" Господ създал света в седем дни, но му отнело девет месеца да създаде мен.
Така че откровено казано, аз съм голяма работа.”

— надпис на тениска

_______________________________

Аш

     Изкуственият мустак ми докара сърбеж. През няколко минути свивах устни за да го раздвижвам, но досадното сърбене не спираше да ме тормози. Поне изкуствените вежди не ми причиняваха такова неудобство. Може би се дължеше на факта, че част от тях залепнаха за ризата докато я обличах. Което се случи секунди след като ги бях сложил.

Сега не беше най-удачният момент да провалям дегизировката, тъй като денят едва започваше. Въпреки това не ми отне дълго, преди да сваля ужасната шапка от главата си. Последва я тясната перука.

Това е друго нещо — помислих си, щом прокарах пръсти през собствената си коса за първи път от час.

Захвърлих перуката върху таблото на колата. Далеч от погледа, далеч от сърцето.

Ти Рекс се присмя на търпението и сериозността ми спрямо задачата. Той самият не можеше да я приеме насериозно. Седеше на седалката до щофьора и подмяташе забележки още от тръгването ни. Но аз бях подготвен. Познавах го по-добре от . Не бях очаквал друго държание.

— Не си създаден за мисии под прикритие. — каза, целейки да ме поздразни.

Ествествено, аз не се вързах.

И сам го знаех. Исках просто да се подсигуря, че новата ми сервитьорка и бъдеща барманка не планира да се свърже с ченгетата. Ако се стигнеше до там можех да се справя с тях, но ако някак изтечеше информация... Никога не беше изключено някой от полицаите които ме познаваха да свържат две и две и да се досетят, че още ровех по случая с Аника Колман. 

— Ето я.

Наместих се по-удобно в седалката.  Очите ми се насочиха към общежитието. Наистина беше чернокосата досадница.

Опипом си поставих колана.

— Имаш набито око.

— Бива си я.

— Така е. Въпреки това не е нищо ново под слънцето.

Ти Рекс сви рамене и отпи от кафето. Очите му се притвориха от удоволствието, което му причиняваше любимата му напитка.

— Какво значение има? Сексът си е секс.

Ухилих се и почесах изкуствения си мустак.

Как го правеха хората по филмите? Да прекарват часове в костюми, докато се зансеме съвършения кадър?

— Няма как да бъда по-съгласен. — запалих колата и поех след нея, пазейки дистанция от двеста метра.

Изведнъж се сетих за нещо.

— Вие двамата правихте ли нещо снощи?

Рекс примляска с устни, после неутрализира няколко капчици, облизвайки се като котка.

— Как не! Състоянието й беше толкова лошо, че я изпратих чак до вратата. В длъжностната ми характеристика все още не присъства „изнасилвач”.

— Добре. — затворих темата.

Беше лесно да я следим, макар тя да се озърташе като подплашена кошута в огледалата на колите. Беше умна и знаеше, че ако се обръща на всяка крачка ще я сметнат за луда. Аз не бях глупак, пък и имах Рекс до себе си.

— Къде смяташ, че отива? — попита ме приятеля ми докато сърбаше от кафето. — Дали ще се срещне с някой хлапак за да се помляскат?

Подсмихнах се. Пръстите ми забарабаниха по кормилото.

— Не искам да те разочаровам, но май отива на лекции.

— Каква скука. Припомни ми защо я следим?

Притворих очи, за да се съсредоточа. С плавна маневра ни скрих зад един камион. Оставях й време да пресече, без да ни забележи.

— Заплаших я. Трябва да съм сигурен, че няма да изтича при полицията.

Ти Рекс се намръщи. Ръката му натисна компчето за прозореца и стъклото се спусна надолу. Рекс хвърли чашата в кошчето до колата и вдигна прозореца, точно преди да поемем към следващата пресечка.

— И това те тревожи?

— Ни най-малко.

— Но все пак я следим. Нямам против, понеже има страхотен задник, но можех да поспя още, вместо да седя тук с теб. Сигурен ли си, че ще дойде на работа довечера?

— По дяволите, не! — засмях се и завих надясно. — Упорита е като магаре. Мисля, че е първата, която се опита да ме измами, бягайки през аварийния изход.

— Също така е първата, която нае чрез заплахи. Как изобщо я откри?

— Дълга история.

— Имаме много време. — изтъкна Ти Рекс сухо.

Прав беше. Почесвайки се отново около лепилото под изкуствения мустак, реших да му разкажа накратко какво се беше случило през изминалата вечер.

— Какво каза Вероника? — попита Рекс след като приключих.

Поклатих глава. Раздразнена въздишка напусна устните ми.

— Вероника още не е разбрала. Пък и какво значение има? Аз съм шефът.

— От къде знаеш? Покрай тази роля може сериозно да се е взела за надута кучка. Така или иначе персонажът й пасва идеално.

Изкривих устни от представата Вероника да започне да се държи като Вера през цялото време.

— Тогава нека боговете да са ни на помощ, приятелю.

Ти Рекс се засмя и посегна към запаса ми от протеинови барчета.

— Хей! — плеснах го през пръстите. — Какво си мислиш, че правиш? Искам да ти видя ръцете далеч от там преди да съм мигнал, иначе ще те надупча с олово. Ще запреличаш на швейцарско сирене.

Приятелят ми ми хвърли предизвикателен поглед, но отдръпна ръце от жабката на колата, където държах запаса.

— Хубаво.

— Хубаво. — кимнах бавно.

Извърнах лице обратно към обекта. Черната й коса се полюшваше леко докато се приближаваше към стълбището пред университета.

— Цял ден ли ще я следим?

Паркирах на огромния паркинг до пикадили съркъс. Откопчах колана си, сетне се изглегнах назад в седалката.

— О не! Не ми казвай, че това значи "да".

— Боя се, че означава точно това.

И така започна чакането. Не се наложи да стоим там цял ден. Райли Фрейс избяга от лекции само след час. Двамата бързо се раздвижихме и я проследихме до следващото място, на което отиде. (Изброяват се места)

В края на деня, както се и очакваше, тя се върна обратно в общежитието. Разговорът на който бяхме станали слушатели не беше до полицията. Фрейс просто нямаше никакви пари. А само как гордо беше заявила, че не се нуждае от никакви пари предишната вечер. Сякаш беше готова да ме заплюе в лицето, ако не виждаше пистолета на бара. Изобщо не бих се изненадал, ако го направеше. Тя беше дръзка, но аз бях успял да я уплаша.

Интересно. Явно Фрейс наистина държеше на съквартирантката си.

— Кой е този тип?

Раздвижих схванатото си рамо, преди да проследя посоката, в която ми посочи Рекс. От общежитието излизаше момче.

—  Някой първокурсник, предполагам.

Ти Рекс стисна устни в права линия. Пръстите му преминаха през късата му коса, докато очите му оглеждаха непознатия. Можех да си представя как мозъкът му трака като парен локомотив, докато се опитва да си спомни нещо. Накрая приятелят ми плесна с ръка по таблото на колата.

— Този душеше в клуба вчера.

— Направи го пак и ще носиш ръката си в чантичка.

— Чу ли изобщо какво ти казах?

Отворих вратата и се измъкнах навън.

— Да, разбира се че те чух. — махнах с ръка за да спре да ми досажда. — Отивам да накарам птичето да пропее. Идваш ли?

— Какво? Ти си луд. Върни се веднага тук! Забрави ли, че Питърс още те търси?

Без да му обърна внимание затворих вратата на колата. Поех с бавни крачки към мишената. Огледах се преди да пресека на другият тротоар, за да мога да го виждам по-лесно. Момчето опипваше врата си, сякаш някой го е душил само преди минути. Замислих се. Дали Фрейс бе способна на нещо подобно?

Усмихвах се, без да си давам сметка. Тръснах глава за да се съсредоточа, с което привлякох вниманието на момчето. Къдравата му глава се завъртя само за секунда към мен, после той хукна напред.

— Мамка ти! — впуснах се след него.

Точно когато щях да го хвана, синьо пежо се зададе от края на улицата и ми попречи. Ако беше доносник, какъвто усещах, че беше, трябваше да го заловя. Засилих се и опрях длани на капака, прехвърляйки тялото си от другата страна на движещата се кола. Глупакът беше решил, че се е измъкнал и сега само ходеше бързо. Събрал инерция го настигнах и се хвърлих отгоре му, поваляйки го между две къщи. Уличката беше затворена — малко разтояние между две жилични сгради.

Повдигнах го и заврях пистолета си в лицето му.

— Кой те праща?