"Сарказъм - защото да убиваш хора е незаконно."

- Надпис на тениска

______________________________

Ако някой беше забелязал влизането ни, то по реакцията ми сигурно се питаше:

"Тази ходила ли е някога на клуб?"

Разбира се, че бях ходила!

Причината за увисналата ми до пода челюст беше, че този клуб надминаваше най-смелите ми представи за готика.

Раздвижих се в опит да оставя по-голямо разстояние между мен и похитителят си. Действието ми бързо беше регистрирано.

- Нима вече искаш да си тръгваш? Защо преди това не се огледаш внимателно? Може да ти хареса.

Не и колкото начинът по който ти стоят тези дънки, помислих си, но прехапах език навреме.

- Не искам да бъда тук.

Обърнах се за да си вървя, но представилият се за шеф не помръдна от мястото си.

Ясно. Нямаше да е така лесно както ми се искаше.

Огледах се за Съншайн. Тълпата беше толкова многобройна, че щях да открия по-лесно игла в куп сено. Приковах възможно най-заплашителния си поглед в псевдо шефа.

- Мръдни се от пътя ми!

- Никъде няма да ходиш. Не и точно когато те открих. - пръста му посочи столовете по посока на бара. - Сядай!

За да се подсигури, че ще изпълня нареждането, извади пистолет със заглушител. Постави го върху полираната повърхност в предупреждение.

Преглътнах обидите които напираха да се излеят от устата ми. Трябваше да укротя характера си. Съвсем мъничко, колкото да се измъкна жива от тук.

Време беше да включа госпожица протакане в разговора.

- Тук е пълно с хора. Не можеш просто да ме застреляш.

Веждите му леко се повдигнаха нагоре.

Нима ми се присмива?

Похитителят ми се настани на един от столовете, които посочи по-рано. Реших да остана права.

- Клубът е мой. - сви пръсти и бармана веднага му наля питие в голяма стъклена чаша, която издрънча на ониксовия бар. - Имам хора навсякъде. Дори в полицията. Да не мислиш, че нямам парите да покрия няколко престъпления?

- Хората ще говорят.

- И ще умрат.

- Защо би стигнал до такива крайности? Дори не знаеш коя съм.

Очите му се затвориха. Кимна в съгласие. В следващият момент се случи нещо, което не бях очаквала. Той бръкна в задния си джоб и извади... собственото ми портмоне.

- Ти от къде... - заекнах.

Похитилият ме мъж направи жест да замълча.

Така или иначе речникът ми току-що си стегна багажа за Бахамите и ме остави да се справям сама.

Той улави една от сервитьорките минаващи наблизо за ръката, сетне се приведе към нея.

- Донеси ми лаптопа.

Тя побърза да изпълни заръката на шефа си, изгубвайки се тълпата. Така бързаше, че се притесних да не цопне на пода по лице. След минута тя се завърна, носейки лаптоп в ръце. Подаде го на мъжа до мен с изкусителна усмивка. За моя изненада той я отпрати без да я удостои с поглед.

Посегнах към портмонето си. Русият мъж го вдигна високо и прехвърли личната ми карта в другата си ръка. Беше взел от каквото искаше, защото ми го подхвърли обратно. Ядосах се на забавените си рефлекси — почти го изтървах.

- Какво ще правиш с нея? - попитах.

Пръстите му затракаха по клавиатурата. Когато откри това което търсеше, завъртя лаптопа към мен.

- Името Райли ми харесва, но лично аз бих предпочел да кръстя дъщеря си с по-женствено такова. Фрейс? Странно, не съм чувал фамилията преди - Замислено почеса брадичката си. - История на изкуствата? - той ме погледна с премрежен поглед, от който ме полазиха тръпки. - Как не се досетих. Дете на разведени родители, по-голям брат...

- Как? — заекнах.

Бях шокирана от факта, че този непознат научи повече за мен, отколкото бих си позволила да споделя. При това само за броени секунди.

Той затупа с пръсти по бара, следвайки някакъв свой ритъм.

- Доста лесно, всъщност. Как мислиш успявам да държа ченгетата далеч от касата на заведението? - махна с ръка сякаш въпроса ми е детски плач, от който няма търпение да се отърве.

- За какво съм ти аз?

Пръстите му застинаха насред потропването. Челюстта му се стегна.

- Искам да работиш за мен.

Засмях се.

- Да, разбира се! - свих устни. - Още сега започвам. Изгарям от нетърпение. Личи ли?

Ноздрите му се разшириха. Заля ме вълна от задоволство.

- Нима не бях достатъчно ясен? - пръста му почука екрана. Всичката информация за живота ми беше изписана в нещо, наподобявящо досие. - Ще направя всичко нужно, за да те убедя. Всичко.

- Вече си имам работа. - вирнах брадичка.

Той изсумтя.

- Тук не пише така, но ако е вярно, ще я напуснеш. - звучеше дяволски сериозен. - Дали приятелката ти, онази с фамилия Брейлоу, ще се радва да се запознаем?

Ахнах. И това ли пишеше? Как изобщо имаше достъп до подобна информация?

- Имаш визията която търся, а за клуба тя е ключова. Не ме карай да убивам някого само за да работиш за мен. - гласът му премина в ниско ръмжене. -  Уверявам те, че плащам щедро.

Този психопат осъзнаваше ли, че чрез заплахи не се печели човешкото доверие? Това беше най-лошият от всички възможни начини да накараш някого да направи нещо за теб.

- Не ми трябват пари.

Погледът който ми отправи беше изпълнен със съмнение. Зад бара барманът се стараеше да не ни обръща внимание, но по скованите му движения осъзнах, че се страхуваше. От време на време поглеждаше към пистолета, а после обръщаше лице към клиентите.

- Всички се нуждаят от пари. Просто кажи колко искаш. Ще се погрижа документите ти да са легални.

Прокарах ръце през косата си. Просто не беше за вярване! Щеше да убие Съншайн, ако не приемех да работя за него?

Щеше ли наистина?

По хладнокръвието с което разговаряше и страхът, който беше обзел бармана, започвах да мисля, че е способен на подобна лудост.

- Какво ще работя?

Лицето му се отпусна и той посегна да затвори лаптопа.

Пред очите ми се разкриваше цял един нов свят. Сякаш не бяхме в северен Бостън, а в някой филм на известен сценарист като Дейвид Гойер.
Познавах всеки клуб в Бостън. Този нямаше нищо нищо общо с всички останали от този тип. Това място демонстрираше лукс, какъвто малко места притежаваха.

Никога нямаше да призная, но тук ми харесваше. Музиката беше бавна, екзотична. Типично за клубовете тя беше с отчетлив бас. Караше зъбите ти да вибрират с такта, по дължината на крайниците ти да се промъкват бодлички и косъмчетата по тила ти да настръхват. Нямаше пияни наркомани. Никакви сделки не се сключваха в тъмните ъгълчета. На дансинга имаше само две жени, но дори те просто пиеха коктейли.

В съзнанието ми изникна единствената дума, с която можех да свържа мястото: готика. Това беше готиката, такава, каквато я описваха в книгите.

Впечатлих се от странния мирис, носещ се под формата на призрачна мъгла около нас. При всяко твое движение тя се плъзгаше като хищно растение.

Вътре, насред всичката тъмнина където единственото осветление се състоеше от няколко червени лампи, покрити с плат за да омекотят силата на нажежената волфрамова жичка, се намираха пилони. Навсякъде имаше метални клетки спускащи се от тавана. Във всяка имаше момиче, което без никакъв признак на срам кършеше тяло за пари.

Червените лещи на клиентите изглеждаха плашещо реални в мрака. Сервитьорки се движеха бавно с леко полюшване на ханш, разнасяйки поръчките по масите. Телата им бяха покрити доста оскъдно.

Мяркаха се кръвожадни усмивки. Човек нямаше как да пропусне изкуствените вампирски зъби. Стърчаха извън мъртвешки бледите устни на клиентите като зъби на праисторически нимрадив¹.

- Те носят изкуствени зъби! -не знаех дали да се засмея сега, или да ги снимам за по-късно.

Започвах да усещам леко замайване и можех да се обзаложа, че се дължеше на някакъв вид наркотик. Бях чувала, че някои клубове използваха този трик с цел да накарат клиентите да останат, омаяни от лекия наркотик.

Методът на мухоловката.

Трябваше да призная, че мястото беше точно това, което можеше да търси един готик маниак. Трябваше да поставят предупредителна табела, гласяща нещо от рода на "Надежда всяка тука изсмучете"².

[² - перифразиран цитат от творбата "Ад" на Данте Алигери]

- Разбира се. Стига да не си от глупавите фенки на "Здрач" и да вярваш, че вампири съществуват.

Гласът принадлежеше на друга сервитьорка. Стоеше с поднос в ръка и притеснително много приличаше на Лейди Гага повече, отколкото самата Лейди Гага. На малка лента върху лявата част на корсета й пишеше "Брияна". Измежду устните й се показваха два чифта изкуствени, прекалено дълги дори за кръвопийца, кучешки зъби. За пореден път си казах, че никога не бих сложила нещо подобно в устата си.

Виж, някоя вкусна франзела беше друго нещо.

- Не очаквах да те видя толкова пъти за един ден. - Видях момента в който любопиство се промъкна под нехайната й усмивка. - Свежо месо?

Ето как се чувстваше пържолата, преди да бъде изядена.

- Здравей Брияна. - поздрави русият мъж в отговор.

Не изглеждаше щастлив да я види.

- Новата ни сервитьорка? - предположи Лейди Гага.

Отворих уста да я поправя. Да я помоля за помощ. Шефът на клуба ми хвърли предупредителен поглед, за да замълча.

- Да.

Стоманените очи ме гледаха преценяващо. Искаше да успоря отговора му. Отвърнах със същия поглед. Успях да си спечеля тънка саркастична усмивка от негова страна.

Невъзможно!

Може би беше игра на светлината, или наркотика беше започнал да действа.

Или се преструва на друг пред Брияна?

- Виждаш ли, Райли всъщност не е в позиция да откаже.

В контраст с държанието му преди появата й, на лицето му изгря ехидна усмивка. Каква игра играеше?

- Сега Райли е част от екипа.

По-тихо додаде:

-Внимавай и изпълнявай стриктно нарежданията. В противен случай ще се наложи да предприема мерки.

Брияна не можеше да ни чуе и това изглежда не я притесняваше.

- Заплашваш ли ме? - попитах.

- Не би искала нещо да сполети Брейлоу, нали Райли?

Опитах се са възпра ужасът от чутото да смрази вътрешностите ми. Дали знаеше, че Шай е тук тази вечер? Коремът ми се сви на кълбо от нерви.

- Ще отида в полицията. Ще повдигна обвинение за застрашаване на човешки живот.

Думите ми го разсмяха, макар и за кратко. Усмивката караше очите му да изглеждат като течен живак. Подмладяваше го.

Но...не беше искрена.

- И какво ще им дадеш? Думата си? Вече минахме през това.

Брияна се намеси.

- Кой ще я обучи?

Забравил за присъствието на й, мъжът когото тя нарече Аш се изправи и отстъпи крачка назад. За всички, които ни гледаха, ние просто водехме разговор. Единствено при по-внимателен оглед ставаше ясно, че краката ми трепереха.

Сервитьорката ни наблюдаваше съсредоточено. Твърде съсредоточено. Това очевидно успя да изнерви Аш, защото той се размърда раздразнено.

- Искам от теб да я обучиш. - Когато Брияна не реагира, той натърти - Веднага.

Тя сви устни в безгласен протест. Въпреки това не показа друг израз на своето негодуване. Остави празната табла на бара и извика с цяло гърло бармана.

Докато го чакаше успях да я огледам. Кожата й сияеше в нюанси на сивото и синьото когато се движеше; боди от фина дантела обгръщаше пищните й форми на правилните места. Колани от кожа пресичаха бедрата й като жартиери. Допълнителна височина добавяха дългите й ботуши от велур. Тя се извъртя към нас, докато Кайл поставяше поръчки на таблата й.

- Какво се изисква от мен? Да се правя на туристически гид? - попита Брияна и скръсти ръце на гърдите си.

Той извади кутия със скъпи цигари и матова, метална запалка.

Изглежда като този тип мъже, които говорят малко и не се доверяват лесно. И докарват на жените сърдечен удар точно, когато най-малко очакват.

- Какво?

Беше ме хванал да го зяпам.

- Знаеш ли, че слепите хора също сънуват?

- Какво? - сбърчи вежди.

- Какво какво?

Той видимо се обърка. Горкичкият. Винаги действаше.

Всмука от цигарата си и прибра кутията. Извъртях се за да не забележи объркването ми. Чувствах се странно около този мъж. Заплахите му бяха ясни - той ме искаше в клуба. Искаше да работя за него. Беше ясно, че ще трябва да приема. Можеше да издири Съншайн по адреса на университета. Сама бих видяла колко добър е с хакването на информация. Трябваше да предупредя Шай за него, но каква полза? Размахваше пистолет и говореше за полицията сякаш това беше най-нормалното нещо на земята.

Улових косата си в юмрук и я стиснах силно, за да възпра паниката да ме обземе изцяло.
Вдишах и се заех да огледам наоколо. Самият бар беше направен от някакъв дяволски сполучлива имитация на камък материал. Определено грабваше вниманието.

Кайл се приближи и подхвърли една празна чаша от едната си ръка в другата. Очите му се спряха за секунда върху мен, преди широка усмивка да разтегли лицето му. Беше толкова момчешка, че ако очите му не бяха кървясали заради наркотика във въздуха, бих й отвърнала без да се замисля.

- Ти май не си падаш по тези места. - отбеляза с кимване по посока на тълпата от пседно-кръвопийци.

- Как разбра?

- Очите ти светнаха чак когато видя мен.

Засмях се. Докато пружинираше на пръсти, сипа напитка с кърваво червен цвят в стъклена чаша, която взе от стойката. Постави я пред мен с намигване.

- Аз черпя. Негласно запитване за телефонният ти номер.

Посегнах с намерението да я избутам назад в отказ, но любопитството ми надделя. Поднесох я към лицето си за да помириша течността вътре. Не беше кръв, защото миришеше на боровинки и мента. Странна комбинация. Оставих чашата. Голата му гръд нахлу в полезрението ми когато пристъпи отново в моя посока.

- Междудругото, аз съм Кайл.

- Райли.

Бях се постарала да изключа факта, че шефа на заведението седеше на метър от нас, но бога ми, беше невъзможно.
Изглеждаше готов да убие Кайл с голи ръце. Изплашена от кръвожадното му изражение си пожелах гневът му да не е свързан с мен.

- Достатъчно. - прекъсна ни обекта на мислите ми.

Дали знаеше, че тъкмо бях започнала да правя сравнение между него и Том Круз?

Насочи пръст към мен, но заповедта беше отправена към Брияна.

- Заведи я да се преоблече.

Кайл ми помаха за довиждане и сините му очи се запечатаха в съзнанието ми. Брияна ми показа с жест да я последвам. Когато не помръднах раздразнено въздъхна и ме затегли насила. С периферното си зрение видях друга сервитьорка да се приближава.

- Лилит! - провикна се Кайл зад нас.

Трябва това да е било нейното име, защото й се наложи да поеме към бара. Междувременно Гага заговори.

- Щом Аш ми е казал да те въведа, аз те въвеждам. - тонът й беше рязък. - Искаш да говориш с него относно това как изпълнявам задълженията си? Свободна си да го сториш по всяко време.

Разсеяно подръпнах верижката на врата си и се подготвих да задействам плана си.

- Брияна, нали? - не изчаках за да ми отговори. - Искам да си тръгна, но ми е нужна помощта ти. Само ми посочи изхода и аз мирно и спокойно се изпарявам. Ще измислиш нещо наистина достоверно пред шефа си, изглеждаш умно момиче. Помисли и за хубавият факт, че ще направиш едно добро дело.

Жената се засмя гръмко. Мрачно. Ако не беше толкова шумно, щеше да прикове всички погледи. Ноктестата й длан се настани на врата ми и тя ме придърпа неочаквано към себе си в една неосветена ниша. Ръката й, обвита в кожена ръкавица, се уви около косата ми за са разкрие шията. Усетих дъхът й. Отблъснах я, но тя продължи да диша във врата ми като стар пияница, надушил бъчва.

- Разбирам защо те е избрал - отбеляза. - Въпреки това ти си неопитна, доколкото виждам. Добре. Ще ти дам избор: говориш с Аш и се оправяте както можете. В най-лошият случай може те убие и никой никога да не те открие, оставена на волята на дивите зверове в някоя гора. Другата ти възможност е да те науча как да се справиш в "Bad romance", както ми беше наредено. Ти избираш.

- Къде ще ме убие? - присмях се. - Насред клуба?

На лицето й бавно се разля усмивка.

- В офиса си, разбира се.

- Какъв офис? Тук няма място за офис.

Лично бях огледала мястото.
Пръста й, лакиран в крещящо червено, се насочи към далечния противоположен ъгъл. Проследих с поглед посоката в която сочеше и с изненада установих, че клуба притежаваше ужасно висок таван. Точно в онзи ъгъл имаше зала с видимост към цялото заведение. Човек можеше с лекота да види бюрото зад стъклото. Нямаше стена, а остъклена преграда, позволяваща безгранично наблюдение към вътрешността. Всяка маса, пилон или дори самият бар можеха да се наблюдават идеално. Върнах погледа си на непознатата жена. Умствено си бях отбелязала да изчертая маршрут за възможни маневри. Просто за всеки случай.

- Не ме гледай така!

Намръщих се.

- Как?

- Сякаш аз съм Луцифер и съм дошла да ти съсипя живота. Единственото което правя е да следвам инструкции. - отсъпи встрани и възобнови крачка.

С неохота тръгнах след нея. Направи ми впечатление, че най-възрастните клиенти на клуба изглеждаха най-много на четвърт век. Напълно в неведение за това какво се върти в главата ми, Брияна продължи да говори.

- От кога работиш като сервитьорка? Имам предвид, колко опит имаш?

- Кой е Аш? - попитах вместо отговор, докато го наблюдавах как надига чашата и отпива от напитката си на бара.

Видимо объркана, тя поклати глава.

- Как така?

Махнах неопределено с ръка.

- Кой е този мъж? Наистина ли е шеф?

- Аш и Вера. Вера и Аш. - тя изпробва как звучи и склони глава, сякаш улавяше непонятен за хората наоколо звук. - Той управлява половината от мястото. - тя се подсмихна и снижи глас. - Но идеално се справя с всички жени в града.

Ароматът на силен женски парфюм си извоюва място сред наркотичната мъгла, карайки ме да сбърча нос. Не знаех дали някога щях изобщо да се отърва от загадъчното ухание. Тръснах глава за да проясня мислите си, но ароматът отказваше да се махне. Наложи се да си напомня, че това не бяха вампири. Раздразнението ме правеше сприхава.

- Половината? - намръщих се отново.

Значи онзи белокос мъж, когото бях сритала в топките беше управителят. Как успях да се забъркам в тази каша? Само благодарение на един пропуск и глупавото си любопитство. Сервитьорката се изкикоти на отчаяният ми опит да натъпча всичката нова информация в подредена мисъл.

- Движи се, Червеношийке.
Трябва да изпълняваш каквото ти казвам, или ще ме накажат. А ако ме накажат, аз ще накажа теб.

- Опитай.

В следващия миг сервитьорката се ухили широко и щракна с челюсти срещу мен. Отскочих назад, водена от инстинкт за самосъхранение.

Поехме към завеса от тюл, където скрита се намираше вратата към съблекалнята. Щом прекрачихме прага се озовахме в голяма съблекалня. Всичко вътре беше изработено от оскъдна, черна кожа - от късите като колан поли, до кожените камшици, закачени на стената.

Ако Съншайн попадне тук, никога повече няма да мога да я накарам да излезе. Ще продаде и родителите си за това място.

- Ако не се чувстваш достатъчно комфортно, договора между управителите и персонала позволява да облечеш нещо свое в допълнение към работните дрехи. И един съвет: Не се дърпай от Аш. Така ще го накараш да те пожелае още повече.

- Благодаря за предупреждението, но мистър Казанова не ме привлича ни най-малко. Интересува ме за какво говореше, когато каза, че управлява половината от клуба?

Брияна намести сутиена си, помагайки си с отражението в огледалото.

- Аш не управлява целият клуб. Ти не си негова. Не и изцяло. В момента си на ничия територия. Клубът е и на Вера. Преди да попиташ - не, не са двойка. Макар наистина да изглеждат като такава. Вера само управлява другата половина от клуба. Препоръчвам то да бъдеш внимателна с нея. Ако те помисли за конкуренция... да речем, че ще усетиш истинският вкус на страха. Гарантирам обаче, че това само ще разгневи Аш още повече, а неговият гняв е много по-опасен и ще се излее пряко върху източника.

Конкуренция? По-скоро щях да й го подаря доброволно.

Огледах дрехите по закачалките, за да се разсея от представата за мен и Аш.

- Няма начин да облека това. - заявих категорично секунда по-късно.

Бри се опули насреща, сетне се засмя чистосърдечно. Не виждах нищо забавно в цялата ситуация.

- Спри са протакаш и се обличай! Тази вечер има доста клиентела.

Взех някакво подобие на дреха и го тикнах пред лицето й.

- Какво се предполага, че трябва да е това? Защото не спада към дрехите.

- Не си играй с търпението ми, Червеношийке. Аш не е единственият тук, който може да раздава наказания.

Свих ръце в юмрук. Щях да изпълнявам каквото ми каже, но при първа възможност щях да избягам от тук. Едва ли нямаше да открия полицай, който да не работи за Аш. Тревожех се повече за Съншайн, отколкото за себе си. Именно поради този факт си наложих да се успокоя. Съблякох тениската си и свалих сутиена, прилежно поставяйки ги в купчина.

Брияна следеше всяко мое движение. Знаех, че се забавлява, защото прокара пръст по устните си, преди да плъзне хищен поглед по протежение на тялото ми в мига, в който свалих всичките си дрехи.

Песента Forgive me father I have sinned изпълни съзнанието ми.

Защото всичко тук беше много, много грешно.

И в други обстоятелства... това би ми харесало.