Осъзнах, че това е човешка фигура...

Затичах се към тялото, но по пътя се спънах в нещо. Залитнах напред и паднах. Усетих силна болка в главата, след което ми причерня..

Събудих се с остра болка в главата. Отворих очи, но нищо не виждам. Изправих се и тръгнах в някаква посока.

Усетих как краката ми се намокриха. Тогава се сетих. Аз съм на плажа! Спънах се и ударих главата си. Тогава съм припаднала и съм била в безсъзнание няколко часа и затова е толкова тъмно. Вече е нощ!

О, не! Тялото! Тръгнах да го търся, но не знаех къде точно се намирам.

Намерих пътя към вилата и от там взех фенер.

Тръгнах към плажа.

Не след дълго го намерих. Приближих се към него. Беше по корем и не виждах лицето, но това определено е момче.

Започнах да търся за пулс. Най-накрая го открих. Жив е! Той е жив! Искаше ми се да крещя от радост, но тогава отново усетих тъпата болка в главата си и реших да си мълча.

Опитах се да го вдигна, но той е прекалено тежък. Ами сега?! Не мога и да го влача! Ами ако има някакви рани, аз го задърпам и те станат по-големи? Ами ако умре от тях? Ъгх, какво да правя? Тъмно е и виждам само малко около фенера. Не мога да му помогна сега! Ами ако умре до сутринта? Не мога! Ще полудея от мисли!

В крайна сметка реших да изчакам до него докато стане по-светло, докато вече мога да виждам. Но докато съм стояла и чакала съм заспала..

Г.Т Алекс

Отворих очи. Виждах само пясък и море. Слънцето печеше силно. Къде съм?

Опитах да се изправя, тъй като бях по корем, но без успех. Всичко ме болеше, особено крака. Спомних си, че бях прострелян.

Огледах се, доколкото е възможно в тази позиция. Видях чифт крака. На момиче. Доста дълги и красиви крака. Тя е с къси панталонки. Стига! Какво ми става?! Аз съм ранен, не мога да мръдна и не знам къде съм, а аз мисля за момиче, краката на едно момиче, едни красиви крака... Какво ми става, по дяволите?!!

Тя не мърда. Дали спи или... Не!

- Хей! Хей! Ехо?! - успях да кажа.

Тя се размърда. Ах, добре е! Изправи се, но пак не успях да видя лицето й.

- Хей, добре ли си? - попита ме тя.
- Ъм..., не много добре. - опитах се да се засмея фалшиво, но не ми се получи. Навсякъде ме боли.
- Ъм... Хайде да те преместим и да ...ъм прочистим раните ти. - каза.
- мм... Добре. Само да.. - опитах се да се изправя, но не успях. - Не мога да се изправя. Простреляха ме...
- Добре, тогава.... Ще ти донеса вода,... и нещо, с което да прочистя раните ти. Сега се връщам! - каза и изтича на някъде.

След няколко минути се върна и седна до мен.
- Добре, първо трябва да се обърнеш. - каза и започна да ме бута, за да се обърна.

След като ме обърна, най-после успях да видя лицето й..

- Шегуваш се!? Ти?! - тя.

- Ти?! - Това е Кейти?! Katyhateskot? Много по красива и секси е на живо.

- Сериозно ли? - каза тя смеейки се. - От всички хора..., точно ти?

- Тук ли живееш?! - попитах я.

-Да, през целия ми живот съм била отделена от външния свят и съм била тук сама? Да, тук живея! - каза съркастично тя.

- Мхм. Чакай, сама ли каза?!

- Да, дълга история. - каза тя.

- Ъм, добре... ами ще ми помогнеш ли? - попитах я, като посочих себе си.

- Да, добре! - засмя се тя.

Тя започна да почиства раните ми и стигна до крака ми.

- О! Не! - извика тя.

- Какво?! Какво има? - стреснах се.

- А, не! Нищо! Куршума само се е лизнал, не е толкова сериозно! - засмя се тя.

- Не ме плаши така! - казах раздразнено.

- Както и да е. Какво правиш тук? Не трябва ли да си на турне? И защо си прострелян? Защо си сам?..

- Уоу, уоу по-спокойно с въпросите! Първо, да трябва да съм на турне, но нападнаха и свалиха самолета. Всички, които бяха на него загинаха, а аз... Преди да прострелят единия пилот, той ми даде парашут и... заедно щяхме да скачаме, но.... И ето ме сега тук. - приключих с обяснението.

- ..Добре... Така. Готов си! - каза. - И за протокола, още те мразя! Но никой не би оставил човек в нужда...

- И защо още ме мразиш? Алисън?!

- Ъм...

- Защо?

- Добре де! Явно не си виновен за нея, но...

- Но какво?

- Ъх... Ставай! Отиваме във вилата! - каза раздразнено.

- Уоу, чакай малко! - засмях се, а тя ме погледна гневно. - Добре, съжалявам! - сведох глава, след което я погледнах и се усмихнах мазно.

- Ставай!

Г. Т Кейти

Как може?! Точно той?! Ъгх...

- Ставай! - казах.

- Добре. Малко помощ? - протегна ръце към мен като малко дете и се усмихна невинно.

- Добре, бебе! Мама ще ти помогне. - казах и му помогнах да се изправи.

- Благодаря ти мамо. - каза и ето отново первезната усмивка.

Тръгнахме към вилата. Оставих го да легне на дивана.

- Работи ли? - каза и посочи телевизора. Кимнах. - Но как..?

- Не съм сигурна точно, но работи. Има програма с новини, филми и Disney channel.

Пуснах новините.
" ..Алекс Скот не е пристигнал в Австралия. Получихме сведения, че самолетът му се е разбил вчера на обяд. Все още не знаем дали има оцелели. Повече информация в следващата ни емисия."

- Пак ти си в новините. - засмях се.

- Да... Ъм тук има ли обхват? Трябва да се обадим и да им кажем къде съм! Всъщност къде съм?

- Ти си на острова на семейство Мендес. Има обхват, но можем да се обадим само на баща ми, защото само той друг знае къде се намира острова. Даже аз не съм сигурна къде е точно, но знам, че е на около петнадесет часа път с кораб от Сидни.

- Чакай, тогава как си дошла тук?

- Има няколко други човека, които знаят. Те са.... близки на баща ми. - казах леко раздразнено.

- Защо се дразниш като споменеш баща си? - попита ме.

- Скарани сме! Ясно!

- Но защо? - той вече прекали.

- Не те интересува! Почивай си, а аз ще се обадя на баща ми! Ясно?! - развиках се.

- Добре. Успокой се! - каза ми той.

Погледнах го гневно, взех телефона си и отидох в другата стая.
Набрах баща ми.

*- Ало?!
- Татко?
- Оо, Кейти!
- Да виж тук е...
- Слушай сега. Първо ти ме попита дали те обичам. Е, да знаеш, че само усложняваш живота ми.
- Но...
- Второ, ти си тръгна и сега си на острова. И.. Не можеш да се прибереш докато аз не кажа!
- Но защо..
- Не трябваше да те взимам, но трябваше да дам урок на майка ти.
- Но...
- Стой и си мълчи! Така, не искам да умреш, затова всеки месец ще получаваш някои необходими продукти. Сега чао.
- Чакай тук е...
- Това е от мен, а и повече не можеш да търсиш мен или някой друг. Ще имаш електричество, но няма да работи телевизора и няма да имаш интернет!
- Но, татко...*

И разговорът прекъсна. Как може да ми причини това?! Значи затова сама съм попаднала в капана. Планирал е всичко. Ако не бях дошла сама, той е щял да ме прати насила. Но... Какъв е той? Как може? Той ...
Седнах на стола в кухнята. Не можех да сдържам повече сълзите си. Пуснах ги да се стичат на воля.

Г. Т Алекс

Тя много се забави. Успях да чуя само едно : "Но, татко...", след което явно разговорът приключи. Реших, че сега ще се появи, но не! Стои там сигурно от десет минути. И не говори. Сигурно приготвя нещо за ядене, тъй като е в кухнята.

След още няколко минути чух хлипане. Тя да не би.. да плаче?! След още няколко минути, реших да отида при нея.

След като стигнах вратата на кухнята, я видях. Беше се свила на кълбо в единия стол и плачеше.

Като ме усети, бързо избърса сълзите си и се изправи.

- Добре ли си?! - попитах я.
- Да, супер съм! - отговори изкуствено ентусиазирано.

- Може да ми кажеш!

- Добре съм, не се притеснявай! - леле колко е упорита.

- Добре, ъм... какво каза.. баща ти?

Тя заплака.

- Хей, успокой се! Какво стана? - опитах да я успокоя.

- Добре дошъл в затвора ми! - каза през сълзи.

- Какво?!

- Баща ми ... той... няма да можем да си тръгнем... даже не успях да му кажа.. - продължаваше да плаче. Не разбрах за какво говори. Как да я успокоя? Ъгх, до сега не бях попадал в подобна ситуация!

Не знаех какво друго да направя затова отидох и ..я прегърнах. Тя отпусна главата си на рамото ми и продължи да плаче. Толкова е красива, дори докато плаче.

- Успокой се и ми кажи какво каза баща ти. - забелязах, че има рана на главата. - Хей, ти кървиш!

- Съжалявам.. - тя се отдели от прегръдката и изтича навън преди да мога да направя нещо.
За какво съжалява?

След малко се върна. Вече не плачеше, но едва сдържаше сълзите си.

- Съжалявам, че съсипах и твоят живот!

- За какво говориш?

- Баща ми... той, той е планирал всичко... да дойда тук... и да не мога да се върна... не успях да му кажа за теб... все ме прекъсваше... Наистина много съжалявам!!! - отново се разплака. - Много, много съжалявам! Ти не си виновен! А заради мен.... Съжалявам.... Виж направи си нещо за ядене с каквото намериш и си избери някоя стая от тази на дърветата. Само това мога да направя! Наистина много, много съжалявам! - изплака неутешимо и   отново изтича нанякъде.

Видях как се качи на едно от дърво и влезна в някаква постройка. Това трябва да е една от стаите на дърветата. Но, за какво говореше? За какво е виновна тя? Не разбрах!

Направих каквото ми каза. Направих си сандвич и се качих в една от тези стаи за които говореше. Избрах една срещу нейната.

Видях я как се е свила на леглото и продължава да плаче, но реших да не я притеснявам сега.

Легнах на леглото и неусетно съм заспал....

-----------------------------------------------------------
Хей! Това е новата глава! Какво мислите? <3 :)