. Почти бях излязла от стаята, когато вратата се отвори и почти ме лиши от четири пръста на лявата ми ръка.

- Райли! - завалено изфъфли Съншайн.

Косата й беше на клечки и наполовина мокра. Миришеше на цигари и алкохол, но не това ме изненада, а помиярът, който се показа зад рамото й.

- Кой си ти? Как влезе? - сетих се за навика на пазача да заспива и вдигнах ръце, препречвайки пътя им. - Остави. Какво прави той тук? Ако търси публичен дом да св обади на майка си.

Брейлоу изпуфтя осъдително на изказването ми, сетне направи опит да ме избута встрани. Когато видя, че не се получава, тропна с крак и започна да ругае.

- Ти можеш да влезеш. - казах. - Но той трябва да си тръгне.

Мазният тип от снощи изглеждаше толкова дрогиран, че можех да заложа половината си тениски на Godsmack, че щеше да се строполи ни жив, ни умрял, преди да стигне края на стълбището.

- Какво иска тази пикла? - обади се с дрезгав глас мъжът.

Щях описателно да му върна жеста, когато в ума ми изплува спомена за друг дрезгав, но хипнотичен и сексапилен глас. Двата тембъра контрастираха един спрямо друг като IPhone и китайска реплика.

- Съншайн, кажи на приятеля си, че няма да влезе.

Шай изпъшка сякаш се примирява с упоритостта ми и се врътна на токовете си.

- Ти си ужасна приятелка.

- Но ти оставям половин донът и ти давам да пиеш от кафето ми.

- Сигурно кашляш на донъта и плюеш в кафето преди да ми ги дадеш.

Ахнах оскърбена. За подобни обвинения заслужаваше да не й проговоря до идният декември.

Успях да вляза в кабинета секунди, преди професор Снейпс да се появи. Истинското му име беше Шиймъс Маклойд, но никога не го наричах по име. Особено когато помислех за него. Точно така, казвах му го в лицето. С ужасната си мания за черно и превзетите маниери, приликата му с професора по магия от филните за Хари Потър беше повече от достатъчна, че да му сложа този прякор. Нямах намерение да го сменям в бъдещите пет, може би и шест месеца. Макар че, прякора "Шорти" можеше, а може и да не му отиваше.

Настаних се на последният ред и извадих скицника от чантата. Представих си празника за Марди Гра, на който ходех с майка си, когато бях малка и започнах да нанасям началните щрихи по бялата хартия. Джобът ми извибрира. Извадих телефона с предпазливи движения. Отворих полученото съобщение с мрачно изражение.

Непознат номер: "В клуба. Довечера."

Почувствах ясно как косъмчетата на врата ми настръхват. Знаех кой пращаше съобещнието, също и кой беше въпросният клуб. Хвърлих поглед сред колегите си в залата, без да знам дали търсех някого, или просто опитвах да възвърна самообладанието си. Оставащите лекции прекарах в мъртвешко мълчание, без да се докосна до скицника. Когато и последната лекция свърши, аз първа излязох през вратата и напуснах университета.

- Какво правиш?
- Чакам.

Съншайн смръщи вежди и се тръшна на пода с купата останал ванилов сладолед в ръце.

- Кого?
- Никого.

Една сподавена въздишка по-късно тя насочи върха на лижицата към мен.

- Криеш ли нещо от мен? Знаеш, че ако е така, ще разбера. Ще бъда много еnojado.

- Дано това означава пияна.

- Означава ядосан.

- Не ми се ядоса когато ти обух бельото.

Шай загреба голяма лъжица сладолед, докато раменете й се повдигаха вместо да каже "това беше различно".

- Можеше да имам сифилис. Трипер. СПИН.

Тя се засмя и загреба нова лъжица, която блажено поднесе към устата си.

- От къде знаеш, че аз нямам?

Издадох гъргорещ звук. Не се бях замисляла за това. Скоро трябваше да обмисля преглед при лекар.

- Шегувам се - ухили се със сладолед между зъбите. - Сега ми кажи кого чакаме.

- Шефа ми.

"И предизвестието за смъртта ти, която няма да се забави, ако наистина имаш нещо от изброените."

- Да, добре.

Извъртях очи на подигравателното й подмятане. Отново заключих немигащ поглед с повърхността на вратата. Часовникът показваше седем без три минути.

Без две минути.

- Притесняваш ме.

Без една минута.

- Мляскам ли докато ям?

Цифрите показаха седем. Притаих дъх. Зачаках. Представих си как вратата се отваря и половината мазилка се посипва от съприкосновението на бравата със стената, а Аш пристъпва вътре и изревава като подивял бик. Повдига крак и го зарива в несъществуваща пръст, за да ме нападне с огромните си рога...

- Телефонът ти звъни.

Отърсих се от представата за разгневеният си шеф, който не ми беше никакъв шеф. Беше друг непознат номер.

- Ало?
- Бау!
- Сгрешили сте номера. Това не е заведение за душевно болни.
- Закъсняваш за работа.

Скръцнах със зъби.

- Хич не ми скърцай със зъби.
- Майната ти.

Чух го да се смее. Почти простенах. Почти.

- Чакам те.

Тишина. Прокашлях се.

- Не.

През последвалата продължителна пауза, пот изби по челото и врата ми.

- Какво каза? - хладно попита.

Толкова хладно, че потта избила по кожата ми стана студена. Преглътнах. Нямаше как да ме види да изпъчвам рамене, заемайки предизвикателна поза.

- Казах "не", задник.

Въздишка. Разговорът прекъсна. Взрях се в екрана на мобилния си, сякаш от там очаквах да излезе призракът на Майкъл Джексън.

- Кой беше? - Съншайн беше зарязала кутията със сладолед и се беше приближила до леглото ми.

Люпопиството й беше живо, дишащо и истински трън в задника.

- Никой - отсякох.

Сама усещах несигурността в отговора си. Дано Шай да беше по-глупава, отколкото всъщност беше и да не успееше да свърже две и две.

- Шефа ти ли се обади?

По дяволите.

- Някаква жена сбъркала номера ми с този на своя далечна племенница от Айова.

Съншайн изхъмка и се отдалечи, като не пропускаше на всяка крачка да ми метне по някой подозрителен поглед. Кошчето погълна празната пластмасова купа от сладолед, когато на вратата се почука.

Съншайн посегна да отвори. С два ужасяващи крясъка и лъвски скок се хвърлих върху нея и я съборих на земята. Кракът й бутна кошчето. Вълната от боклуци ни зарина. Свалих обелката от портокал, паднала върху косата ми. На вратата се почука повторно.

- По дяволите, по дяволите, по дяволите!

- Какво, какво, какво! - повтори ядосано Съншайн. - Луда ли си? Ако си бях пръснала черепа?

- Човекът отвън може да ти смаже черепа. Не бива да отваряме вратата. Какво ще правя? Тази обелка от портокал не е достатъчно токсична за да я използвам за орижие.

- Боже, колко си смешна!

Бях избутана върху кенчетата от бира. Вратата се отвори. Чух проскърцването й. Отказах да вдигна глава. Може би реагираше само на движение.

- Дойдох за съквартирантката ти.

- Тя е тук долу - за да подсили ефекта, Съншайн ме подритна с крак.

Щях да й го върна през носа.

- Чудесно! В такъв случай аз съм боклукчията.

След тези думи видях огромният силует на шефа ми да се приближава. Току-що ме беше нарекъл боклук. Това беше почти толкова обидно, колкото излагащо беше да ме види сред планината от боклуци.

Бях прекалено бавна за да му се изплъзна. Озовах се преметната през рамо.

- Благодаря за отзивчивостта. - каза Аш.

Съншайн беше втрещена. Или уплашена. Което и да беше от двете, трябваше да приключи бързо, преди да бъда отвлечена под носа й, на който имах да връщам от името на ребрата си.

- Пусни ме долу!
- Вече сме играли тази игра.
- Извратеняк.
- Грубиянка.
- Ъ, Райли? - чух приятелката си да се намесва. - Да викна ли Ханс?

Бях сигурна, че пазачът го няма. Ако пък спеше, беше все едно го няма. Щях да се оплача на директора, стига да бях още жива, за да стигна до кабинета му.

- Няма смисъл.
- Чу приятелката си. Безмислено е.
- Май вече ти казах да ме пуснеш.

Ударих го с лакът по тила. Шай изписка ужасено. Мъжът застина.

- Min Gud*! - прошепна Съншайн.

[Min Gud - датски прев. - Боже мой!]

- Ще се направя, че това не се е случвало.

Преди Съншайн да има възможност да реагира, Аш се обърна и заслиза по стълбите. Виждах стегнатите му задни части на няколко сантиметра от пръстите си. Изкушението задиша във врата ми, но не му оставих избор и го изкъшках с махване на ръка.

- Обади се в полицията! - извиках на Съншайн.

Надявах се да ме е чула и да ме послуша. В противен случай можеше вече да съм мъртва.

И ТАЗИ КОЯТО БЕШЕ УЖ 4ТА:

-Бри каза довечера да дойдеш отново в клуба.

Пресегнах се и още не отворила очи от съня,запратих круше към мястото,където трябваше да се намира корема на Съншайн. Последваха ужасно много ругатни,а накрая бях ощипана по бузата. Мамка му,как болеше! Да не споменавах и че бе рано. Снощи се бях прибрала в два след полунощ и се нуждаех от много кофеин,но щях да си го набавя чак от училищната машина пред входа на университета.

"Боже,защо не ми даде за съквартирантка някое свито и лягащо си с кокошките момиче?"

Изправих се и опипом посегнах към лампата,но вместо нея в ръцете ми се оказаха кожените дрехи от снощи. Погледнах намръщено Съншайн и изкривих недоволно устни,връщайки й отвратителното облекло.

-Няма да стъпя повече там! А и как е възможно чрез една лична карта да разбере всичко за мен? Цялото ми прокето досие? -попитах я очевидното.

Избутах завивката в края на леглото и отвита се измъкнах от топлината на леглото. Грабнах четката си за зъби от тоалетния несесер и тубичката с пастата упорито, игнорирайки бръщолевещата заплахи Съншайн.

-...и така е открил къде живея. А ако Аш знае къде живея,ще проучи коя ми е съквартирантка и къде си ти в общежието. Повярвай ми,способен е дори да те отвлече. Този тип не е шега работа Райли!

Извъртях очи и нахлузила някакво подобие на панталон наобратно,излязох от стаята и тръгнах към общите бани. Мразех общежитията,но в момента се отдалечавах от госпожица Напаст,така че днес щях да го преживея. Нахлух безшумно в първата кабинка, като по пътя оставих четката на ръба на една от мивките. Поне в обещежитието се спазваше някаква хигиена от санитарите,иначе щеше да е същинска пумия.

-Ако си мислиш това,аз и Аш не сме близки -долетя гласът на Съншайн от другата страна на вратата.

Изръмжах недоволно и с бяс откъснах огромно парче тоалетна хартия.

-Съншайн,по дяволите,пази малко лично пространство мамка му! В тоалетната съм -изръмжах в отговор.

Още от сутринта исках да я убия. Това не беше на добре. Наложих си да я игнорирам дори толкова нахална и с маска на спокойствие пуснах водата. Отворих вратата на тоалетната и я видях. Беше се подпряла на мивката и разглеждаше четката ми за зъби.

-Какво? Да не би да мислеше,че вампирите не се виждат в огледалото? -подсмихна се и повдигна игриво вежди.

Бялата й коса бе вързана на стегнат кок,а виненото й червило подчертаваше призрачно бялата й кожа.

-Да,разбира се! Също и имат свръх слух,с който всички в клуба снощи са чули какво съм казала на мутрата до огражденията пред клуба,нали? -възнегодувах раздразнено и сграбчих четката си от ръката й.

Когато я пусна, я поставих под струята и я намазах с паста за зъби,насочвайки я към устата си. Започнах да четкам. Съншайн явно обаче бе решила,че това е било достатъчно тишина за днес.

-Не искам да знам какво ще направи Аш когато не се появиш -поклати глава и се заигра с пижамата си от оскъдна дантела в черен цвят.

-Нищо -изфъфлих през четканията на мъдреците си. -Освен, ако не сте и свръх силни -подкачих я.

Съншайн изпуфтя и се наведе,прихващйки косата си за да пие вода от другата мивка. Гледайки я се чудех как бе възможно да изглеждаше така свежа сутрин. Нима готик откачалките винаги изглеждаха като мъртъвци и нямаше значение коя част от деня е? Изплюх пяната от устата си и измих четката. Изтръсках я демонстративно към Съншайн която тъкмо напускаше общата баня. На вратата се размина с Юпитер,която търкаше сънено очи. Истинското й име бе Джули,но заради прехласването й по лектора по астрономия я прекръстихме на Юпи. Да,странностите дебнеха на всеки ъгъл.

-Хей!

Кимнах й и я заобиколих,излизайки от помещението. Следващите двадесет или повече минути щях да прекарам в опити да среша гнездото на главата си на невероятния фон от плямпаща съквартирантка.

-Успях! - измърморих след няколко минути борба и захвърлих гребена надалеч.

Съншайн тъкмо си слагаше очна линия,когато четката за коса я уцели отзад по бедрото. Чух я кристално ясно да споменава роднините ми на няколко пъти в цветушта ругатня,след което задника ми посрещна пода. Рязко отворих очи и я видях надвесила се над мен,а в окото й се носеше черна течност.

-Това нещо вампирско ли е? -попитах невинно,сякаш не знаех какво ставаше когато си бръкнеш с очна линия в окото.

-Заслужаваш да те хвърля през прозореца докато спиш -озъби се ядно и отстъпи назад за да се облече.

Нямаше да вземе раница,нито чанта. Нямаше и да влезе в лекциите по простата причина, че се казваше Съншайн Брейлоу и това не бе за нея. Освен ако нямахме нов преподавател ,който да бе по вкуса й.

-Взимай тухлата и да тръгваме. -каза най-накрая.

Подскочих от леглото и вдигнах така наречената тухла от пода. Раницата ми не тежеше чак толкова,но за Съншайн и малко беше много. Улових ключа от ръката и я изчаках да излезеше,за да заключех. Ботите ми застъпваха по стълбите,докато огромните токове на приятелката ми галопираха към изхода. Изпръхтях на детинството което можеш да има една готик кучка и продължих към университета. За щастие пътя беше само пет минути,понеже така бе разположението на сградите. И въпреки това двете постоянно закъснявахме.

-Ще влизаш ли?

Защо изобщо попитах? Когато се обърна изваждаше кутия с цигари от джоба на скъсаните си дънки в черен цвят,който аз й бях дала. С изклюпение на тях никоя нейна дреха не притежаваше джоб и тя нямаше къде да пъха цигарите си.

-Няма начин! - поклати глава и ми прати въздушна целувка,а междувременно бръкна в другия си джоб и ми се ухили с цигарата в уста.

Мамка му,бе ми взела запалката! Присвих очи насреща й,проследявайки я с поглед как се скрива зад учебното заведение. Измъкнах мобилния си от страничния джоб на раницата си и изпсувах. Затичах се по стълбите и префучах през коридора. Лекцията бе започнала и господин Кейси щеше да е много ядосан. Преди,когато бяхме още в първата година,всичко беше само разочатование. Но после сближаването ми със Съншайн се затвърди в алкохол и започнах да закъснявам редовно. Тогава нещата станаха лични и той реши да ми го връща в неочаквани въпроси. Знаеше,че не слушах какво ми говори и проспивах всичко. Хората се питаха как минавам крайните изпити,но истината бе,че годината преди да замина за университета бях прегледалал най-важните теми и ги бях научила. Следователно знаех на какво ще ме изпитат дори през последната ми година и вече имах подготвен отговор заедно с реферат,в случай че се наложеше да защитя тезата си.

-Госпожице Фрейс,Вие благоволихте да се появите! -завъртя се на пета професора и свали очилата си до средата на носа.

После ги вдигна и ми показа да сядам,което и направих.

Последваха седем часа,които,както се очакваше, проспах. Бях решила да не си взимам кафе,защото нямах час в който имах намерение да рисувам. Правех го когато вече не ми се спеше,а исках да загубя време през остатъка от деня. Днес обаче нито носех скицника си,нито някоя тетрадка с удобни за драскане листа. Като никога реших да се облегна назад и да гледам към дъската. По някоя време нещо привлече вниманието ми и любопитсвото ме накара да протегна шия,за да видя какво бе. Пред вратата ,подпрян на касата от външната страна стоеше Аш. Бялата му коса привличаше вниманието ми като платинени жички,а това на другите - не. Разбира се. Те не знаеха за проблема ми с това копеле. Стиснах зъби,когато го видях да поглежда към катедрата. Боже,дано не посмееше да влезе и да ме изложи!

За щастие лектора не го забеляза. Навих дебело топле от листа които откъснах от тетрадката си и замерих момче от пърите чинове. Мисля,че името му бе Патрик Линс.

-Нещастници,кой го направи? -просъска Патрик към момчетата зад себе си,а професора се подпря на катедрата и го огледа с интерес.

Измъкнах се от мястото си и пролазих бързо острани до стената,като гледах никой да не ме издадеше. Само две момичета ме забелязаха,но им направих жест да мълачт и те кимнаха покорно. Знаеха,че можех да им налетя на бой. Всички се страхуваха от мен и Съншайн заради слабостта ни към черни дрехи и бунтарсто,но истината беше,че Шай не можеше да се бие. Веднъж й бях спасила кожата от някакъв пияница на улицата който искаше да я изнасили и в замяна ми позволи да спя по-дълго през уикендите за един месец. Добрала се до вратата изчаках Патрик да се заядеше с професора, за да дръпна бравата и да се изнижа през процепа.
Кгато излязох лицето ми се оказа точно пред слабините на шефа ми.

-Достойнството си ли търсиш?