"Дори грешен, всеки избор, който вземаме, е единствено наш."

Сант Анел
______________________________

Алармата ми беше звъннала сякаш преди цяла вечност, но аз продължавах да лежа и да прегръщам възглавницата си. Кракът ме болеше, още изпитвах страх всеки път, когато се сетех за изстрела и мозъка ми не желаеше да функционира, както трябва.

- Май и ти няма да ходиш на лекции днес. - обади се Съншайн от своето легло.

Изсумтях и се прехвърлих в другия край.

- Какво толкова е станало, че не искаш да си покажеш носа изпод завивките вече половин час след алармата си?

Внезапно сивото ми вещество изписка. Изругах и бързо скочих от леглото, трескаво търсейки с очи дънки или изобщо някакви панталони.

- Охо, как бързо стана! Какво се сети? - изправи се в седнало положение и схрупа остатъка от близалката си.

- Имам изпит по история на изкуствата! - извиках и грабнах чантата си от пода.

Напъхах две химикалки и една тетрадка вътре. Надянах я през главата си и набързо си обух широките ботуши от черна кожа. Дори не закопчах циповете, а направо избутах вратата и излетях по стълбите.

- По-бавно зубрачке! - чух я да се смее през отворената врата.

- Затвори, мамка му! - изкрещях й, след което хлопнах входната врата.

Прескочих трите стъпала пред нея и тичайки преминах през портите на общежитието. Бях си забравила мобилния.

- По дяволите! - промърморих.

С болен крак ми отне повече от нормалното време да стигна до университета, но така или иначе щях да закъснея. Само че сега беше с повече, отколкото в случай на здраво и нормално ходило.

- Госпожице Фрейс! Седнете, след малко е ваш ред. - поздрави ме професора и махна назад към седалките.

Кимнах и благодарих - нещо, което не правех често. Изпитите бяха важни за мен. За майка ми. За трима ни с брат ми. Настаних се възможно най-бързо на обичайното си място на последния ред и изфучах през редовете обратно надолу, когато само след минута чух името си. Листчето ме гледаше подигравателно и сгънатия му ръб беше като да отвориш кутия със змии, без да знаеш дали са отровни или коя ще те нападне.

- За вас е, вземете го! - засмя се за кратко професора и побутна малкото листче, за да го взема.

Улових предателската хартийка и я разгънах чак когато седнах.

- Да! - извиках и замахнах с юмрук във въздуха.

Кабинета потъна в тишина и няколко души, включително професора, ме погледнаха. Забих нос в листа и хилейки се като идиот, както вероятно и бях погледната отстрани, започнах да пиша за Пол Сезан. Една от малкото лекции, в която бях слушала.

Час и шестнадесет минути по-късно въздъхнах тежко и напъхах всичко в раницата си, с изключение на листа ми с информация и малкото листче на което пишеше темата. Изправих се и върнах стола на мястото, на което беше преди да седна. Уверена, в оценка над минималната, тръгнах надолу към катедрата на преподавателя. Оставих работата си на дървената повърхност. Преди мен бяха излезли само петима души и професора ме погледна с високо вдигнати вежди, когато ме видя.

- Браво, госпожице Фрейс! - усмихна се и ми показа с поглед да се отправя към вратата.

- Благодаря! - смотолевих и направих точно това.

Тихо затворих вратата и поех по коридора. Завих, насочвайки се към тоалетните. Нямаше да остана за другите лекции.
Натъкнах се на корейската ми състудентка, от горния етаж на общежитието.

- Ми Чей, ще ми услужиш ли с мобилния си? - попитах я докато си миеше ръцете и приглаждаше късата си, черна коса.

- Райли! - изненадано възкликна и без да иска пръсна вода в очите си.

Смръщих чело.

-Нямам салфетки, съжалявам. - уведомих я.

Тя махна с ръка сякаш нямаше нужда и ме гледаше само с едното си око. Бръкна в чантата си, с десен на котки, и ми подаде облепения си със стикери телефон.

- Разбира се, вземи.

Набрах номера на Брияна, който всяка вечер виждах на баджа й. Аз никога нямаше да го направя, но тя явно нямаше проблем да обслужва клиенти и от разстояние.

- Брияна Брус, с кого разговарям?

Засмях се. Не можах да се овладея.

- Бри, Райли е. Твоята Червеношийка. Имам мужда да ме заместиш довечера на бара. Ще можеш ли да го направиш за мен? - с умолителна нотка в гласа казах в слушалката.

От другата страна на линията се чуха два гласа - на Бри и на някакъв мъж. Дали не я прекъсвах по време на тъй споменатата работа от вкъщи? Не исках да знам, заради което нямаше и да питам.

- Ще говоря с Вера и ще ти се обадя. Почакай минутка.

- Побързай, телефона не е мой.

След миг чух как натисна копчето и затвори. Разговора прекъсна и бях оставена с Ми Чей. Корейката седеше на перваза на прозореца и рисуваше нещо на лист от тетрадка с химикал. Приближих се. Беше скица на фантом с криле, излизащ от сенките на тъмна уличка. Свих устни. Имаше няколко грешки, които ме дразнеха. Не издържах й посочих линията на челюстта.

- Виждаш ли преливането? Прекалено рязко и изсечено е. - прокарах нокът по мястото, за да й го покажа.

Тя вдигна лице от рисунката и ми се усмихна с благодарност.

- Не бях обърнала внимание... - започна да казва, когато мобилният й завибрира в ръката ми.

Повдигнах пръст и се отдалечих на няколко крачки.

- Какво ти каза? - карах по същество.

- Може. Но после ще бъдеш забавление за два дни.

Ударих се в мивката и стиснах зъби за да не извикам.

- Какво значи "забавление" за два дни? - простенах и разтрих удареното място.

- Ще си танцуваща серитьорка. Ако те повикат за танц, танцуваш. - обясни Бри и до слуха ми достигна звука от вериги.

Очите ми се разшириха, виждах го в огледалото пред себе си. Тъкмо щях да кажа, че не приемам сделката, когато същият номер със затварянето не ми остави друг избор, освен да върна телефона на Ми Чей.

- Ще мръднеш ли малко?

Тя ме погледна объркано, но се сви настрани, откривайки ми място. Скочих от перваза на прозореца и продължих да вървя към общежитието по чакълестия път.

Прибрах се в стаята си и си взех бърз душ, оставих нещата си и взех мобилния си. Нямаше да моля повече хора за днес. Така или иначе това беше първия ми път от години насам. Преоблякох се с по-удобни дрехи и хвърлих старите в планината от дрехи за пране. Съншайн я нямаше, а вратата зееше,все още отворена, когато се прибрах. Щях да й го напомня довечера. Излязох от общежитието и тръгнах бавно към центъра. Доста повече време отнемаше, от това да си с кола или с мотор. Влязох в един хранителен магазин, за да купя някой храни, които Съншайн никога нямаше да дойде до тук, за да купи. На касата платих с последните ми останали пари. Касиерката ме попита дали искам торбичка, но нямах и цент повече, за това отказах. Раздразнението ми се покачваше с всеки изминал час. Мислех, че този ден ще е почивка и успокоение за нервите ми, а яростта ми към съквартирантката ми и съдбата се трупаха като мастило, по бяла дреха. По пътя обратно за общежитието се загледах в черни кубинки, които силно пожелах да си купя. Забелязах пейка отстрани на магазина. Сложих продуктите на нея за да освободя ръцете си и да звънна на майка си. Мразех да го правя, предполагам тя също, но в случая бе наложително.

- Свършиха ми парите. - ако звучах като разглезена пикла на богаташи, щях да счупя телефона в пейката.

Майка ми остави каквото и да правеше, защото се чу тътен на дърво и изтупване на дрехи. Вероятно я бях прекъснала по време на работа. Наругах се мислено за несъобразителността си.

- Съжалявам, не трябваше да те пръкъсвам. - понечих да затворя, но тя бързо ме спря.

-Не, няма нищо Райли, не е като да изпускам срокове - нервно се засмя майка ми. - Как е Ник? Кажи ми, че е спрял да пуши трева.

Отворих си пакета с рачешки ролца и без да ме е грижа за минувачите, започнах да ям. Не бях яла морски дарове от месец, а може би дори повече. Майната им на шибаните зяпащи ме!

- Надушвам сърказъм. - посочих и обелих второ ролце. Замислих се какво да й отговоря за Ник. - Не сме се виждали наскоро.

Не беше лъжа, но и не беше истина. Само преди три дни бях в новото му жилище, където го бях сварила с мъж.

- За какво ми звъня? Не ме лъжи, знаеш че не обичам да го правите.

Въздъхнах и оставих вятъра да отвее опаковаката. Какъв бунтар бях само!

- Мамо,наистина свърших парите. Знам, че често ти се обаждам заради същото нещо, но се нуждая от поне още един чифт обувки. Не искам да си спомням преди колко време купи тези, с които съм сега. - промърморих.

Чух как майка ми въздъхна тежко и седна на стария диван. Имаше едно краче, което винаги скърцаше.

- Нямам пари в момента. Дори... - гласът й се снижи. - Щях да ти звънна за да те помоля за няколко долара.

Облегнах се назад и стиснах клепачи. Това беше огромен проблем. Проблем, с който семейство Фрейс трябваше да се оправя вече девет години.

- Значи стигнахме пак до задънена улица. - казах тихо.

- Да. - простичко отвърна тя.

- Ще ти затварям. Може да нямам пари, за да платя сметката.

- Съжалявам, Райли.

Тя винаги съжаляваше. Знаех, че и този път е така. Но едно от парчетата "Съжалявам"- пай с ореховки, не променяше нищо. Затворих, без да й отвърна нищо.