"Най-интригуващите хора, дали ни най-много от живота, са точно тези, които най-трудно успяваме да забравим."

Сант Анел
______________________________

Може би беше от Вероника?
Истинското й име? Издишах продължително. Сведох глава и затърсих с очи мобилния си. Открих го на няколко метра от мен,лежащ сред камъните. Беше доста очукан,но работеше. Не го бях хвърлила достатъчно силно,така че,имаше надежда.

-Райли,какво откри?

Наклоних глава и се взрях в тълпата от минувачи,които заобикаляха сградата. Такситата спираха,вятъра клатеше клоните с опадали листа и рошеше косите на хората.

-Вероника ли е истинското име на Вероника? - знаех колко глупаво звучи въпроса ми, но Съншайн ме разбра.

Чу се лек смях,който не беше нейн. Значи си беше намерила компания. Само колко малко й бе нужно да ме замени.

-Да,истинското е. Защо питаш?

Завъртях дрънкулката около пръстите си,следейки отблясъците. Името се взираше в мен както аз се взирах в него. Като някакъв проклет омагьосан кръг.

-Знаеш ли коя е Аника?

Последвалата тишина беше по-оглушителна и замайваща от всяко надуване на клаксон,което долиташе от колите.

-От къде знаеш това име? Не мога да повярвам,че ти го е казал! - засмя се изненадано Съншайн от другата страна.

Той? Божичко!

-Коя е Аника, Съншайн? - прошепнах.

Смехът на приятелката ми секна. Последва звучна ругатня,преди тя тъжно да отговори:

-Това е името на майката на Аш.

Положих чело на студената стена. Отворих уста за да си набавя още кислород. Беше като да скочи слон върху теб и да ти отнеме всяка глътка въздух.

-От къде знаеш това?

Гласът ми беше като шепот. Дори тихото шумолене на листата,които още не бяха попадали бе по-силно от него. Наложи ми се да повторя въпроса отново,за да го чуе Съншайн.

- Беше пил и огърлицата с името й беше изпаднала наполовина извън джоба му. Казах му го и той ме погледна сякаш виждаше слънцето. Райли,той ми благодари! Аш никога не благодари. Поне аз не съм го чувала. - бръщолевеше несвързано. - И когато ми каза,че е била убита разбрах за какво реагира така.

Подпрях ръка в меъсотията и станах от земята.

-Какво? Казал ти го е? - а аз си бях помислила,че го сподели само с мен.

Глупачка! Бях проляла сълзи от глупост.

-Не,не! - възрази веднага Съншайн. - Не той,а Вероника. Всъщност,той не говореше на мен тогава. Говореше с нея. Беше странно,понеже те не са бракосъчетани,а винаги се държаха като един.

Натиснах копчето за прекъсване на разговора и излязох на пешедната пътека,обратно при цивилизацията. Сложих си възможно най-непроницаемото изражение и се насочих към кафенето, в което бяхме онзи ден с Трой. Не ми отне много време да достигна до там. Аптеката,където бях видяла Аш да си копува хапчета беше затворена за ремонт. Забавих се само миг,после избутах вратата и пристъпих вътре. Голямото помещение отново беше претъпкано с клиенти. Това беше като някакъв малък Старбъкс,по дяволите!

-Какво ще обичате? - усмихна се сервитьорката.

Бях се настанила преди по-малко от секунда,а тя вече ме питаше това? Ама че бързо обслужване имаха тук!

-Кафе със сметана. - промърморих.

Изчаках я да запишеше поръчката ми и да се отдалечи,за да набера Трой.

-Чакам те в "Diamond". - казах монотонно в мига,в който вдигна.

Чуваха се множество чужди гласове като фон. Къде беше този негодник?

-Не мога сега. - отвърна ми тихо.

Стиснах зъби.

-Ще дойдеш или кълна се,ще отида в полицията и ще им кажа някоя глупост,само за да открият местонахождението ти и да разберат какво правите. - говорех с омраза,способна да разтопи метал.

Добре,не чак толкова,но се надявах да изпържи Трой и всички,които бяха сложили експлозива. Аш щеше да се гордее с мен,ако научеше какво правех в момента.

-Не си сериозна! - контрира с нотка на шок.

"Спипах те,боклук!"

-Напротив. - кимнах с благодарност към сервитьорката,която постави горещото кафе пред мен.

-Чакай ме там,идвам веднага. - изпъшка и до ухото ми достигна шум от листове,последвано от местене на стол.

Оставих телефона си,който приличаше на сдъвкан и изплют от тиранозавър Рекс и разклатих кафето си. След по-малко от десет минути черната коса на Трой се показа от Шевролета му. Дългите му крака бързо го отведоха до вратата и той ме потърси с поглед из масите.

-Погледни насам нещастник! - през стиснати зъби изсъсках.

Бях избарала маса точно в края на заведението,в ъгъла до стената. Сините му очи ме фиксираха и той се понесе към мен. Походката му излъчваше всичко друго,но не и заплаха. Това ме хвана неподготвена и когато седна с намръщено лице и крива усмивка не успях да реагирам.

-С какво да те накарам да вярваш,че не съм виновен за случилото се? - ръцете му се пресегнаха да уловят моите в шепите си,но аз ловко ги издърпах назад.

Ако от очите ми излизаха лазери,то сега Трой щеше да е на парчета,големи колкото най-малкото късче ЛЕГО в света.

-Излъга ли ме за баща си? - стиснах чашата в ръката си и нивото на кафето опасно се покачи нагоре.

Ако продължавах така врялата течност щеше да ме полее.

-Какво? Не! Не съм те лъгал за нищо. Боже,Райли,за какъв ме вземаш? - изумено повдигна ръце и ги стовари на масата.

Кафето пръсна от чашата и трябваше да се обърна рязко настрани,за да не изгори лицето ми. Когато отново погледнах към Трой,той беше ядосан и разтроен едновременно.

-Исках само да сме приятели,без да научаваш нищо,но и да си преудпредена. - поклати мъчно глава.

Думите ми заседнаха в гърлото. Не можех да се държа така с някой,който не ми отвръща. Сякаш обвинявах кучето,че си е играло със сиренето,а котката го ядеше под дивана. Наведох се напред и изучих чертите на лицето му. Мисля,че казваше истината.

-Ако не вие,кой? - сръгах го силно в гърдите.

Той изохка и разтри мястото.

-Не знам. Наистина не знам. Самият аз много се изненадах,когато научих. Никой не го бе очаквал. Една капка кафе ще падне всеки момент от върха на носа ти. - докосна носа си отдолу,за да ми покаже точно къде.

Наругах го,но изтрих капката. Подпрях гръб на стола и изтрих кафето по ръката ми в дънките си. Бяха черни,а и щях да ги пера довечера.

-Как да си върна доверието ти? - гласът му показваше непоколебима сериозност и целенасоченост.

Въздъхнах уморено.

-Нуждая се от малко пари. Ще ти ги върна при първа възможност,но не заради нещо друго,а защото така съм възпитана. Също така, ако се нуждая от превоз може да си вдигнеш проклетия телефон. Но не сме приятели и никога няма да бъдем. - повдигнах показалец в знак за внимание. - Ти сам ми предложи да изкупиш греха си,сега ще направиш тези две простички неща за мен.

Трой извъртя очи,но лека усмивка изви устните му.

-Помислих,че ще искаш да ти кажа всичко. - прозвуча като успокоителна мисъл.

Усмихнах се мрачно и оставих парите за кафето на масата.

-Още не е късно. Хайде,сега трябва да ме закараш до общежитието и да се разкараш от очите ми,преди да съм решила да ти извадя езика с голи ръце.

Сините му очи потъмняха и усмивката му се изпари. Говорех сериозно и той го разбра. Нямах му доверие и исках да имам кол,за да го забия в корема му. Не като вампир,а като Юда. Защото Трой винаги щеше да играе за противника.

Доколкото Аш... щеше да ми е нужно много време и безсънни нощти,за да го преодолея. А може би никога нямаше. Не заради любов или нещо подобно,а по простата причина,че Аш не беше като останалите мъже. Не беше и пречупен. Той беше просто Аш. Мъжът,който беше носил гердана на убитата си майка повреме на експлозията.

-Той не е мъртъв Райли,знам го. - каза Трой докато излизахме.

-От къде си толквоа сигурен? - просъсках,но влязох в матирания Шевролет.

Трой се настани на мястото на шофьора и ме погледна с повдигнати вежди.

-Защото го познавам по-добре от всеки друг и мисля,че сам е изценирал смъртта си.