Мей стисна ръката ѝ и я обърна към себе си.
- Ти не си Изабел.
Тя прокара длани по лицето си. Наектрелизираното ѝ сърце се смачкваше в тялото ѝ.
- Защо се чувствам така? - Очите ѝ бяха пълни с бури. - Страх ме е.
- Ти не си Изабел. - Мей ѝ подаде малка черна книга, напластена неравно със страници между вълнените корици.
Стефани не я пое, а я остави да падне между пръстите ѝ. Натисна я в средата с нокът и изчегърта прахта в заглавието. "Дневникът на Изабел".
Книгата потрепери в ръцете ѝ. Миришеше на бисквити и влага. Стефани я пусна на земята и се отдалечи от нея.
- Изработката не е професионална.
- Това е дневникът на Изабел. - Мей посочи към наименованието на книгата. - Той те е накарал да мислиш, че тя си ти. Припаднала си и си получила видения, които са били описани в него.
  Тя го погледна объркано. Дъхът ѝ се пълнеше със страх.
- Не е възможно. Бях на люлката. Не съм чела... собствения си дневник?
Думите ѝ я уплашиха. Тя присви колена към корема си.
- Това не е твоя дневник. - Мей въздъхна, докато почистваше прахта на предната корица. Той докосваше книгата толкова нежно. - След като ме попита коя е Изабел, ти се върна и си я открила на мястото, където си намерила и обувките ѝ. Прочела си я и след това си сънувала нещата, които е преживяла тя, мислейки си, че си на нейно място. Навярно си го направила, защото не ти дадох отговор. Изабел е момичето, което обичах. Когато се оженихме, заминахме. Разрази се буря. Имаше пожар. Не можах да я спася. Тя си отиде. Това е всичко. Изабел е мъртва отдавна.
  Очите на Стефани се разширяваха все повече. Тя падна на пода и впи пръстите си в земята. Сякаш се опитваше да чуе къщата. Мей не и обръщаше внимание. Той стоеше толкова сам, встрани от нея. Очите на Стефани станаха още по-големи. Тя се извъртя към него.
- Изабел не е мъртва. - прошепна момичето с кървав глас. - Не е умряла в пожара.
- Разбира се, че е мъртва. - Мей се взря в нея.
- Ако беше умряла в пожара, как щеше да пише за него? Иначе нямаше да сънувам точно това. Историята ѝ е продължила още. Можем да я открием.
Очите му станаха стъклени. Той отвори уста, за да каже толкова много, но тя просто се затвори. Езика му се удари в зъбите и венците му придобиха метален цвят. Изумлението му го изтискваше.
- Това е... така. - Той грабна дневника от ръцете ѝ. - Какво е писала още?
Стефани измъкна книгата от настръхналите му длани и прелисти последните ѝ страници. Проследи ги разсеяно, но нещо я накара да извика. Тя посочи неравен ръкописен ред в дъното на листа, който прочиташе.
- Тя мисли, че си мъртъв. - Погледна към Мей за разрешение, после сви устни и продължи. - "Устните му се отделиха от моите. Той бавно изчезваше. Загубих го сред пламъците. Исках да стана, да крещя, да го издърпам. Но цялата сила ме беше напуснала. Припаднах. Бях единствената, която имаше късмета да се събуди. Мей почина в пожара. "
- Това не е възможно. - гласът му звучеше, като на призрак. Няколко сълзи паднаха на бузите му. Тя ги пипна. Пареха.
Той премахна ръката ѝ и кимна към дневника.
- Чети.
Стефани си пое дълбоко въздух и продължи.
- " Връщам се у дома. Толкова ме е страх. Вятърът е наистина силен и може би скоро огънят ще стигне до тук. Загубих всичко, което беше най-важно за мен. Какво трябваше да правя?" ...Това е.
- Трябва да има още, Стеф. Трябва да има още. Това не е последната страница.
- Но всичко е празно... Чакай не.
" 4 години по-късно
Най-накрая намерих мястото, на което трябва да бъда. "
- Какво означава това? Кое е това място? - Мей сгърчи лицето си.
- Мисля, че само ти знаеш отговора. - Стефани го погледна объркано.
Двамата останаха впивайки лицата си в пепеливия въздух между тях. Как книгата се е озовала тук? Дали Изабел не се беше върнала?
- Трябва да я намерим. - казаха двамата едновременно. 
Ръцете им се пресегнаха напред и увиснаха. Книгата лежеше под тях. Пълна с тайни, отдавна изгорели в пожар, от който никой не е трябвало да си тръгне жив.

...

Какво ще стане според вас с Изабел? Жива ли е тя?
Надявам се историята да ви е интересна и да споделите мнението си. 💙