- Седни, ако желаеш -предложи Вера.

Червената й коса изглеждаше като тъмна кръв, спускаща се като воал около елипсовидното й лице. Скулите й бяха по-изразени на още по-оскъдното осветление в кабинета. Поклатих глава. Не исках да рискувам да издам някакъв унизителен звук. Чувствах се като нищожна, никому ненужна прашинка в атмосферата. Нещо в аурата и на двамата ги караше да изглеждат по-внушителни и сурови. Величествени дори. Беше невероятно, но и много стресиращо.

- Горкото цветенце, да не се срамуваш? -попита ме Вероника и наклони глава настрани.

- Не.

Аш се подсмихна и Вера се обърна през рамо. Хвърли му странен поглед, преди да се оттласне от бюрото и да тръгне в моя посока. Заповядах си да не правя нищо глупаво. Имах странното усещане, че това не беше обикновенна сбирка на откачалките. Бе нещо предаврително замислено.

- Аш, забранявам ти да се навърташ около моето цветенце. Ако ви видя, или някой ми каже, че сте били близо един до друг, ще те накажа жестоко. - каза изведнъж с различен глас.

Строг. Звучеше като закалена стомана, удряща матирано стъкло. Сякаш милиони остриета се спускаха върху натрошени кости. Драматизирах, но кислорода не ми достигаше. Вероника не беше приключила, защото направи плавен кръг около мен, а нокътя й се плъзгаше по врата ми.

- Ти,скъпо мое цветенце, няма да докосваш Аш. Няма да питаш за него. Няма да го търсиш, да го гледаш и определено няма да му даваш да те чука.

Очите ми се разшириха. Взирах се в сините ириси на Аш. Той от своя страна стоеше като статуя. Олицетворение на спокойствието, с изключение на здраво стиснатата му челюст,която можеше да реже месо. Адамовата му ябълка подскочи и Вероника облиза врата ми без да спира да ме наблюдава, като под лупа. Чувствах се като шибан микроб. От някаква странна гледна точка бях тобра с микроби, защото бях болна, но това беше...строго и безкористно наблюдение, нетърпящо неподчинение. Вдишах на пресекулки.

- Ясна ли съм? Аш? Цветенце?

Тя се чувстваше застрашена. Вероника се страхуваше от мен и връзката, която нямах с нейния "ебалник". Погледа й се насочи към белокосия мъж зад бюрото и тя повдигна перфектно офоремните си вежди. Беше като част от филм. Никога не бях искала да участвам във филм.

- Искам да си ходя. - изръсих изведнъж.

- Разбира се скъпа, свободна си да си вървиш. - отвърна ми с тънка усмивка. 

Гонеше ме. Разбирах. Заплаха за териотирията й.

- Завинаги.

Главата на Аш се стрелна нагоре, защото Вера бе малко по-ниска от мен. Не бях обърнала внимание до сега. Дебелото стъкло на чашата се удари в черното, инкрустирано, дърво на бюрото и копелето се изправи гневно. 

- Не. - беше отговорът му, след което изхвърча от стаята, като ураган.

Посегнах да го ударя докато минаваше покрай мен, но Вера улови брадичката ми в шепата си и я стисна силно, приковавайки очите си в моите.

- Спазвай границите Цветенце, иначе ще усетиш какво е камшик да плющи върху най-деликатната ти кожа! - просъска като дива котка и ме пусна. - Махай се!

Не изчаках втора покана. Избутах вратата и, прескачайки по три стъпала наведнъж, избягах колкото се може по-далеч от офиса на шефовете. По пътя се надрах, на някакаква издатина зад червените завеси около витите стълби, и спрях колкото да видя дали не е дълбоко. Не беше. Продължих надолу и префучах през бара, взимайки мобилния си от под касата. Казах на Бри, че си тръгвам по-рано,защото ми е лощо. Тя щеше да каже нещо, но не я удостоих и със секунда внимание. Влетях в съблекалнята и се съблякох. Яростно дърпах веригите и коланите на коресета от кожата си. Исках да изпепеля гнусното парче, което някои хора наричаха дреха. И щях, но запалката ми беше останала на шкафчето в стаята на общежитието. Облякох моите дрехи. Боже, колко по-добре се почувствах в торбестата си тениска и кожения клин! Изстрелях се като тапа от малката стая и не намалих, докато излизах през вратата зад бара.

Студеният въздух на Бостън ме удари, като спасително въже, и аз, като последния удавник, го уливих здраво с две ръце. Изругах на спокойствие и най-сетне спрях и си позволих да вдишам дълбоко. Това тичане из клуба и по стълбите към офиса, на тавана, бяха ужасяващи за подутия ми крак. За щастие се бе оказало, че е само натъртване. Силно и премазващо, но не и достатъчно, за да счупи някоя кост, натъртване с врата. Въпреки това болеше. Изскимтях докато събувах ботуша си и сядах до стената в по-тъмната част зад клуба. Марлята беше мръсна и трябваше да се смени. Мръсно жълтия на цвят йод правеше всичко да изглежда като от сцена на зомби апокалипис.

- Да, защото зомби би те захапало за крака! - простенах от болка и прехапах устни, намествайки крака си обратно в обувката.

Изсвистяха гуми и познатия мотор,с белокосия му ездач, се появи пред мен. Вдигналият се прах раздразни гърлото ми и дихателните пътища. Закашлях се. Беше гадно и ме рязяри толкова, че подскочих на здравия си крак и забих на Аш юмрук в челюстта. Не го беше очаквал, защото остави мотора на стойката и слезе бесен. По пътя докато заобикаляше машината опипа структурата за неравности, а аз си плюх на петите. За жалост кракът ме заболя, забавяйки ме.

"Точно сега ли?"-изкрещях на ум, вбесена до краен предел.

Бях издържала да се кача по проклетите стълби и да претичам половината клуб,но не и да избягам,след като бях ударила круше на Цербер? Мамицата му и късмета ми! 

Аш ме хвана през кръста и ме метна на седалката, надявайки каска на главата ми. Косата ми прилепна по цялото ми лице, но той не ми даде време да я оправя. Качи се и ме обкрачи, запалвайки мотора. Машината изрева и завибрира под задника ми. 

- Вероника каза... -започнах, но бях прекъсната. 

- Мислиш ли, че точно аз ще го спазвам?

Гласът му се шибаше в лицето ми заедно с вятъра, заради високата скорост. Светлините на града бяха като малки съзвездия, но в тъмното не можех да се ориентирам добре, а и скоростта ни беше нереално висока. Беше невъзможно да разпозная нещо дори и да бе светло. 

- Пак ли ще ме отвлечеш? -извиках.

Ръцете ми трепереха от адреналина и страха. Днес щях да се боря. Не бях учила бокс, за да не мога да се защитя от някакъв нещастник, като него. 

- Карам те до общежитието. Съншайн ми се обади и ми каза какво се е случило с ходилото ти.

Наистина, ако се помъчех малко,почти различавах огромната сграда на общежитието, на няколко пресечки от нас, извисяваща се с петте си етажа над останалите ниски къщи в околността. Въздъхнах. Това малко ме накара да се отпусна. 

- Дали ни е видяла? - знаеше за кого говорех.

Завихме по последната пресечка. По дяволите, трябваше и аз да си взема мотор. С тази скорост щях да отивам до толкова много места в Бостън за кратко време. Дори до жилището ни във Вашингтон можех да отида за няколко часа, да видя майка ми и да се върна до края на деня. Сигурно даже още щеше да е светло. 

- Ще й пръсна мозъка с дулото на собствения й пистолет, ако устата й не престане да ми казва какво да правя! - простичко обясни, сякаш обсъждахме времето.

Вероника имаше пистолет. Аш също. Сигурно и половината клиенти на "Bad romance" имаха. В какво се бях забъркала, дяволите да ме вземат? Тръснах глава и бързо слязох, след като спря пред входа на общежитието.

- Райли! -изсписка щастливо Съншайн и бялата й коса се разпиля от хлабавият й кок, докато тичаше към мен от входа.

- Хей кралице на драмата. -с ухилване я подкачих и подасох каската на Аш.

Той я взе и си я сложи, отпрашвайки нанякъде. Точно както всеки път шума от мотора му се чуваше секунди след като бе потеглил. Дали се прибираше в колибата на брега? Издухах мисълта надалеч и пребърках джобовете си за цигари.

- Дай ми запалка - казах на приятелката си и вдишах никотина дълбоко в дробовете си, веднага щом края на фаса просветна в огнено жълто и се вдигна малко облаче дим. -Да влизаме вътре. Трябва да си поговорим за това как имаш номера на Аш и за какво не може да го използваш. -промърморих и я забутах към вратата.

Заедно се скрихме от брулещия вятър през октомври в източен САЩ, влизайки в топлото общежитие. Колкото топло бе в едно училищно подотделение с парно, отпреди втората световна война.