"Признанията са част от нас самите. Собственият ни избор,който не цели нищо - той самият е нещо."

Сант Анел
______________________________

За половината час,който прекарах с Трой и неземните му сини очи,мисля,че разбрах няколко важни неща за него: той не играеше за Аш; беше част от някаква схема в която бях започнала да се оплитам аз самата и въпреки това не опитваше да ме набута в нещата. Лошото бе,че и сама се справях повече от добре. Ударих се по челото щом видях часа на кръглият часовник зад щанда. Започнах да си обирам нещата. Тоест кутията с цигати и запалката.

-Трой,закъснявам. Наистина съжалявам,но дори да тръгна сега,пак ще закъснея,затова трябва да тръгна незабавно. -набързо обясних и закопчах якето си.

Чернокосия извади портфейла си и остави бакшиш,след което се изправи заедно с мен и ми препречи пътя. Мило се усмихна и отстъпи като поклати ключовете от Шевролета.

-Аз съм виновен,позволи ми да те закарам.

Въздъхнах и кимнах. С колата му можехме дори да отидем няколко минути по-рано.

-Хубаво. - казах, примирявайки се.

Нямаше как да не забележа,че Трой беше малко по-висок от Аш. Но Аш имаше повече мускулна маса.

"Райли,престани!"

Кимнах сама на себе си,сключила сделка с вътрешния си глас. Никакъв Аш повече! Напуснахме кафенето и брулещият вятър на шибания Бостън разпердушини конската ми опашка. Раздразнено издърпах ластика и го пъхнах в джоба на дънките си. Когато се обърнах да отворя вратата на спортната кола,Трой ме гледаше малко прехласнато.

-Влизаше ми в очите -крещях за да ме чуеше.

Едно листо се запречи на якето му и чак тогава прекъсна контакт с лицето ми. Странно,как той се взираше в лицето ми,а аз се оглеждах за мотористи. Идеше ми да ударя юмрук на първия,който ми се изпречеше на пътя. Ей така, от кеф. Да си изкарам каквото и да изпитвах към себе си,заради онова,което изпитвах към онзи перверзен никаквец.

-Карай! - пришпорих го.

Щях да разбия мутрата на Аш,ако ми кажеше нещо. Исках да ми каже нещо, за да му вдлъбна лицето в бара.

-Уоу,какво има? - реши да се направи на психолог Трой.

Не го правеше с цел да ме ядоса,но точно така стана.

-Искам да си свърша работата и да се прибирам.

-Разбирам. - измърмори замислено и подкара по главната улица към клуба.

Щеше да хване отбивката,а там често имаше задръстване.

-Едва ли. Карай направо. - исумтях.

Трой ми хвърли объркан поглед, но ме послуша и пое по по-дългия път. Междувременно аз се потях на седалката, смазана от мисли. Трой е бил в почивка докато пиеше кафе снощи с мен на бара. После каза,че обаждането е значело,че почивката му е изтекла и трябва да се връща по работа. Не ходел точно в клуба, което можеше да се тълкува по прекалено много начини. Само минавал "около и под него" . Какво значеше под него? Нима под клуба на Вероника имаше тунел за коли? Стига бе! Тръснах глава и се улових здраво за седалката. Трой беше от добрите. Трябваше да е от добрите. Но кои бяха добрите и какво щеше да рече "Ние всички сме в това.",което се бе изпуснал и споменал по едно време? Вътрешно усещах,че ставаше въпрос за това,което ми бе натяквала Брияна снощи. Но можеше и да греша. Можеше Аш и Трой да са имали някакви общи роднини и нещо подобно.

-Трой, познаваш ли шефа на "Bad romance"? - изтрелях въпроса преди да го обмисля напълно.

Обърнах се към него,за да видя как умело завърташе волана с една ръка и ме гледа в огледалото за обратно виждане едновременно.

-Да.

-Имаш ли нещо общо с него?

Трой спря зад клуба и отби при задния вход. Започваше да става много тъмно, а чернотата в Шевролета ме караше да изпитвам лека клоустрофобия.

-От къде ти изникна да ме питаш това? - засмя се и се пресегна пред гърдите ми,за да отвори вратата. -Между другото, имаш две минути. Ако шефа ти е така стриктен като моя е по-добре да тръгваш.

Откопчах колана и го оставих да се набере сам.

-Не знам всъщност. -поклатих глава и се засмях също. - Какво работиш? Така и не ми спомена.

Въпроса го хвана неподготвен. Трой стисна челюст и въздъхна по-дълбоко, отколкото беше нормално за претоварен човек.

-Разправям се с разни неща.

Повдигнах вежди.

-Секс играчки? - предположих.

Чернокосия ми шофьор се засмя искрено на предложението ми и опря длан върху волана. С леко съжаление поклати глава в отказ.

-Ще ми се да бяха само някакви си играчки, но не са. Сложно е. Искаш ли да те отведа до задния вход в случай, че е заключено да те откарам до главния? -предложи.

Усложлив човек. Изцъках с език и махнах с ръка рязко. А и разтоянието между задния и главния вход беше за три минути път.

-По-добре да си кажем довиждане за тази вечер.

Той повдигна рамене и включи двигателя,докато слизах.

-Така е с Трой Невънс, жените винаги го отрязват. - засмя се и кимна за довиждане.

-Чао Трой, не сбогом. - поправих го.

Не знам защо,но точно като Аш Трой ме погледна странно при споменаването на името му. Какво им имаше на мъжете в наши дни? Затръшнах вратата, когато Трой слезе от шофьорскот място и ме догони. Постави ръце на раменете ми и ме погледна продължително. Помислих, че ще ме целуне, но той затвори очи и когато ги отвори бяха изпълнени с решителност.

-Ако наистина не знаеш нищо, спри до тук! Прекрати всякакви връзки с този клуб, особено с Аш и Вероника. С мен също. Не мислех, че ще ми се случи да наруша правилата, но ето,че го правя. Ти си невинна и не искам да се замесваш в кашата. А тя е дълбока Райли, много дълбока.

Дишането ми се учести и нервно избутах дланите му от себе си. Отстъпих назад. Значи налудничавите ми мисли са били вярни. Аш и цялата работа с "Всички сме замесени в това." е била към лайната за които ми обясни Бри.

-Не мога Трой,той ще ме открие където и да отида.

Защо обяснявах на Трой за Аш?

-Знаеш ли,мисля,че това ми беше достатъчно. Закъснявам. - казах с извинение.

Опитах да го заобиколя. В този момент сърцето ми замря, чувайки звука от отварянето на задната врата. Ключ имаха само Вера и Аш, а Вера можеше да не се е върнала още. Желязната врата беше избутана навън и отдолу се показаха черни кубинки, последвани от дълги крака, облечени в черни дънки. Рокерското яке на Аш и цигарата в устата му се срещнаха със студа навън и той изхвърли фаса настрани, загръщайки се плътно. Бялата му коса беше паднала върху челото и едната му ръка се вдигна за да я избута назад. Трой изруга. Аш се обърна и спря. Очите му се присвиха към мен, застанала между него и чернокосия ми събеседник през последния един час.

-Райли! Каква изненада да те видя как обслужваш мърши зад клуба ми. Как да приемам това? Трой,скапан некроман такъв,ще ми обясниш ли какво й каза, за да знам кого да убивам тази вечер?

Лед. Думите на Аш бяха пропити с лед и смразяваха кръвта ми още преди сърцето да я изпомпа. Беше смъртоносно сериозен.

-Тя не знае нищо и ти ще си затвориш плювалника! Знаеш,че го правя заради Брейди. Щях да избера вас, знаеш го скапано копеле! Кълна се Аш,нищо не съм й казал, но се кълна и че ако още някой пострада заради глупостите на Лолипоп ще ви издам на полицията.

Отместих се и опрях гръб на стената. Наложих си да се успокоя и да не се разплача от ярост. Исках да ги пребия и да изкопча информацията за която говореха, но повече от това исках да не знам нищо и да не бях попадала зад клуба онази вечер.

-Млъкнете! - заповядах им. -Млъкнете и двамата! Не искам да знам нищо. Трой, кажи на Аш, че ако нещата са толкова зле наистина искам да ме пусне да си ходя и да не се върна тук повече. Кажи му, че ще направя всичко за да си живея спокоен и дълъг живот през който няма да ме заплашват и ще знам, че всичко е наред. Нямам представа за какво говорите... - около кръста ми се обвиха две силни ръце и краката ми се отдалечиха от твърдата земя.

Завъртях глава за да срещна задника на Аш.

-Трой,кажи му да ме пусне долу! - изръмжах и се задърпах.

Трой стоеше като препариран, а краката му сякаш заковани за асфалта не помръдваха. Очите му бяха толкова широко отворени, че чак беше плашещо.

-Трой! - погледнах го бясна.

Аш отвори вратата и я затвори с крак, но преди това чух как Трой истена и извади телефона си от джоба.

-Ако ме качиш горе, ще те убия! Чуваш ли ме? - не ми пукаше,че целият клуб можеше да ме чуе.

Исках да ме пуснеше и да отидех в тоалетната. Усещах сълзи от бяс да се стичат по бузите ми. Косата ми полепваше по мокрите им пътечки и гланца ми.

-Няма. - отказа и ме повлече по витите стълби.

Завъртя стъклената брава и едва тогава ме постави да стъпя до него,като междувременно продължаваше да ме държи за ръката.

-Вероника, напусни офиса ми веднага!