Биип. Биип. Биип.

Досадната машинка наокло не спираше да пиука от часове и изглежда нямаше намерение да спира скоро, а това ме подлудяваше. И ужасната миризма на стерилен препарат беше непоносима, но беше толкова тъмно, че единственото нещо, което можех да видя беше черно пространство, или нека кажем, че нищо не виждах.

Лошото беше, че когато се опитах да се изправя или да направя каквото и да е с тялото си, или ми се струваше, че нищо не правех, заради това, че не виждах нищо, или наистина не можех да се мръдна. А най-лошото беше, че когато опитах да отворя устата си, абсолютно никакъв звук не се появяваше.

В какъвто и кошмар да се намирах, се надявах по-скоро да се събудя, защото всичкото това ме побъркваше. Какво изобщо се случваше по дяволите?! Ако сънувах и очевидно знам това, бих могла да контролирам съня си, което не се случва, което означава, че това не е сън и нещо изключително странно става, което започва да ме плаши..

- Не трябва ли вече да се е събудила? - в далечината се отвори врата и се чуха приближаващи стъпки - Мина се толкова много време! - каза познат за мен глас, който уви, не успях да разбера на кого принадлежи.

"Будна съм", отвърнах, но гласът ми остана само в главата ми, защото никакъв звук не напусна устните ми.

Гласовете продължиха да разговарят толкова близо до мен и аз продължавах да се опитвам да ги прекъсвам, но този мой глас се беше скрил някъде дълбоко в гърлото ми и не искаше да излиза.

По дяволите!?

След няколко мъчителни минути, изпълнени с нечути викове, буквално усещах пушек да излиза от ушите ми, крещейки гневно някой да ме чуе, когато внезапно ярък лъч бяла светлина ослепи очите ми и усетих цялото ми тяло да натежава, до степен, в която едва го чувствах вече като мое. Ръцете ми, краката ми, главата ми. Белите ми дробове също, което правеше поемането на въздух изключително трудно, дори клепачите си чувствах толкова тежки, че едва успях да отворя очите си отново, но този път не виждах тъмнина, а пред мен се разкри гледка на бяла стая, или поне предполагах, че беше бяла, тъй като виждах единствено таванът и част от стената, поради факта, че не можех да завъртя главата си.

- Кейти? - гласът от по-рано проговори отново и с периферното си зрение забелязох фигура, която се размърда, след като се опитах да кажа нещо, но звука от гърлото ми излезна нещо подобно на ръмжене, никакви думи, а фигурата избяга през вратата, развиквайки се за доктор.

Значи ето къде съм била. В болница? Но как? Какво изобщо се е случило, за да съм тук? И защо в момента никакви спомени не изникват в съзнанието ми?

Секунди по-късно се чуха стъпки нахлуващи в стаята и скоро след това, мъж, облечен в бяло се надвеси над тялото ми, толкова че да мога да различа блясъка в студените му очи, които се отличаваха от топлата му усмивка.

- Ах, госпожице Мендес! Колко мило от ваша страна да ни удостоите с честта отново да сте сред нас! - Хъх? Премигнах няколко пъти срещу мъжа, тъй като изглежда това беше единственото нещо, което можех да направя без да ми коства много усилие, а и аз определено нямах идея как да отговоря на непознатото лице срещу ми. - Ах, извинете! Забравих, че не се познаваме официално. Естествено, докато аз ви виждам всеки ден през последните девет месеца вие лежите безжизнена в това легло без веднъж да сте отворили очите си и да сте облагоприятствали запознанството ни. - каза той, замислено гледайки отсрещната стена, която аз така и не можех да видя, защото както каза той, все още лежа в леглото, без да мога да помръдна дори един от пръстите си.

- Но както и да е! - погледът му се върна отново върху мен, със все същата топла усмивка и ледени очи. - Все пак не мога да ви виня за това недоразумение, тъй като не вярвам сама да сте пожелали да изпаднете в кома. Освен ако наистина сте пожелали това, което се опасявам е нещо лошо и ще ме накара да проведа няколко теста за това какво е умственото ви състояние и дали не се нуждаете от психиатър, разбира се, друг доктор ще ви удостои с компанията си веднага след като напуснете моята,но не мисля, че това ще се случи скоро, поради състоянието, в което се намирате. - Много благодаря, но мисля, че този приятел тук се нуждае от психиатър или някой да го удари по главата силно, а не аз. Какви глупости говори изобщо? Защо да искам да съм в кома? Каква кома?! Какво по дяволите?!

- Което е? - бяха първите ми думи, които се изплъзнаха от устните ми, но звучаха по-скоро като нещо което кит би издал, но изглежда човекът ме разбра, защото малко или много отговори на въпроса ми.

- Отлично! Виждам, че гласовите ви струни не са били засегнати от парализата, която се опасявам е обхванала цялото ви тяло, освен е, очите и устните ви, и мозъка, разбира се. Честно очаквах, че парализата ще стигне и до сърцето ви, но уви състоянието ви е доста по-добро от очакваното. - Не ми е ясно как разбра всичкото това като само се взираше в мен откакто съм се събудила без да ме е преглеждал, което съм убедена се очаква да направи за пациент, който очевидно току-що се е събудил от така наречена "кома", но уви, няма отговор за въпроса ми.

- Ако сърцето ми се парализира не означава ли, че то ще спре? - попитах с глас, който изглежда се беше върнал почти към нормалното.

- Да! - отвърна, а очите му пробляснаха за момент.

- А това не означава ли, че ще, ъм... умра?

- Да! - въкликна отново с бляскави очи.

- А, ъм... Вие ме искате... - поколебах се за момент преди да попитам - мъртва?

Очите му направо заблестяха при споменаването на думата и имах имах чувството, че ще заподскача всеки момент, когато възкликна - Точно! Направо ми четеш мислите!

Ако желанието ми да се изправя от това легло, за да търся отговори беше голямо преди, то сега беше с размерите на континента Азия. Но съдбата не беше на моя страна, защото колкото и силно да го желаех, не можех да мръдна абсолютно никой от крайниците си, което не ми оставяше избор, освен да правя компания на лудия доктор, който по някаква причина ме искаше мъртва.

- И ъм.. ако може да попитам защо?

- О, скъпа, - махна с ръка - аз съм нов с работата си и ти си най-специалният ми случай досега. Имайки предвид колко дълго си в кома, а и това, че не усещахме никаква дейност в тялото ти, най-накрая щях да имам случай на човек, който да умре по време на естествена кома. Не ме разбирай погрешно, нямам никакви лоши намерения към теб - освен, че ме искаш мъртва! - това моето е чисто любопитство. - дари ме с лъчезарна усмивка, след което изчезна от погледа ми, но все още усещах присъствието му в стаята и също така чувах пръстите му как рабтят по някаква машинка близо до легото ми.

- Доктор ъм..?

- Ах, вярно! - той се появи над мен отново - Доктор Берлингтън! - протегна ръка към мен. Да не би да очакваше да се здрависаме след като той сам каза, че съм парализирана? Сериозно?! След минута неловко мълчание, той свали ръката си с все същата усмивка, която започваше доста да ме плаши, след което се върна към машинката близо до леглото ми.

- Доктор Берлингтън, бихте ли извикали момичето, което беше преди малко с мен, моля? - опитах се да държа треперенето далеч от гласа си и да не му показвам колко неспокойна бях всъщност. То кой не би бил с психопат за лекар?! Кой го знае какво пипа по машината?! Нищо чудно да направи нещо, което ще причини и белите ми дробове да се "парализират" та първия му пациент да умре. Що за смахнат лекар ще иска пациенти да умират на смяната му, мамка му!

- Моите извинения мис Мендес, но госпожица Анджелика беше толкова развълнувана от събуждането ви, че припадна съобщавайки новината на останалите ви близки. За щастие родителите ви трябва да бъдат тук всеки момент. - миг по-късно се чу почукване по вратата, която след това се отвори - Ах, ето ги! До скоро виждане, мис Кейти! - По-скоро не.

- Кейти! Мила! - проплака познат женски глас - Съжалявам за всичко! Моля да ми простиш! Трябваше да ти кажем още от началото с баща ти! Не трябваше да крием подобно нещо от теб! - стисна ръката ми - Обичам те като своя собствена дъщеря и винаги ще те обичам, независимо обстоятелствата. Искрено много съжалявам, че трябваше да научиш по този начин, моля да ми простиш. - започна да подсмърча и да бърше сълзите си с другата ръка

- Дъще? Скъпа моя! - усетих натиск и върху свободната си ръка, когато втори женски глас проговори - Не мислех, че някога отново ще мога да зърна красивите ти очи! Само ако знаех, че така ще се случи, щях да се противопоставя повече на баща ти, и нямаше да му позволя да те отведе от мен. - проплака жената - Само ако знаех..

- Не се обвинявай, скъпа, - проговори утешително познатият глас, - важното е, че сега всички сме тук и нашата Кейти е добре.

- Благодаря ти, Ейми, че си се погрижила толкова добре за съкровището ми. - каза непознатият глас, след което двете жени се надвесиха над мен и вече можех да видя лицата им.

И на двете лицата им бяха почервенели от плач и сълзи блестяха в пълните им с обич очи на лицата им с тъжни усмивки, макар чертите на жената отдясно да ми се виждаха някак замъглено.

- Много ни изплаши с майка ти, скъпа. - жената с познатия глас, която очевидно се наричаше Ейми, каза.

Малко по-малко спомени като малка започнаха да изплуват някъде дълбоко в съзнанието ми, всичките от които с Ейми: първият ми учебен ден, рождените ми дни, пикници в парка, навсякъде, където съм и аз, ни помен от втората жена, която Ейми нарича моя майка. Ако ми е майка, къде е била тя и защо не мога да я намеря никъде в спомените си? Нещо изобщо не е наред и аз сериозно започнах да се обърквам.

- Моля те, не прави така отново.

Още спомени започнаха да се появяват пред очите ми, този път по-скорошни. В училище. Аз и момче се прегръщаме. Същото това момче се целува с някакво момиче. Аз им се разкрещявам. След това съм вкъщи. Чула съм родителите ми да се карат и намирам Ейми да плаче. Денят на бала. Момичето, което беше до мен, когато се събудих ми помагаше да си облека роклята. Ейми и баща ми отново спорят и този път чувам спора им.

- А какво точно съм направила?

- О, скъпа! Нима не помниш?

Нима ако помнех щях да питам? Сериозно цялата тази ситуация е просто нелепа!

- След като разбра, че ние с баща ти ще се развеждаме, ти се разтрои много и избяга от вкъщи, но самолетът, на който се беше качила катасрофира. - Съмнявам се да съм се разтроила толкова от един развод, че да избягам.. - А, и друга причина беше, че разбра, че аз не съм биологичната ти майка, а тя. - Ейми кимна към жената с размазаното лице. Това вече е приемлива причина.

- Не се притеснявай, мила, - проговори жената - рано или късно, баща ти ще си плати за това, че те отне от мен, но сега не е времето. - каза, веднага след което някой се прокашля и дълбок мъжки глас се обади.

- Не е времето за какво? - попита той.

- За запознанства! - жената се засмя нервно - С Кейти тук тъкмо се запознавахме и ѝ казвах колко добър баща си. - след което стана и тръгна към вратата, където стоеше и мъжът, явно с намерение да си тръгне, но забелязох , че той я хвана за лакътя, спирайки я.

- Позволих ти да дойдеш да я видиш веднъж, за да се увериш, че е добре, да не съм те видял отново, иначе не отговарям за последствията. - той изръмжа на среща ѝ, пускайки грубо ръката ѝ. - Върви!

Жената се поколеба за момент, след което обърна глава към мен, дарявайки ме с тъжна усмивка придружена с думите "Бързо одравяване, Кейти! Надявам се да се видим отново.", след което се обърна към мъжа с думите "Мразя те!", което го накара да изръмжи отново.

- Не си играй с търпението ми!

Жената промърмори нещо, което явно вбеси мъжа, очевидно баща ми, защото когато тя се обърна да си върви, той хвана ръката ѝ, издърпвайки я в стаята и затръшвайки вратата след нея, след което я хвърли на земята, двамата губейки се от погледа ми.

- Ник! Какви ги вършиш?! - Ейми също изчезна от полезрението ми, оставяйки ме само с гласовете на тримата възрастни.

Последваха крясъци и звуци, издавани при сблъсъка на два твърди предмета, след което се чу щракане и два последни изстрела, които заглушиха всички нечути писъци.

Тишина. Единственото, което остана в бялата стая. И тежките стъпки на приближаващия към мен мъж.

- Вие жените сте толкова глупави същества.. - видях го да клати глава.

- Какво, по дяволите, направи? - едва продумах, страх обземайки съзнанието ми.

- Нещо, което трябваше да направя много отдавна. - видях го да клати глава, вървейки към машината, която странният доктор пипаше до преди малко, след което започна да я разглежда. Щракането на различни клавиши се чуваше в тихото пространство, докато зрението ми все повече и повече се премрежваше от сълзите, които не можех да изтрия. - Не знам защо изобщо ми беше да се занимавам с която и да е от вас.

Усещах сърцето си как бие в гърдите ми, още малко ще изхвръкне, а и да не го усещах, шумът от монитора, който явно беше свързан със следенето на сърдечната ми дейност, огласяваше цялата стая. Знаех какво следва. Искаше да ме убие. Да се оттърве от мен, така както направи с двете жени, чиито безжизнени тела най-вероятно лежаха на пода в момента.

- Ах, зарежи. - рече след няколко момента, и зарязвайки машината, той се обърна към мен, насочвайки оръжие срещу ми. - Нищо лично, Кейти. Но ти изобщо не беше в плановете ми като цяло. - каза и проглушителен писък, придружен с изстрел беше последното нещо, което се случи преди цялата стая, заедно с всичките ѝ принадлежности да потъне в мрак.

~~~~

- Не! - извиках, изправяйки се внезапно в леглото, усещайки се цялата гореща, плувнала в пот.

- Кейти! Боже мой! Добре ли си? - чифт ръце се обвиха около мен, прегръщайки ме. - Толкова се притеснихме за теб, друг път не прави така!

Вече отваряйки очите си, с мисълта, че това е било просто сън, успях да въздъхна с облекчение, връщайки прегръдката на приятелката ми, оставяйки нещата, случили се в този кошмар на заден план.

- Кейти, сериозно. - Анджелика ме пусна, поглеждайки ме строго, макар във физиономията ѝ да се четеше огромно облекчение. - Другият път когато ни заведеш на твоя остров, където има всякакви опасни животни, остри скали и океан, в който може да се удавиш, гледай да не се порязваш толкова сериозно на стъкло, че да трябва да се връщаме едва след втория ден. - по лицето ѝ вече почти нямаше следа от тревогата от преди малко, а само развеселение от цялата ситуация, която тъкмо разказваше - И изглежда нещо те е било ухапало, при което си получила сериозна инфекция, от която ти се е замаяла главата и си припаднала. При всичко и главата си си ударила! Добре, че Даниел те намери нареме. Какво преживяване само.. Но сериозно, всички се поболяхме от притеснение, че нещо сериозно ти се е случило. Та ти беше в безсъзнание няколко дни!

Чак сега след думите ѝ забелязах и обстановката, в която се намирах, а именно болнична стая, досущ като тази от съня ми, но поне сега усещах всичките си мускули и можех да се движа без проблем. И все пак нещо ми се струваше странно в цялата обстановка.

- Всички? - проговорих за пръв път от както се бях събудила.

- Да, аз, Миранда и момчетата. - отговори, но след като видя обърканото ми изражение, притеснение се появи на нейното, продължавайки да говори. - Не помниш ли, бяхме на острова на баба ти, милата, починала е преди години. След като завършихме, аз, ти, Даниел, Миранда и Лиам бяхме всички заедно и-

Изведнъж картини с различни спомени започнаха да се въртят пред очите ми и всичко, което се беше случило през последните няколко месеца, малко по малко започна да се нарежда.

- Алекс. - прошепнах секундата, в която и последният спомен си отиде на мястото, и изскачих от леглото, шокирайки Анджелика до такава степен, че тя едва не падна от стола, в който седеше.

- Алекс! Къде е Алекс? - попитах приятелката си, докато се опитвах да се освободя от няколкото тръбички, които бяха закачени за ръката ми - Къде е той, Анджелика!?

- Кейти, успокой се, какво правиш!? - вече на краката си, тя се опита да ме накара да седна отново на леглото, но това нямаше как да се случи, не и преди да го видя.

- Анджелика! Кажи ми веднага къде и как е Алекс! Трябва да го видя! - отблъснах я и този път успях да откъсна едната тръбичка, макар и болезнено, оставайки само още една.

- Кейти! Какво говориш? Какво правиш, по дяволите?!

- Анджелика, престани с глупостите и ми кажи къде да намеря Алекс. - казах по-спокойно, установявайки, че така треперенето на ръцете ми би намаляло ако се успокоя, и така по-бързо бих махнала се освободила и бих намерила Алекс.

- Ти престани, Кейти! За какъв Алекс говориш?! Не вярвам да си се събудила през седмицата, в която си била в безсъзнание и да си се запознала с лекаря си, че и вече да сте си на галени имена! - избухна накрая тя, карайки ме, да я погледна с напълно объркано лице. Какво по дяволите? Виждайки обърканата ми физиономия, тя вдигна ръце и тръгна към вратата, мърморейки си нещо под носа и преди да излезне се обърна към мен с думите - Отивам да викна доктор Александър и да го попитам какви точно са били тези системи, които са ти включвали, че да те накарат да полудееш до такава степен. Ти стой тук. - предупреди ме със сериозен поглед, но в момента, когато излезна аз се осъзнах и най-накрая махнах и другата тръбичка от ръката си, освобождавайки се напълно.

Уви, преди да успея да напусна стаята и да тръгна да търся любимия си, вратата се отвори, но човекът, който влезна не беше очакваният доктор, чието галено име съм използвала, или приятелката ми, а просто Даниел, който в секундата, когато ме зърна, се втурна към мен, обвивайки ме в прегръдка.

- Боже мой, Кейти, помислих, че съм те изгубил! - каза той, държейки ме все още в обятията си. - Толкова се радвам, че си добре!

- Ъм.. - потупах го неловко по гърба, но той изглежда не забелязваше в каква неловка ситуация се намирахме, защото нямаше намерение да ме пуска - Виж, Даниел, благодаря ти за загрижеността, но ако обичаш би ли ме освободил. Задушаваш ме, а и такова поведение изобщо не е за предпочитане, имайки предвид историята ни, така че това, че все още не съм те ударила, не означава, че може да ме прегръщаш или нещо от сорта.

- По-спокойно,ей! - най-накрая отпусна хватката си и аз успях да се изшмугна от ръцете му - Тъкмо се събуди и веднага започна да заповядва! - засмя се - Не си ли уморена?

- Изобщо не ми е забавно, така че, ако обичаш ми направи път, за да мога да отида да намеря гаджето си, което може да се бори за живота си докато аз си "чатя" с бившия. - избутах го, до колкото можах, тъй като той бе блокирал целия ми изход с фигурата си, но по пътя към вратата, той ме хвана за ръката и ме дръпна, отново в прегръдките си.

- Какво правиш, по дяволите! Даниел! - започнах да крещя, когато той започна да шепне успокоителни думи в ухото ми, едни от които "Аз съм тук." и "Всичко мина, не се безпокой". - Даниел, пусни ме! - трудно се справях с ръцете му, които всеки път като премахнех, той връщаше отново около мен - Махай се! Ние не сме заедно! Помощ! - продължавах да се противопоставям, но след няколко минути бях напълно изтощена, че нямах сили дори да викам вече - Трябва да намеря Алекс! Даниел, моля те пусни ме! - сълзи започнаха да се събират около очите ми. - Трябва да го видя!

- Казах Ви, повтаря някакъв Алекс от както се събуди. - чух гласа на Анджелика наблизо и след като се обърнах я видях да стои до вратата, заедно с мъж в бяла престилка, вероятно лекарят.

- Господи, Анджелика, помогни ми, кажи му да ме пусне! Алекс се нуждае от мен! - обърнах се към нея с умолителен поглед.

- Господине, освободете я ако обичате. - проговори мъжът и Даниел го послуша за моя изненада, и преди да успея да благодаря на лекаря и да се изнижа от стаята, той проговори отново - А Вие, госпожице Мендес, как се чувствате? Моля Ви, върнете се на леглото си, за да мога да Ви прегледам.

- Благодаря, докторе, но се чувствам перфектно. Ще се почувствам още по-добре, ако бихте ми казали къде се намира стаята на Алекс и бихте ме опътили до там.

- Кой Алекс, Кейти? Тук няма никакъв Алекс. - обади се Анджелика.

- Алекс Скот, Анджелика. Световноизвестният актьор и певец. Този, който до преди няколко месеца мразех. Гаджето ми, което беше с мен на острова. - ако лицето ѝ до сега беше объркано и изплашено, то сега изглеждаше ужасено. След минута мълчание, в която всеки осмисляше казаното от мен, аз не издържах и тръгнах към вратата.

- Кейти, това е невъзможно. - проговори тихо приятелката ми - Никога не си сте се срещали. Даниел е твоето гадже. - Даниел кимна в съгласие - Та ти мразиш Скот! - възкликна накрая.

- Мразех го, минало време. Това е пак някоя от неговите игри, кажете ми къде е!

- И да искаш, не можем да ти кажем. - обърна се към мен Даниел накрая.

- Да, той изчезна миналата година след като самолетът му катастрофира. - добави Анджелика.

- Да, но той падна близо до острова и беше ранен, но се оправи и живяхме заедно там сами няколко месеца, преди да се появите и вие, и накрая баща ми дойде и го рани отново и след това се озовах тук. Така че не ме лъжете, а ми кажете къде е той сега.

През цялото време през което говорех, всички ме гледаха объркано, освен лекарят, който ме гледаше със странна симпатия, когато накрая проговори: - Съжалявам, госпожице Мендес, но те са прави. Господин Скот е мъртъв, а вие сте нямали контакт с него.

- Не е вярно! - извиках - Вие ме лъжете! Жив е! Отведете ме при него!

Докато продължавах да крещя, видях лекарят как кима на нещо или някого зад мен, след което усетих студенина да обхваща шията ми, и скоро след като иглата с успокояваща течност прониза кожата ми, усетих как се отпускам в ръцете на непознатият зад мен и светът отново стана тъмен.

~~~~

- Ах! Погледни колко нови модели от това са излезнали! Нямам търпение да си купя розовия!

- Нямаш ли вече към четири такива? - отвърна раздразнено втори до болка вече познат глас.

- Е и? Те са от миналия сезон.

- Поне избери от друга колекция обувки, не тази.

Продължавайки в същия дух разговора си двете момичета, аз отворих очи, изпускайки дъблока въздишка. Болнична стая. Отново.

Кълна се, ако съм попаднала в още един сън, повече няма да издържа.

- Къде е Алекс? Как е той? - проговорих все още в легнало положение, което изглежда изненада двете момичета, защото разговорът им прекъсна и когато се изправих, те ме гледаха с опулени физиономии. - И не ми казвайте, че го няма, че островът не се е случвал, че съм луда и тем подобни. Вече го преживях няколко пъти, мислено, - добавих, след като осмислих ситуацията и реших, че това което "се случи" преди това са били просто сънища, или бих ги нарекла кошмари, а не исках да ме помислят за полудяла, още със събуждането ми, ако това се окажеше истинския свят. - Така че, ако няма да ми кажете къде е, по-добре си спестете думите.

-Кейти! - възкликна Миранда, очевидно вече отърсила се от шока - Друг път като изпаднеш в безсъзнание не се събуждай така драматично! Искара ми ангелите, чудовище такова! Виж си косата!

- Защото ти имаш ангели, дяволско изчадие. - промърморих, извъртайки очи. - Ако толкова те притеснява косата ми, можеше да я срешеш. - вдигнах рамене, след което с намерението да махна тръбичките от ръцете си, която дейност ми отне сравнително дълго време в съня, аз се отвих и започнах работа.

- Как ли пък не! Да не съм луда!

-Кейти! Господи! - Анджелика, вече събудила се от транса, скочи от стола и на момента се озова до мен, обгръщайки ме в болезнена прегръдна, в буквалното значение на думата, защото прегръщайки ме, тя беше хванала и ранената ми ръка, която се оказа доста чувствителна, което ме накара да изсъскам от болка. - Ах! Съжалявам, съжалявам! - Анджи ме пусна, сядайки на леглото до мен - Просто наистина много се радвам, че си добре!

Аз я дарих с болезнена усмивка, след което върнах вниманието си, към тръбичките, отново изсъсквайки, когато успях да ги откача от ръката си. Изправяйки се от леглото, вече напълно свободна, забелязох, че съм облечена в една от грозните болнични "рокли", които буквално приличат на чували, а също така успях да разгледам и пораженията по ръката си, забелязвайки, почти цялата ми ръка, в която беше куршумът, беше превързана, така както беше превързана и китката с дланта на другата ми ръка.

Първоначално не можах да се сетя защо и какво точно се е случило, че и двете ми ръце да са превързани, но тогава си спомних за стъклото и това колко отчаяна и уморена бях, когато всичките събития на острова се случиха. Което ме накара да осъзная, че не съм на острова в момента. Не съм на острова, а в някаква стая! В болница! Заради кошмарите, които имах в една и съща болнична стая, факта, че и сега се намирах в такава не ме впечатли. Но щом съм тук, щом те са тук, значи и Алекс е някъде тук, с лекари грижещи се за него! Значи са успели да свържат антената и да извикат помощ! Боже!

Но радостта и изненадата бързо се изпариха от съзнанието ми, когато погледнах Анджелика, гледаща ме с насълзени очи.

- Не ми казвай, че с Алекс е станало нещо. Моля те.

- Аз просто–

- Не я гледай така, от хормоните е. - Миранда я прекъсна, но Анджи продължи въпреки това.

- Наистина се радвам, че си добре. Много ме изплаши. - тя дойде и обви ръце около мен, този път по-нежно от предишния, сгушвайки лице в шията ми, ридаейки тихо. - Просто.. Наистина си помислих, че съм те изгубила, когато те намерихме да лежиш така на пода. - каза, продължавайки да подсмърча - Лиам се опита няколко пъти да те събуди, но ти все така си стоеше безжизнена. Той каза, че е защото си се преуморила и раната ти се е възпалила, но аз не му вярвах. Мислех си, че лъже, за да не се притесняваме и за теб..

- Няма да се оттървете толкова лесно от мен. - казах с шеговит тон, в опит да приповдигна поне малко настроението в стаята, макар изобщо да не ми беше до смях, имайки предвид, че все още не знаех къде и как е Алекс, но виждайки Анджелика в такова състояние, караше коремът ми да се преобръща още повече и чувството на безпокойсвие у мен се засилваше. - А и къде другаде ще намериш, човек, който дa e по-добър в шегите от теб. И кой друг ще те завлече на почивка на тропически остров безплатно. - тя се засмя на това - Нищо, че после може да си малко недоволна и да се сърдиш. - потупах я по гърба, след което се опитах да се отскубна от хватката й - А сега ако обичаш, да спрем със сантименталностите и ако може ми кажи как и къде е Алекс.

- Не виж, там е въпросът. - отдръпна се колкото да ме погледне в очите - Извинявай. За всичко, което съм казала от както пристигнах на острова. Обвинявах те без право. Не заради теб се озовахме там,–

- Мхм, не.. - Миранда промърмори, но Анджелика я игнорира и продължи.

- Но разбери ме, бях ядосана и уплашена, и ти беше там, след като ме остави така внезапно за няколко месеца, и виждайки те там, стана най-удобната мишена за моя гняв. Но трябваше да го осъзная, чак когато нещо се случи. Извинявай, надявам се, че ще можеш да ми простиш, все някога. - гледаше ме с големи обнадеждени очи пълни със сълзи.

- Аз.. - честно казано не знаех какво да кажа, а и преди да имах тази възможност, Миранда се обади отново.

- Не я приемай много насериозно, последните дни е прекалено емоционално нестабилна.

- Би ли млъкнала за момент?! - Анджелика ме пусна, обръщайки се изнервено към другото момиче в стаята.

Но вместо Миранда да се засегне от тона, с който приятелката ми й проговори, тя въздъхна раздразнено, поглеждайки ме.

- Казах ти.

- Кейти- Анджелика върна вниманието си отново върху мен, но думите на Миранда започнаха да се регистрирват в ума ми, карайки ме да прекъсна момичето.

- Чакай, каза дни? Била е прекалено емоционално нестабилна последните няколко дни? - усещах как безспокойствие започна да обзема всяка клетка в тялото ми, карайки в съзнанието ми да се въртят възможно най- лошите сценарии - Колко време съм била в безсъзнание?!

Дни. Множествено число. За няколко дни,колкото и да са, имайки предвид, че сме в болница, би трябвало да са го оправили някак до сега. И единствената причина той да не е тук сега е, че или е в някакво много тежко състояние и е закован за някакво легло, или не е успял да се пребори с тъпия куршум..

- Успокой се Кейти, само два дни са се минали.

- Два дни? - два дни. Въпреки малкото число, което очаквах, че ще ме успокои поне малко, но треперенето в гласа ми, показваше обратното - Къде е Алекс? Къде са другите? - ами ако са отишли да организират погребението му и са оставили момичетата при мен, в случай , че се събудя? - Моля ви, не ми казвайте, че нещо му се е случило!

В момента много тъмни мисли се надпреварваха в главата ми, коя от коя по-лоша, докато главата ми не се замая и аз трябваше да престъпя, за да запазя равновесието си. Всичкото това в рамките на по-малко от минута.

Последните дни на острова и всичко, случващо се в момента, ме бяха превърнали в параноичка, до така степен, че трудно вече можех да мисля нормално.

- Кейти, успокой се. - Анджелика хвана ръцете ми, подканвайки ме да седна на леглото. - Виж–

- Ти не разбираш, Ал–

- Алекс е добре. - прекъсна ме тя, след което с Мирада се спогледаха за момент и Анджелика върна вниманието си към мен - Добре е. - настоя, но в очите й се четяха смесени емоции, които никак не бяха убедителни.

- Не ти вярвам! - освобидих ръцете си от нейните - Лъжете ме! Заведете ме при него! - извиках, тръгвайки към вратата, но спирайки се преди да изляза навън, защото къде бих отишла в това си състояние? Нито ще ме приемат насериозно облечена така, нито някой ще ме отведе при Алекс. Най-много да ме върнат тук, придружена от някакъв психиатър. - Какво криете, а?! Той е добре, нали?! Тогава защо не ме заведете да го видя? Или най-добре, доведете него при мен. Хайде! - започнах да ръкомахам наляво надясно, приканвайки ги да ме придружат, но нито една от двете не се помръдна от мястото си, а само ме гледаха с някаква съжалителна физиономия. 

Те ме съжаляваха. Нещо, което е по-лошо от която и изречена обида. Защото да те съжаляват, означава, че си слаб, че си жалък, че не си на себе си, вършиш патетични неща. И честно казано не ги винях, че мислеха така за мен. Та аз самата съжалявах себе си.

- Хайде де! 

Но какво от това. Представлявала съм жалка картинка от самото начало. Къде е силата, която уж имах? Къде е независимостта? Къде е непоклатимата Кейти? Кейти, когато никога не се отказва, макар напоследък да прави само това? Няма я, изгуби се, когато се изгуби и половината й душа, тази която принадлежеше на Алекс. 

Колко патетичен трябва да е човек,  че да е станал до такава степен зависим от друг? Наистина съм жалка.

- Кейти. - този път беше Миранда, която проговори. - Ела седни и се успокой, после ще го видиш. - беше се изправила и двете с Анджелика някак се озоваха от двете ми страни, приканвайки ме отново към леглото.

- Не! - проплаках - Трябва да го видя! - започнах да се тръшкам в ръцете им, но нямях достатъчно сили да се освободя. 

-Кейти! Не си добре! Недей да правиш така! Само вредиш на себе си! 

И какво като си вредя? Поне мога да го направя? А Алекс?! Вече му е достатъчно навредено! 

- Трябва да се уверя, че е добре.. - сълзите премрежаваха погледа ми и главата се виеше със скоростта на светлината, когато вече ме бяха поставили отново на леглото - Моля ви. - продължавах да ридая тихо, но нямаше какво друго да направя, имайки предвид, че изобщо не бях в състояние вече да стана, а и да го направех, те щяха да ме върнат отново.

- Виж. - Анджелика седна на леглото до мен, хващайки ръката ми и галейки я утешително - Алекс е добре. Ще бъде добре. - говореше с тих тон, който се предполагаше, че трябва да ме успокои - В момента му правят операция, която трябва да приключи скоро. Но не се притеснявай. Лекарите казаха, че не е толкова зле положението и ще се оправи, просто е изгубил доста кръв.

- Каква такава операция два дни?! Не трябва ли да са го приели за операция веднага щом сме дошли тук, където и да сме. Състоянието му беше тежко, Анджелика! - проплаках отново - Пак не ми казвате нещо!

Момичето до мен въздъхна, а на нейно място проговори Миранда, която се появи от другата страна на леглото ми, хванала другата ми ръка, в каквото изглежда би трябвало да е утешително поведение.

- Той е в операция само от няколко часа. - каза тя. - А два дни са се минали от както ти беше припаднала. Не веднага след това сме дошли тук. - обясни тя - Трябваха ни няколко часа, за да сглобим и намерим антената и да се свържем с най-близкия център за спешна помощ, а на тях им отне също няколко часа, за да дойдат да ни вземат, после още няколко да се върнем и то се мина един ден. 

Но с тази си информация изобщо не се почувствах по-добре, а напълно обратното. Усещах как стомахът ми започна да се преобръща и дишането ми да се учестява, не че до сега беше нормално, но поне не хипервентилирах, както щях да направя съмсем скоро.

- Значи Алекс е стоял така още цял ден?! Та той едва дишаше на острова! - възкликнах, едва не задавяйки се със сълзите си - Какво остава за още няколко часа така!? 

- Трябва да ида да го видя. - казах след минута, изпълнена със зловеща тишина, през която дори не опитвах да се успокоя -  Станете, трябва да ида да го видя! - казах, понечвайки да се изправя.

- Кейти. 

- Лиам и Даниел са там, щяха да ни кажат, ако е станало нещо. Сега се успокой и ще идем всички да го видим след операцията. - рече с равен тон едното момиче, което ме накара да избухна в още една нервна криза.

- Как да се успокоя, когато той може да умира?! - извиках, главата ми продължавайки ад бъде замяна - Ако вие бяхте на мое място и вие нямаше да сте спокойни! Пуснете ме да ида при него!

- Кейти. Тряба да се успокоиш. Не си в състояние да–

- В какво състояние не съм?! Вие–

Но поредният ми вик беше прекъснат от отварянето на вратата, където стояха двама мъже, и двамата носейки букети с цветя и играчки, придружени с широки усмивки на лица. 

- Поздравления за бъдещата майка! - възкликна единият, след което и двамата дойдоха и поставиха букетите в ръцете ми, а играчките в другия край на леглото, всичкото това все още носейки усмивките, въпреки, че изглеждах като избягала от лудницата. 

Шокът, който изпитах тoчно в онзи момент беше неописуем. Толкова огромен, че за миг забравих всичко какво се беше случило до сега, карайки ме да остана зяпнала с отворена уста.

- Какво по... 

- А.. Какво е това? - попитах няколко секунди по-късно, осъзнавайки абсурдността на ситуацията. Каква бъдеща майка?

- Болницата праща поздравления на всяка жена, която разбере, че е бременна тук. - обясни единият, след което двамата бяха готови да си тръгнат, но аз ги спрях.

- Не, не. Чакайте. Имате грешка. Аз не съм бременна. - казах, вдигайки букетите в опит да им ги върна - Благодаря за цветята, но те не са за мен. 

- Стаята на Кейти Мендес? - попита единият мъж, а аз кимнах - Няма грешка. - отвърна, а другият кимна в съгласие - Лек ден, дами!

– Чакайте, но аз не съм.. - започнах да протестирам, но те отдавна вече бяха напуснали стаята.

Няма как да съм.. Ние с Алекс не сме... Или пък... Не, не. Това е абсурдно, аз.. Ами ако наистина е вярно? Но аз не помня да сме.. Освен онзи път.. Но беше отдавна и... Или пък да съм забравила и.. Не, не. Няма как.

- Тези не са за мен. - казах и дадох цветята на момичетата - Идете и намерете жената. Аз и Алекс не сме..

Знам, че не съм и няма как да съм, но самата мисъл ако това беше вярно, не ме оставяше на мира.

Двете момичета говореха нещо, даже май и на мен ми говореха, но аз бях изключила всичко около мен.

Ако наистина бях бременна и бяхме в това положение? Ако Алекс умреше? Какво щях да правя с детето? Алекс нямаше да го има, но част от него щеше да бъде в мен, и после щях да гледам нашето творение години наред. Щях да му се радвам, когато него нямаше да го има. Колко егоистично от моя страна би било това?!

Не, това нямаше да стане. Ако щяхме да имаме дете, Алекс щеше да е тук с мен. A той не е. Вместо това той се бори за живота си в момента, а на мен ми подарявят цветя.

Не се притеснявай, ще можеш да споделиш цветята с него, когато почине.

При тази мисъл, ужасен смях във вид на сумтене, излезна от устата ми, карайки двете момичета да ме погледнат така сякаш съм си изгубила ума. Което в настоящ план можеше и да е вярно.

- Кейти? - Анджелика се обърна внимателно към мен с притеснена физиономия.

- Тя тотално се полудя. - коментира Миранда, а аз продължавах да се смея като побъркана, смехът постепенно превръщайки се в шумни хлипове.

Трябваше час по-скоро да видя Алекс и да се уверя, че е добре, защото имах чувството, че психически нямаше да мога да издържа и в даден момент мозъкът ми щеше тотално да изключи. А черният хумор на подсъзнанието ми, никак не ми помагаше с това.

- Ще извикам лекаря. - каза Анджи, дарявайки ме с още един притеснен поглед, след което тръгна към вратата.

Честно, чудя се защо не го бяха направили досега.

Преди да успее да завърти дръжката обаче, вратата сама се отвори, разкривайки Даниел с раздърпани дрехи, такива каквито ги помня от последния път, когато го видях, но не това беше, което ми направи впечатление, а неговият пропит от умора поглед, който не изглеждаше да носи добри новини.

- Само внимавай какво и как ще го кажеш. - предупреди Миранда, погледът й шарейки между мен и него - Не искам още инциденти.

~~~~~~~~~~~~~~~~~
Quarantine life sucks.

Тази глава не ми е една от любимите като цяло, но.. Надявам се а вас да ви хареса хаха.

Мнения?

* Заглавието на главата може да я променя по-късно *