Стефани усилено хапеше ъгълчетата на устните си. Люлката още бе любимото ѝ място. Малка, въжена и кукленска. Скърцаше самотна в бялата вечер. Всеки път, като седнеш върху нея, не виждаш нищо освен мъгла. Най-вече, защото се намираше в онази част на гората, в която имаше вечна мъгла. През нощта там, тя става още по-плътна. Като облаци. Стефани приседна отгоре. Почувства се безтегловна. Една сива сълза се търкулна по лицето ѝ и се спука на брадичката ѝ. Тя беше попитала Мей, коя е Изабел. И то точно, защото знаеше коя е.
  Стар спомен засвири в ума ѝ. Малък цвъртящ панаир с черно-бяло небе. Между пързалките, искрящите памуци и цирковите животни, стои малко изгубено момиченце. То стиска близалка в розовата си ръка. Застанало е единствено в шума. После се появява някой друг. Той прегръща малкото момиченце и го отнася. Обещава ѝ, че ще намерят мама и татко, които са се изгубили. И, че ще се приберат у дома. За да я успокои, ѝ подава стъклена топка, в която има изкуствено растение. Подарък от панаира. Момиченцето се опитва да го вземе. Ръцете му треперят. Топката пада. И се разбива на парченца. Спомена също.
Но на негово място идва друг. Жасмин. Ароматът на жасмин обгръща пролетния въздух и се просмуква в прясната трева. Същото момиче, сега е малко по-голямо. Косите му са червени и падащи по сатенените цветя в ръцете му. То се усмихва за малко. Зъбите, очите и устните му проблясват. Сиянието става толкова силно, че покрива цялата картина и тя изчезва.
Момичето от спомените е толкова познато. То се появява още веднъж. Вече напълно пораснало. Облегнато на палубата на кораб. И облечено в булчинска рокля.
За пореден път виденията ѝ се променят. Сега има огън. Пламъците обгръщат дърветата. И те се стоварват на земята. Чуват се писъци. И светкавици. Момичето от спомените ѝ лежи ранено. Притиснато и обгорено. Над него плаче мъжко лице. Лицето на Мей.
Стефани покрива лицето си с ръце и се опитва да избяга от будните си сънища. Но в съзнанието ѝ се открива нова сцена. Тя е по-неясна от всички останали. Защото този път не наблюдава отстрани. Защото тя е това момиче. Защото Мей се навежда над нея. И почти я целува.
  Пищяща, Стефани се надига рязко от леглото си. Мей наистина е точно до нея. Очите му се разтварят все повече. Те я поглъщат. Сърбят я навсякъде. Тя се обръща на другата страна. Опитва се да опровергае подтискащите мисли, които изпълват ума ѝ. Тялото ѝ е обляно в пот.
  - Аз съм Изабел.
Светът загубва цвета си.
 
..
Здравейте! Много съжалявам, че се забавих толкова. Надявам се главата да ви допадне. ❤