Трейлър на историята.
***

"Любовта е коварно нещо. Идва и си отива. Променя те и те прави нов човек. Човек, който те е било страх да бъдеш преди това."

Сант Анел
_____________________________

Райли

- Живеем, за да се усъвършенстваме. И до къде успяваме да стигнем? До ново, по-висшо ниво, но едва изкачвайки се към недостижимото съвършенство? Покоряваме ли по този начин, ново престижно стъпало по стълбицата на прогреса? Блаженството от това да си завършен е точно толкова невъзможно за постигане, колкото съвършенството. Вярваме, че любовта е това, което ни кара да продължаваме да се будим сутрин и да не можем да заспим вечер, че е смисълът на живота, но така ли е наистина? Границата между любовта и лудоста е тънка, точно колкото гнева и отмъщението...

Пресегнах се за да спра философската реч на жадната за внимание радиоводеща. Кой позволяваше на подобни новоизлюпени "философи" да пълнят главата на слушателите с факти, по-безполезни от вилица за супа?

Любовта не беше нещо, което можеше да бъде равнопоставяно с човешкото развитие, било то и от Уенди Уилямс.

А може би можеше?

Дали радиоводещата не беше права?

Отделих секунда за да помисля. Трябваше да призная, макар и неохотно, че може би имаше зрънце истина: развитието ни като хора наистина правеше личността по-способна да поеме любовтта, да я съчетае с кариерата и да изгради здрава връзка. Или това, или да те докара до болница за душевноболни.

Тръснах глава за да се отърва от досадните мисли. Трябваше да се разсея с нещо, за това се завъртях за да видя как върви приготовлението при Съншайн.

Сбърчих неодобрително нос на гледката, която се откри пред мен. Нямах правилно прилагателно с което да опиша прекаленото количество тъмен грим във всички преливащи се пластове черно. Ни най-малко не ставаше въпрос за омбре сенки.

Лицето на Съншайн беше като след кихавица на октопод - крила от мрак се спускаха до самият гробовен завършек при линията на слепоочието. Беше й нужен само още пласт от очната линия, за да създаде нов цвят в спектъра от цветове, познати на човечеството.

Множество вериги висяха от катарамите на дрехите й. Част от тях се преплитаха с връзките на корсета. Вероятно трябваше да придадът завършен вид на екскцентричният готик стил в който се носеше Съншайн?

След всичките ми наблюдения дотук, смеех да твърдя, че вероятно това беше нейната единствена цел в живота. Ако Съншайн излизаше някъде, то това никога не оставаше незабелязано. Начинът да покаже себе си чрез облеклото, което носи, беше красноречив намек. На двадесет и три човек разполага с ясната представа какво харесва и в какво се чувства удобно, какъв тип порно го възбужда и дали надяждането е неговият спорт.

Може би беше време да свикна и да се примиря, че не отговарям на това описание.

Или, може би, чисто хипотетично, трябваше да се влюбя и да полудея. Щях са взема Дебелата Берта - колата на майка ми, - и никога повече нямаше да чуят за мен. Може би вместо да губя времето си с извратеният вкус за дрехи на съквартирантката си, трябваше да се заема с измислянето на нова самоличност?

Лениво се протегнах за една от черните си тениски, захвърлена върху стола. Може би беше там от вчера. Може би изобщо не я виждах за първи път от месец насам.

Макар и минимално, усилието ме накара да се изпотя. В общежитието лятото беше същинска пещ. Сега бяхме едва началото на есента, но въпреки това дори опитен метеоролог не можеше да каже с абсолютна точност, базирано на каквито и да било измервания, какви температурни изменения ще се наблюдават през следващите двадесет и четири часа. Възможностите варираха от леко слънчево изгриване до заличаването ни от огнена комета.

На въпроса "Защо така драматизираш Райли?", ще кажа, че тук нямаше климатик. Общежитието на университета не разполагаше с такива ресурси. Министрите спонсорират марки детски колички, чорапи с лика на Мона Лиза и статията на свободата, но университетите не са важни за никого и не се нуждаят от живи, продуктивни хора. Това, от своя страна, многократно довеждаше до постоянното търсене за някоя вещ, с което да застопорим старите прозорци за да не се превърнем в барбекю. Днес беше ред на един тампон. По-рано през деня го намерих сред вещите в чантата на Шай. Притисната от обстоятелствата, си спестих ново търсене.

Поначало гледката отвъд прозореца секваше дъха на късметлията, който попадне на нея: кой не би се влюбил в зелената трева и красивият дъб, окъпани в розовата пудра на залеза?

Колкото повече време прекарваш тук обаче, влечението към идеята да скочиш през същият този прозорец лека полека взима превес. Защо ли? Най-късно през втората година прекраваш семестрите на колене пред професорите, за да не се нагала да не се навеждаш допълнително, докато целуваш задниците им.

- Къде каза, че отиваме? - попитах.

Изпитвах нужда да говоря, или рискувах да умра от ССЖ - синдром на скучният живот. Съквартирантката ми беше твърде заета да обира излишното червило около устните си, но поне ме удостои с отговор. Това трябваше ли да ме накара да се почувствам като леприкона в края на дъгата? Защото още не го усещах.

- "Bad romance". Колко пъти трябва да го повторя? - нокътя на палеца й заформи падинките с острият си връх.

- Хмм. - промърморих в отговор. - Лейди Гага там ли ще е?

- Не.

- Опра тогава?

- Райли.

Взех спиралата от нощното шкафче. Откъм вратата се чу досадно почукване. Ядно изцъках с език и преброих до десет. Заради този натрапник бръкнах в окото си с четката от спиралата. Усетих как очите ми започват да смъдят.

Оставих тубичката на леглото, като преди това се уверих, че няма да съсипе завивките. Рязко отворих вратата. Оказа се, че натрапникът е не кок да е, а брат ми. Никалъс се провря вътре без дори да попита за разрешение. Човек сериозно може да се усъмни в същестуването си, ако Ник си навиеше на пръста да не признава присъствието му.

-Никалъс, каква изненада! -изкривих лице в израз на раздразнение.

Дори не се опитах да смекча нивото на враждебност в интонацията си.

- Случайно да срещна пачка с пари да бяга по стълбите? Не си. Как не се сетих! - драматично се ударих по челото. - Ако беше, сега нямаше да ми се налага да се срещам с физиономията ти от такава близост.

- Много си забавна. Трябваше нашите да те кръстят Джоук*.

( Joke* [от ang]- игра на думи. В буквален превод значи шега.)

Ник зае позиция с подпряно рамо върху шкафа. Мястото му позволяваше открито да огледа обстойно Съншайн. Не ми убягваше какво прави, но какво го водеше тук? Съншайн така и не разбра какво се случва, защото беше с гръб към нас. Пръстите й си играеха с кичур коса, докато си избираше кожени ръкавици пред шкафа. Деляхме общ, малък гардероб, който наричахме шкафа, по простата причина, че да наречеш това мизерно нещо гардероб, щеше да е като да наречеш куче Чихуахуа ловджийска хрътка.

Усещането за бъдещи неприятности изпълни сетивата ми. Съдейки по облеклото на Шай този клуб щеше да бъде най-големия подем на готик откачалки, в който някога бяхме ходили, а Бог ми беше свидетел, че те бяха много.

Брат ми реши да прекрати съществуването на СНДНУН - спокойствие, нужда ми за да не убия някого.

- Нанесох се в един малък апартамент на ъгъла на втора. Сигурно го знаеш, онзи с тухлените стени, точно след разклонението към Кливланд.

Изненадано повдигнах вежди.

- А това ме интересува защото?

- Минавам да те информирам, че ако имаш нужда, си добре дошла.

Извих устни в смесица между отказ и отвращение.

- Човек никога не знае, Райли! Може да си забравила ключовете към стаята ви тук, или... - по-големият ми брат се ухили, преди да разкрие истинските си намерения. -
...Съншайн иска да се позабавляваме, съм оставил резервен ключ под изтривалката.

За пореден път си дадох сметка, че идването му успява единствено да ме разгневи. Изражението ми сигурно не можеше да бъде по-заплашително.

- И кой ти дава парите за тези неща? Дядо Коледа? - заядох се. - Забравяш факта, че никоя от нас не иска услугите ти на наркоман, още по-малко тези на жиголо. За бога, аз съм ти сестра, Ник!

Отново свих устни в отвращение и издадох задавен звук. Изражението му се превърна в огледално копие на моето.

- Всъщност, вече имам работа. - той издаде същият звук на погнуса. - И второ, не мога да повярвам, че си го помисли, Райли! Предложението беше за Съншайн.

Работа и Ник? Ник и работа?
Нима прасетата лятаха?

Изсумтявянето ми беше повече от красноречив израз относно мнението ми.

- Истина ти казвам! - възрази брат ми. - Мия коли. Всъщност, сега се сетих за едно предложение, точно като за теб.

- Шегуваш се. - отсякох.

Ето я. Интонацията, предвщаваща номинациите за най-голяма издънка. Никалъс носеше тази титла от раждането си и явно обичаше да доказва, че я заслужава.

- Всъшност не. Нуждаем се от лека жена за да привличаме вниманието на похотливи старци с лошо зрение и си мислех, колко ли ще те улесни една работа?

Устата ми зина от изненада. Чувствах се наранена. Не биваше да се чувствам наранена. Познавах Ник по-добре от всеки друг. Той не подлежеше на поправка. Не беше машина която някой механик да почовърка и тя да заработи правилно. Ако беше, щях да съм намерила Тони Старк и сега Никалъс щеше да танцува хула с пола от изсушени треви.

Заблъсках го към вратата.

- Почакай! Райли! - опита се да ме спре.

Затръшнах я под носа му. Никалъс беше неподготвен за да реагира адекватно. Когато вратата се хлопна пред лицето му, от гърлото му се изниза звук, наподобяващ женски писък.

- Нямам причина да оставам в мизерната ти бърлога. Трябва да ме преследва диво гризли, че да отида при теб.

Знаех, че успява да ме чуе през вратата. Отговор от негова страна не последва. Надявах се, че си беше тръгнал.

- Не може да се джавкаш с Ник всеки път, когато се пошегува. - намеси се Съншайн.

- Да не съм изхвърлила през вратата Джим Кери?

- Ако беше Джим Кери щях да му поискам автограф. Познавам Ник. Той се шегуваше.

- Не го защитавай. - сопнах се.

Сграбчих чантата си и набързо пъхнах няколко вещи вътре, избягвайки очен контакт с тази предателка.

Напомних си да я накажа като не й давам червилото си за устни повече.

- Не го защитавам!

- Ти просто казваш какво се случи. - изтъкнах.

Тя за кратко ме погледна изненадано, после щракна с пръсти.

- Именно!

- От твоята гледна точка. - заключих.

В отговор приятелката ми млясна звучно с устни за да разнесе червилото там, където стика не беше свършил работа сам. Убийственият й поглед беше достатъчно красноречив отговор.

- Използвай сарказъм колкото искаш Райли, но си много тънкообидна, да знаеш.

Ако преди две години някой ми беше заявил, че годините в бунтарство и отказ да влизам в часовете, щяха да ме докарат до общежитие на университет в крайните квартали на Бостън, където щях да спя в една стая още две години до дипломирането си със Съншайн Брейлоу, определено щях да се засмея на чутото. Брейлоу беше странница със странно име. Като онези странни бисквитки, които хората наричат макарони.

Още в началото на запознанството ни тя ми бе дала ясно да разбера, че алкохола, цигарите и клубовете са нещо, което тя нямаше да пропусне да ми представи. Всичко изброено ми бе предложено на тепсия, в унищожаващи черният дроб напитки и изкълчващи ханша танци. Чашата преля, когато преди година бях набутана мъртвопияна в килер с някакъв непознат. След онази случка престанах да говоря със Съншайн. Докато преди два месеца, едва не загубих окото си от едно хартишно самолетче с бележка. Гласеше множество извинения на седем езика - единственото умение на съквартирантката ми, след оралното задоволяване в обществени тоалетни на готик откачалки. Реших да й дам втори шанс.

Оглушителната тишина предвеща завръщането на ССЖ.

- Не си спомням да сме ходили в този клуб. Нов ли е?

- Не. Просто до сега не успявах да се сдобия с пропуск. - каза Съншайн. - Защо не ме оставиш да се облека на спокойствие?

- ССЖ.

Тя спря каквото правеше за секунда и ми отправи намръщен поглед.

- Спри да кръщаваш всичко.

- ССЖ означава...

Тя ме прекъсна.

- Не мисля, че искам да знам какво значи. След ГЛП мисля да остана неинформирана за твоите съкращения.

Отстъпи от огледалото, за да огледа крайния резултат от усилията, хвърлени през последния един час. Бяхме го прикрепили към вратата на гардероба, тъй като липсваше друго удачно място.

Съншайн тръгна към мен на колосално високите си токове с плашещо ухилване. Усмивката й предвещаваше проблеми по две причини. Първата причина беше дяволският блясък в зениците й. Той означваше, че клубът я вълнува - нещо, което не се случваше често. Съншайн се вълнуваше от мъжете, не от клубовете.

Втората беше несигурността с която се усмихна. Ако Шай се тревожеше от нещо, тогава то беше нещо голямо. Хилеше се толкова широко, че белите й зъби изпъкваха на фона на черното й червило, но въпреки това можех да доловя някаква колебливост.

Поклатих глава. Никак не исках да й бъда бавачка, но не можех да я оставя сама, а и наистина исках да си прекарам добре.
Наместих чантата на рамото си и отворих широко вратата. Трябваше да призная, че леко се страхувах да не би Съншайн да счупи орловият си маникюр натискайки бравата, затова задържах вратата докато излезе. Половината й задни части бяха извън панталоните от черна кожа. Бяха толкова къси, че без проблем можеха легално да минат за колан.

Заключих, напъхах ключа в чантата си и задвижих крака след Съншайн, чиито токове огласяваха половината общежитие.

* * *

Отне ни два часа да стигнем до клуба, в който бе избрала да се напием тази вечер. Причината не беше защото пътят беше дълъг. Разтоянието от общежитието до клуба беше почти наполовина на разтоянието, което човек извървява за два часа. Причината за бавенето ни беше Шай и новата й забежка - мъж с мазна коса и прекалено много пиърсинг на веждата. Запознанството ни протече не достатъпно бързо за неловкостта си:

- Здрасти.

- Йоу.

Йоу? Да не беше каубой?

Носеше тениска на Бийтълс, с дупка от която се спускаха конци. Опреличих малкият кратер на Паяжината на Шарлот.

- Значи ти си гаджето на Съншайн за тази вечер? - осъдителността в гласа ми остана незабелязяна за мазния тип, но не и за Съншайн.

Приятелката ми ми хвърли осъдителен поглед. Усмивката, която мазният тип ми отправи, беше крива и показа прекалено много от пожълтелите му зъби.

- Така изглежда.

Понякога се чудех дали Райли Фрейс, която е учила всеки урок и е присъствала във всеки един от часовете в училище, щеше да стане нещо по-добро от Райли Фрейс, която бях сега.

Наложи се мъжът с мазната коса да ни остави пред входа на нощният клуб. Обясни ни защо, но бях твърде разсеяна за да го чуя. Предположих, че не е имал пропуск. Обхождах с очи всяка тухла от архитектурата на сградата. Високи стени и допълнителни колони с остри ръбове поддържаха плосък купол, по който се виеха сенки от листата на дърветата зад нас.

Полюшването им, подсилено с ефекта от лунната светлина, ме караха да стисна по-здраво дръжката на чантата си. Не се страхувах, но и не се чувствах сигурна. За нервността ми допринесе шумът от разговорите на останалите чакащи от опашката. Момиче с шапка, тип Шерлок Холмс, протягаше ръце към нищото, за да се свърже с безжичен интернет. В моите очи изглеждаше повече като поклонничка на Амон Ра, поднасяща жертвоприношение във вид на клетъчен телефон.

Не усетох кога е дошъл нашият ред. Нечий мечи глас ме изкара от унеса.

- Пропуските ви, момичета.

Обърнах се по посока на ръмженето. На масивните мечи гърди имаше бадж с име. Ти да видиш! Мечката се оказа охрана. Едва помръдваше устните си, докато говореше и нямаше как да не се запитам, какво ли усилие би му коствало да раздвижеше вежди.

- Дръж, бейб!

Навъсено изгледах съквартирантката си за това обръщение към непознатия, който побутна плътните си, тъмни очила, за да я огледа обстойно. Спря се на няколко определени места, които никак не ме изненадаха.

Усетих как Шай ме побутва, за да ми напомни да извадя пропуска си.

- Райли? - звучеше притеснена.

Знаех колко е нетърпелива да влезе. Личеше по нервното й пристъпване от крак на крак. Бръкнах в задния джоб и с мъка осъзнах, че съм обула другите дънки. Почесах се по врата. Не можех да протакам дълго. Трябваше да измисля добра лъжа с която да се измъкна.

Заслужава ли си?

Реших, че да кажа истината щеше да бъде много по-лесно.

-Забравила съм го.

Червените й лещи гневно ме фиксираха.

- Не може да влезеш без пропуск!

Шай забеляза липсата на каквато и да е реакция от моя страна, освен небрежното повдигане на рамене. Факт беше, че не изгарях от желание да вляза. Нещо в мястото ме караше да стоя нащрек.

- Връщам се в общежитието. - съобщих.

- Но Райли, тук е толкова готино. Погледни този мъж! - посочи някакъв подозрителен тип до нас.

Мъжът също чакаше на опашката.

- Не ти ли идва да го схрускаш?

Мъжът за когото говореше беше прегърбен наркоман, с боядисана в синьо коса. Реших да се сдържа от излишни коментари.

- Нямам пропуск. - напомних й.

- Но...

- Ще се видим когато се прибереш. Ето, вземи чантата ми. На теб ще ти е по-нужна. - потупах джоба си, където беше мобилния. - Звънни ми, ако има нещо.

- Сигурна ли си? Ще бъде забавно.

Въпреки това знаеше, че нямам друг избор и пое чантата от ръцете ми. Усмихнах се криво.

- Сигурна съм. Забавлявай се.

Завъртях се на пети и преметнах косата си през рамо. Беше началото на Октомври и полъха на вятъра я беше разрошил.

Извадих цигара от кутията в джоба на якето си и я поднесох над пламъка от запалката. Предпочитах запалката също да е в кутията, за повече удобство и намаляване на движенията при запалване.

Ботушите ми тежко хрущяха по асфалта и металните им шипове, идея на Съншайн, се биеха един в друг. Филтъра на цигарата се оцвети в червено заради червилото ми. Шумните ми стъпки бяха в такт с всяко мое движение, издаващи местонахождението ми на половин Бостън. Мобилния ми показваше, че скоро щеше да падне пълен мрак. Иронично на впечатлението което създавах, нощта не беше любимата ми част от деня. Заобикаляйки откъм задната страна на клуба, се натъкнах на момиче по прозрачен потник да стои приведено пред чатала на мъж. Косата му беше сребристобяла, също като тази на Съншайн.

Поредните готика откачалки.

Изгасих цигарата в стената, за да не ме забележат. Отдръпнах се в сенките с идеята да продължа по пътя си.

- А аз си мислех, че не можеш да изгубиш останалото си достойството! - засмя се гръмко мъжът.

Гласът му беше нисък и гърлен. Напомняше на мъркането на мотор. От онези спортни мотори, които мъркаха като котка, която галиш зад ухото. Дрезгав. Мъжествен. Истински див котарак. Някой момичета си падат по мелодични, спокойни, мъжки гласове. Аз определено не бях от този тип.

За момент затворих очи и позволих на тембъра да се пропие като спомен в ума ми, оставяйки смисъла на думите да се изплъзне. Възобнових крачка.

- Вдигни го най-сетне!

Това определено беше най-странния разговор, на който бях ставала свидетел.

- Спокойно.

Любопиството убило котката. Не се стърпях и се обърнах през рамо, само за да видя как червенокосото момиче превърта ключодържател с много ключове около пръста си. Присвих очи на малкото светлина, хвърляна от лампата над главите им. Не беше момиче, а млада жена.

- Имаш нужда от сервитьорка, а не виждам да правиш нещо по въпроса. Внимавай. Току-виж се наложи ти да работиш на бара.

Привидно сладко изречените думи бяха пропити с женска отрова, която моментално беше регистрирана от събеседника й. Жената злорадстваше.
е

лефона ми избра точно този момент за да издаде приглушен звук в джоба на дънките ми. Бях получила съобщение. Извадих го от и бързо проверих от кого е.

Ник: „Трябват ми пари."

Стиснах зъби и го прибрах обратно в джоба си. С Ник често се карахме. Причината винаги беше една и съща: той ми искаше пари, аз му давах част от спестяванията си. Той твърдеше, че този път е празлично и ще ги върне, а за мен оставаше само да надявам, да не ме лъже отново. Накрая по един или друг начин разбирах, че са похарчени за алкохол или дрога. Ето защо това съобщение толкова лесно задейства адреналина в кръвта ми. В момент на самозабрава изругах силно по адрес на Никалъс.

В тъмнината смътно съзрях как белокосият мъж избута жената от пътя си и тръгна в моя посока. Простенах глухо.

Какво можеше да иска от мен?

Стисках палци да е нещо малко - запалка или цигара например. Нямах пари, а не исках неприятности.

Нещо ми нашепваше, че съвсем скоро щях да получа отговор на въпроса си, макар госпожица Съдба да не ме беше попитала дали искам отговор.

Мъжът се извиси над мен. Беше внушителен. Сивите му стоманени очи се плъзнаха по лицето ми, сетне плътните вежди се спуснах над преценяващ поглед. Върху устните му се появи сянка на усмивка. В съзнанието ми се заформи само една мисъл:

Горещо.

- Идеално - каза го толкова тихо, че едва го чух. - Май си намерих сервитьорка, Вероника.

Само че когато се обърна и я потърси с поглед на мястото което очакваше, готик жената вече я нямаше. Видяхме я да се качва в Порше Карера, което бързо и безшумно се плъзна през паркинга.

- Какво прави такава красавица с този празноглавец?

Обърнахме се едновременно. Момчето което стоеше на няколко метра от нас видимо беше много, много пияно. Забелязах, че е прекалено млад да е навън толкова късно - едва ли беше пълнолетен.

Русият пристъпи по-близо до мен. Нямаше как да знам дали причината беше за да ме защити или за да е по-близо, когато се нахвърли на пияното момче, но от агресията във въздуха заложих на второто.

Какъв доходен бизнес би било! Залог с очевиден завършек.

Премерих с поглед широките му рамене. Щях да спечеля този бас.

Стига да имаше с кого да се обзаложа.

- Да не изгуби майка си?

Позата му изглеждаше ленива, но думите му излъчваха заплаха. Без да изчака ответен отговор същият мъж изненадващо ме улови за ръката. Паникьосах се.

- Виж, ако искаш номера ми, да беше попитал.

Направих опит да се измъкна, но той приложи повече натиск, заключвайки пръстите си като белезници около китката. Почувствах се в капан. Оказа се по-силен отколколкото очаквах.

- Секси мачо, причиняваш ми болка!

Междувременно момчето отпреди малко се беше приближило до нас. Не го бях чула да се приближава. Отдадох го на разеяността си.

Изненадващо, младежа ме улови за косата. Изсъсках от болка. Бих могла да се защитя, ако другият не държеше ръката ми.

Каква приятна ситуация само!

Усетих как посяга към врата ми и се ударих в гърба на високият рус мъж пред мен, за да увелича разтоянието между нас.

Май се лиших от няколко кичура.

Успях да се измъкна от радиуса на движението в последният момент. Преди да осъзная какво се случва, секси мачо се извъртя и повдигна пияното момче, използвайки единствено едната си ръка. Краката на младежа се замятаха в празното пространство, докато разтоянието от асфалта и обувките му растеше.

- Смъртта ли си търсиш, хлапе? - видях как момчето се свлече на студената земя. - Върви си вкъщи и не припарвай повече до клуба ми!

Младежът уплашено се взираше в нас.

- Не чу ли човека? Омитай се! - казах.

Момчето тромаво се изправи и хукна на зиг-зак. Можех ли да се доверя на думите му, че притежава клуба? Автоматично отхвърлих тази възможност като блъф.

Сега беше момента да направя нещо. Забих коляно в слабините му. Явно не го очакваше. Свободната му ръка покри пострадалото място.

- Помощ! - извиках.

Мъжът изруга и се обърна към мен с раздразнено ръмжене. Стоманеният му поглед беше повече от гневен.

- Глупачка такава! Да не си помисли, че искам да те изнасиля?

- За теб съм Обетована земя, задник!

Въпреки болката продължаваше да държи китката ми. Всянчески се задърпах в опит да се освободя.

- Пусни ме! - озъбих се.

- Няма как да изпълня молбата ти. Затвори си устата и спри да се дърпаш, или ще те напълня с олово!

С моят късмет нямаше никого наоколо. Беше твърде силен за да го надвия. Трябваше да измисля как да си спечеля време. През малкото откриващо се от якето му личеше, че под тези дрехи се крият масивни мускули.

Устата ми се навлажни. Лошо. Стокхолмски синдром.

Горещият му дъх се удари в лицето ми. На външен вид беше млад - не бих му дала повече от двадесет и пет.

Мъжът направи крачка.

И още една.

- Върви! Не искам да те влача.

С неохота го последвах. До слухът ми достигна дрънченето на ключове. Едва сега забелязах металната врата, към която се бяхме насочили.

Това е краят, Райли. Зад тази врата може да има всичко. Сигурно тук свършват всички провинили се хора от персонала.

Противно на очакванията ми, с всяка стъпка до слуха ми достигаше все по-ясно тежка басова музика. Скоро можех да усетя тътен от колони чак в гръдния си кош. Вратата се отвори, разкривайки част от вътрешността на това ... странно място. Мъжът ме избута навътре.

- Добре дошла в „Bad romance" - прозвуча като нещо средно между ръмжене и недоволно сумтене, преди ръката ми най-сетне да бъде освободена.

Несъзнателно направих крачка назад. Външността лъжеше - това не беше клуб.

Бях се озовала в Ада.