Оригинално заглавие:

34. Защото неговото 'Обичам те' сякаш беше придружено със 'Сбогом', а аз не искам да се сбогувам.

Понякога си мисля, че целият ми живот, цялото ми съществуване е някакъв откачен сън, който няма край, знаете, като тези от теорията на коспирацията за това, че животът ни всъщност е сън и в него стават всички неща, които нашето друго Аз някога е искало, макар силно да се съмнявам моето Аз, да си е мечтало да бъде затворено на остров, но нищо чудно сънят да се е превърнал и в кошмар.

Или ако ще се вкарваме в конспирации, нищо чудно и изобщо да не съм истинска, а просто да съм пионка в някаква игра, плот на въображението на някой болен мозък, но технологиите да са токова напреднали, че даже самите пионки да развиват собствени чувства и емоции, но просто да не могат да избягат от начертаната им от играта съдба.

Но ако всички такива теории се окажеха верни, то значи или сме извънземни, първо живеещи на Марс, но изхарчили всичката вода там, затова изпратили спасителна совалка до Земята с Адам и Ева само, и тази совалка била огромния небесен обект, който паднал на Земята и избил всичките динозаври, или всичките звезди са камери, а ние сме атракцията в зоопарка, която извънземните набюдават. Или най-много, ти самият, или в случая аз, съм единствения човек на Земята, а всички останали са плот на въображението ми, които съм създала, за да не бъда самотна. Но това е нелепо, защото едно, щях да знам, ако такова нещо ми се е случило или поне щях да мога да си променя съдбата, или малко или много нямаше да измислям хора, които биха искали да ме убият.

Така че всичките тези конспиративни теории отпадат и оставаме в настоящето, където аз все още съм на остров, с ранена ръка, гадже в полусъзнание и едно неспиращо да мърмори момиче, закопани заедно в дупка, която много лесно може да бъде объркана за общия ни гроб.

Не, че нещо, обаче миналия път, когато бях тук, самата обстановка ми изглеждаше много по-обширна, макар че сега сме не двойно, а тройно повече хора вътре.

Не знам дали има изобщо два метра да е широка дупката, но в момента ужасно много се радвам, че не съм толков висока, защото на височина не бих дала повече от метър и шейсет за тази пропаст. Тоест Алекс ако се изправи, главата му ще стърчи поне двайсет сантиметра навън.

Изобщо кой би копал дупки на остров?! В смисъл, хайде, да речем една-две за незнайно за мен цели, но с Алекс бяхме открили много повече от това.

И все пак трябва да благодаря на този човек, защото не знам какви са били замислите му, но именно тази дупка е единственото ни спасение, поне единственото, за което се сещам, и то не аз, а Алекс, беше този, на когото му хрумна идеята да се скрием в този буквално гроб.

- Къде ли е Лиам.. - чух да въздъхва Анджелика, изненадвайки ме от факта, че каза нещо съвсем различно от "С какво заслужих това да лежа в мръсна дупка?!" или "Какво направих, че стигнах до етап, където се моля да няма буболечки наоколо?!" и все подобни глупости.

За разлика от нея, Алекс не беше обелил и дума откакто сме тук, което ще рече около двадесет минути.

- Алекс. - прошепнах, обръщайки се към него, ръката ми търсейки неговата, и когато най-накрая напипах тази, която не беше заета да притиска тениската върху раната, я хванах, сплитайки пръстите ни. - Как си?

- За човек, на когото смъртта е на час от него, много добре. - проговори, гласът му доата слаб, но все пак сърказъм сипейки се от думите му.

- Много време си даваш. - отвърнах, опитвайки се да се засмея, но неуспешно.

- И колко време ми даваш? - попита, с все още толкова слаб глас, но все пак можех да усетя леката усмивка в него.

- Хмм.. Нека помисля.. - казах, опитвайки се да звуча игриво, но имах чувството, че ще се разплача всеки момент. Сериозно, изключвайки игривото, наистина не знам докъде ще стигнем.. В смисъл, няма да умре, да се надяваме. Вярно, че раната е на доста сериозно място и кръвта, която изтече от него не е малко, и все пак, ако навреме се почисти раната и куршумът се отстрани, няма нищо страшно. Но кога е това навреме? Ако постои още така, лесно може да се възпали, да загуби още кръв и немислимото може да се случи. При мисълта за това, едва се сдържах да не изхлипам силно, вместо това се направих, че кашлям, след което събрах сили да отвърна с възможно най-нормалния игрив глас - Мисля, че е достатъчно за една последна целувка.

Досега той стоеше облегнат на стената на дупката до мен, но сега той се размърда и се настани така, че да легне и да сложи главата си и малко от горната част на тялото си върху краката ми, всичко това без да пуска ръката ми.

- Нямаш нищо против нали? - проговори, карайки ме да погледна надолу към него, към черните му в момента очи, в които звездите се отразяваха, карайки ги да изглеждат така сякаш зад тях има цял нов свят и които в момента гледаха право в моите, сякаш прозирайки в душата ми.

Аз завъртях главата си в знак, че нямам нищо против, след което свободната ми ръка намери пътя си към неговите буйни къдрици, повечето от които, почивайки си върху челото му, криейки го.

Аз ги избутах назад, след което продължих да галя косата му.

- Мисля, че това ми е достатъчно. - каза той след малко, което първоначално не схванах, но след това си спомних, че преди малко казах, че времето му е достатъчно за целувка. Аз се опитах да се засмея, но от устните ми не излезна никакъв звук, само празна въздишка. - Не наистина, искам да се възползвам от това.

Аз го погледнах, забелязвайки ленивата усмивка, която покриваше лицето му, което от своя страна накара малка усмивка да се появи и на моето лице.

- С това, и вече ще мога да умра щастлив в прегръдките на единственото момиче, което съм и някога ще обичам, след майка ми разбира се, - добави, карайки усмивката ми малко да се разшири - и изпратен от този свят със сладка целувка от същото това момиче, внесло светлина в живота ми. - завърши, а аз усетих как засъхналите вадички по лицето ми отново се намокрят. Никога не го бях чувала да говори така, а съм го гледала в доста филми с такъв сценарий. И тези думи.. Дори и да не бяха предсмъртно изказване, което не е предсмърно, обзалагам се биха разнежили всеки.

- А аз си мислех, че съм единствената. Забрави за майка ти. - коментирах, отново опитвайки се да се разсмея и да разведря обстановката, което мисля, отново не се случи.

- Не си насилвай късмета, Мендес! - промърмори, затваряйки очите си, след което промърмори още нещо. карайки ме да се разсмея леко. този път наистина - Казах Ви нещо, госпожице! Майка ми няма да се поколебае да ме целуне. И после се чудете защо не сте единствената..

Аз се наведох и докоснах леко устните му, сякаш са направени от стъкло, което всеки момент би се счупило, дарявайки го с нежна целувка, след което прошепнах "Кой е казал, че се колебая" срещу устните му и вдигнах главата си.

- Какво беше това? - той изписка, или поне се опита с неговия отслабнал глас, мръщейки се като малко дете. - Искам истинска целувка!

- Извинявай, че не искам да те нараня допълнително. - отвърнах с равен тон. Всъщност аз също копнеех за повече, но просто се страхувах, че дам ли му повече от тази целувка, той веднага ще попие всяка сълза, всяка капка от нещастието ми и той самият ще се натъжи, нещо, което в момента не искам да се случва.

- Раната ми е на крака, не на устните. - отвърна упорито, карайки ме да извъртя очи.

- Няма значение. - отговорих, въздишайки, след което облегнах главата си назад на стената, поглеждайки нагоре към нощното небе.

Чак сега забелязох колко студена е пръстта под мен и зад мен, изцяло навсякъде около мен, или просто на мен ми беше студено, след което си спомних, че Алекс беше без блуза.

Главата ми моментално се надигна и погледът ми се стрелна надолу към Алекс, забелязвайки, как голото му тяло направо сияе под светлината на Луната, и нещо повече. Той трепери.

Макар и почти незабележимо, цялото му тяло, дори ръката му, която е в моята леко потрепва.

Как не го забелязох досега?

Наведох главата си и отново допрях устните си до неговите, които леко се разтвориха от изненадващия допир, след което веднага се отделих, крайчецата на устата му завивайки надолу.

Устните му бяха ледено студени.

Махнах ръката си от косата му, след което започнах да пипам челото, раменете, ръцете, шията, гърдите му и цялото му тяло като цяло.

Не беше толкова студен, колкото бяха устните му, но определено не беше и с температурата, която поринцип трябва да бъде.

Това изобщо не е на добре. Изобщо не е добре.

Той не трябва да буде студен! Убедена съм, че навън е най-малко 15 градуса. Той. Не. Трябва. Да. Измръзва. Нищо, че пръстта е студена.

Добре, дишай, Кейти!

Поех няколко пъти дълбоко въздух, след което погледнах и бедрото му, където беше раната.

Не се виждаше ясно, тъй като беше наистина тъмно, а светлината, идваща от луната и звездите, не беше достатъчна, но всеки можеше да различи как тениската, или превръзката на Алекс, беше потъмняла, изменила цвета си, дажв някой ако не знеше, че беше бяла, лесно щеше да каже, че тя е тъмно червено-кафеникава, цялата попита с кръвта на Алекс, а под крака му, пръстта леко лъщеше. А при положение, че нямаме вода, есинствената друга течност е кръвта му.

Превръзката му пропива. Стархотно! Просто страхотно!

Облегнах главата си на стената, затваряйки очи.

Телата на хората никога не изстиват освен ако не умират или не са затворени във фризер, или друго толкова студено място.

Ние не сме във фризер.

Не.

Не!

Не е времето на никой да умира сега! Алекс няма да умре! Просто му е студено! На мен също ми е студено, но една драскотина на ръката нищо няма да ми причини! Няма причина да се стресираш допълнително Кейти!

На него му е студено по същата причина, по която и на теб. Нощ е, а всеки знае, че не е топло през нощта. Пръстта е студена също, а той е без блуза.

Докоснах с ръка челото си, след което и неговото. След което повторих действието и с останалите части от тялото му, знаейки, че те няма да са променили температурата си, но просто надявайки се, че може би грешно съм преценила.

Но не. Аз бях, да не кажа, доста топла в сравнение с него.

Но може би имах температура? Ръката ми се е възпалила и съм вдигнала температура? Много възможно.

Неговата рана е по-голяма. Не трябва ли тя да се възпали по-рано? Не трябва ли и той да има температура?

Не е сигурно. Не си студент по медицина, та да знаеш.

Игнорирайки гласа в главата ми, който не спираше да говори всякакви лоши неща, които е възможно да се случат, аз отново се облегнах на стената, затваряйки очи.

Сега се надявам това за теориите на конспирациите да се окаже вярно. Или да съм извънземно, а извънземните нали се предполага да са умни, да помогна на Алекс д се възстанови, или това със зоопарка, да видят, че Алекс е болен и да пратят лекар да се погрижи за него. Макар да има много хора на планетата и да не им се занимава и да го оставят на прозивола на съдбата. Тоест да умре.

Добре. Защо съм настроена толкова негативно? Никой няма да умира! Хващам се само за лошите неща! А това, че най-накрая сме официално заедно? Това е нещо, за което се радвам изключително много.

Ако преди година някой ми беше казал, че с Алекс ще сме заедно и той ще бъде единственото нещо в живота, което ще ме кара да се усмихвам и което ще ме кара да се събуждавм всеки ден, само за да бъда посрещната от искрящата му усмивка и топлата му прегръдка, директно бих му се изсмяла в лицето и никога повече не бих го взела насериозно, дори може би никога нямаше да му проговоря само заради това, че си е помислил нещо подобно.

Кейти Мендес в стая с Алекс Скот? Без тя да му е скочила на бой, по незнайна за хората причина?
А още повече, Кейти на остров с Алекс за седем месеца? Кейти и Алекс двойка? Двамата да се прегръщат? Двамата да се целуват? Тя да плаче за него? Пълен абсурд!

А сега само при мисълта, че може да го загуби тя избухва в неутешим плач. Какво ще стане ако наистина го загуби?

Тъкмо се събрахме и сега да го изгубя?

Нов поток от сълзи се спусна по лицето ми, и колкото и да се опитвах да ги спра, те просто продължаваха да се стичат, игнорирайки всички заповеди на мозъка ми да престанат.

- Кейти, плачеш ли? - гласът на Алекс ме извади от транса, в който явно бях изпаднала, карайки ме да погледна надолу към него.

Той от своя страна ме гледаше със загрижена физиономия, устата му нацупена, опитвайки се да разчете погледът ми.

- Не, влезна ми нещо в окото! - замахнах с ръка, показвайки, че няма нищо, опитвайки се да се засмея, но само предизвиквайки нова вълна от сълзи, а аз от своя страна да ги бърша бързо.

Но той продължаваше да се мръщи, след което аз отвърнах - Наистина няма нищо, просто ръката ме боли. - усмихнах се тъжно, кимвайки към ранената ми ръка.

Той ахна, след което понечи да се изправи с думите - По дяволите! Извинявай! Забравих, че и то имаш рана! - но аз го дръпнах отново да легне върху мен, също мръщейки се насреща му, когато той опита да издърпа ръката си от моята, тъй като по-рано аз бях хванала ръката му, с моята ранена такава.

- Не ми пречиш! И всъщност вече съм добре! Не ме боли! - побързах да го успокоя, не че ми повярва но все пак не помръдна отново, а остана легнал върху мен, аз от своя страна отново започвайки да галя косата му, като сълзите изобщо не намляваха хода си.

Всъщност ръката не ме болеше. Даже изобщо не я чувствах вече.

Много ясно това беше извинение от истинската причина, защото не искам да натоварвам нещата с моя песимизъм.

Всичко е наред, просто аз си въобразявам неща, както правя и сега като ми се струва, че той започва да трепери по-силно.

Мозъкът ми си играе с мен отново.

Къде си виждала ти умиращ човек да трепери?

А ти кога си виждала умиращ човек?

Добре. Можеш ли да уволниш своето подсъзнание?

За съжаление не.

Погледнах надолу към Алекс отново, за да го открия с устни свити в една линия и поглед реещ се в небето.

- Студено ли ти е? - наруших тишината, която нощта носеше със себе си.

- Сега като попита, - чу се гласът на Анджелика отсреща ми - малко е хладно. - Леле, бях забравила, че не сме сами. Но всеки лесно би забравил, че в ситуацията присъства човек, чиято уста не спира да говори, когато точно тази уста е решила да си вземе почивка и се е скрила в сянката на нощта.

- Хм? - обърнах се към Алекс, който ме гледаше въпросително.

Виждаш ли? И на Анджелика й е студено. Просто времето е такова. Няма за какво да се притесняваш.

- Попитах те дали ти е студено. - повторих.

- Но може това да се дължи на факта, че сме малко или много под земята. - чух отново гласа й.

Ами да! Много ясно! Всеки знае, че е по-студено под земната повърхност!

- Не. - беше отговорът на Алекс.

- Сигурен ли си? - попитах, гледайки го с физиономия, която ясно казва, че не му вярва.

- Да. - отвърна просто.

- Алекс, ти измръзваш. - казах, след като отново опипах челото и голата му гръд. - Лъжеш ли ме? - попитах тихо, знаейки ясно отговора. Не знам изобщо защо го попитах. Само за да ме заболи от истината, ако признае, че наистина му е студено и опасенията ми да се окажат верни и подъзнанието ми да полудее от още по-лоши мисли, или още по-зле, ако ме излъже, защото не иска да се чувствам зле за него. Тогава ще полудея още повече, тъй като няма да знам наистина как ще се чувства, а и от ужасните мисли за това какъв добър и грижлив човек мога да изгубя.

Просто ненужен въпрос, защото какъвто и да е отговорът, лошите мисли няма как да ме напуснат.

- Може би. - беше отговорът му, придружен с въздишка. - Няма ми нищо, Кейти. Няма за какво да се притесняваш! - прошепна, стисвайки пръстите на ръката ми, в опит да потвърди думите си.

Напротив. Всичко тук е за притеснение.

Очите ми се затвориха, опитвайки да отблъсна новата вълна сълзи, напираща да се покаже на бял свят.

Поемайки си дълбоко дъх, аз отворих очите си, този път не можейки да погледна нито към Алекс, нито към небето, където звездите сякаш ми говореха, всяка една от тях олицетворявайки притесненията ми, напомняйки ми за историята на майка ми как всички добри хора, след като си заминат от този свят, се превръщат в сияйни звезди, и този, който най-много ги обича, ще вижда само тази звезда на любимия човек, всички останали ще бъдат като мъгла за него. А аз не съм готова да намеря своята звезда там. Не все още.

Затова погледнах напред, само за да срещна изплашения поглед на Анджи, която всъщност изглеждаше доста разстроена, и да си призная можеше да стресне някой, защото изглеждаше точно като призрак, който някой снимачен екип би използвал за страшен филм.

- Няма да умре. Нали? - каза накъсано тя. Личеше си, че и тя не е успяла да спре сълзите си, макар нейните причини вероятно да са съвсем различни.

- Ехо. Все още съм тук! - Алекс се обади, вдигайки ръка да покаже присъствието си.

Явно не съм и единствената, на която й минават подобни мисли...

Отново си поех дълбоко въздух, след което я погледнах в очите, изричайки - Никой няма да умира тази вечер. - уверено, или поне опитвайки се да звуча така.

Не знам само дали се опитвам да убедя нея или себе си в това.

Но какво да убеждавам себе си? Аз го знам. Или поне силно се надявам..

Досега никога не съм се чувствала така. В безизходица. Толкова зле. Толкова тъжна. Толкова слаба.

Досега изобщо не е имало човек, за когото така да ме е грижа, и толкова да се страхувам да не го изгубя.

Просто вече не знам.

Не мога повече.

Имам чувството, че това стоене, това чакане на неизвестното ще ме убие.

Как може да знаеш, че твой близък човек, човек, когото обичаш, се нуждае от помощ, може да умира, но ти да не правиш нищо? Да не можеш да направиш нищо.

Кейти никога не бяга.

Но точно в този момент това беше единственото й желание.

Да избяга. Да се скрие. Да забрави.

Все неща, които не са характерни за нея.

Но и премислянето за възможни нащини да се самоубиеш, че в случай стигнеш до там, че вече няма за какво да живееш, което скоро може да се стане факт, ако нещо се случи на Алекс, също изобщо не е характерно за нея, но тя все пак го премисля.

Иска да заспи и да се събуди с изтрити спомени. Да не помни нищо. Да не помни Алекс..

Не знам кога съм започнала да говоря за себе си в трето лице, нещо, което доста ме плаши, заедно с факта, че говоря така, сякаш вече съм изгубила Алекс, при положение, че той е все още тук и диша, но не можех да позволя тъмнината да превземе ума ми.

Макар това малко по малко да се случваше, защото светлата част от него, там където живееше радостта и надеждата от живота, в момента нямаше за какво да се закрепи, та да остане начело.

Имам чувството, че ще полудея!

- И какъв е планът сега? - гласът на Анджи ме извади от мислите ми, карайки ме да фокусирам погледа си върху лицето й, тъй като преди това зрението ми се носеше някъде през нея, извън тялото й, извън тази дупка.

- Не знам. - думите ми излязоха като шепот от устата ми, толкова силно, че се чудя изобщо тя дали разбра, че й отговорих.

- Е как така? Какво ще правим сега?

- Не знам.

И ето го отново.

Не знам.

Кейти винаги знае.

Но това очевидно не е Кейти, а тази нейна версия, която всеки момент е готова да се разпадне.

- Може първо да изчакаме до сутринта, когато е светло. - предложих, вдигайки рамене.

Ако имаме толкова време..

Стиснах очи, заедно с това вдишвайки и издишвайки дълбоко въздух.

Този глас.

Сериозно. Някой ден ще умра и то не заради нещо друго, а заради собственото си подсъзнание, което явно представлява раздвоението на личността ми, защото винаги се обажда във възможно най- най-неподходящите моменти!

Вярно, трябва да бъдем реалисти, обаче този глас преминава всякаква граница, защото това не е реалността, в която живеем, а той е просто някой чичо Скруч в паралелен свят.

- А ако нямаме толкова време? - Анджелика повтори думите, които аз не исках да изрека. - Ако ни намерят? - продължи тя - Дупката е открита. Стигнат ли до тук, или ще ни видят, или ще пропуснат, което е много вероятно да бъде придружено с тяхното падане вътре също. И при двата случая сме обречени.

- А ако тръгнем, отново може да ги срещнем някъде. И отново сме обречени. - отвърнах - Освен това е пълен мрак, няма да виждаме къде вървим.

- Както и те! - Анджелика отговори рязко - А и островът е голям. Каква е възможността да ги срещнем някъде по път?

- Такава каквато е и те да намерят дупката. - отвърнах смирено, чувайки я как пуфти.

За какво изобщо спорим в момента?! Каквото и да направим, шансовете за спасение са еднакви, тоест почти никакви. Няма смисъл да се караме за глупости и да се изнервяме допълнително.

В смисъл, не ми стигат тъгата и сълзите, нека сега добавим и раздразнение и гняв!

Въздъхвайки, аз а попитах - И какво ще направим като се махнем от тук?

Видях я как вдига ръце, размахвайки ги, след което отвръща с "Нещо!", но тази дума прозвуча повече като пропита с чувство на отчаяние и безпомощност, отколкото с раздразнение, както очаквах.

- Кейти. - погледна ме и макар да бешв тъмно, очите й се открояваха. Бяха се разширили до такава степен, че имах чувство, че всеки момент могат да изскочат от орбитите си, и не само това, но бяха почернели, целите бяха черни, а в тях се четеше само едно нещо - мъка. - Моля те!

Не знам защо изведнъж тя се превърна в мое отражение, но това явно счупи още една част от мен, карайки зрението ми отново да се замъгли, а дишането ми да се учести.

Да направим това нещо, за което говори тя. Но то има една пречка. Алекс не може да върви. А без него на никъде не тръгвам.

- Не мога да оставя Алекс. - прошепнах, оставяйки погледа й за миг, поглеждайки надолу към него. Той не беше променил абсолютно нищо от положението, в което беше последния път, когато го гледах. Погалвайки го по гърдите, аз върнах вниманието си към Анджелика, продължавайки да дишам все така тежко.

- Моля те. - повтори тихо.

Завъртях глава отрицателно, усещайки на лицето да се появява болезнена усмивка, която е там само за да възпира сълзите, които напират да излязат.

Тя иска от мен да го оставя! Как да го оставя така?! Просто не мога!

- Умолявам те, нека се махнем от тук. - прошепна тя отново.

- Не разбираш ли, че няма да го оставя сам?! - изсъсках срещу нея. Няма как. Не мога.

Секунди след това усетих Алекс да стисва пръстите ми, показвайки присъствието си.

Не мога да го оставя.

Настана тишина, коато скоро беше разрушена отново от гласа на бившата ми приятелка.

- И какво сега? Ще го гледаш как умира ли?!

Това беше възможно най-гадното нещо, което можеше да каже.

Погледнах я, а физиономията, която ме посрещна на лицето й беше една грозна гримаса. Не можех да определя мръщи ли се, разочарована ли е, отвраща ли се, тъжна ли е, гневна ли е, разкайва ли се за думите си.. Нямам представа, но и не искам да разбирам.

Тя иска да го оставя. Нещо, което няма да се случи.

Стиснах челюстта си, опитвайки да не мисля за думите й.

- Не я слушай. - обади се трети глас - Няма ми нищо. - Алекс звучеше по-слаб от преди - Не умирам. Света няма да се оттърве толкова лесн от мен. - ленива усмивка се беше разстелила полицето му докато очите му сякаш искряха срещу ми.

Аз се опитах да му се усмихна в отговор, но съм убедена, че изобщо не се получи. А когато погледът ми се спусна по тялото му установих, че той е спрял да трепери, което нямам идея дали е добро или лошо нещо.

Но когато го докоснах отново с ръка, той все още беше студен. Не знам дали мозъкът ми си играе с мен отново, или ръката ми просто е измръзнала и тя, обаче той наистина беше студен, по-студен от преди.

- Но мисля, че трябва да тръгнеш с нея. - въздишка напусна устните му.

Вече имах чувството, че ще припадна от толкова плач, а още един поток се задаваше.

Не мога. Не мога да го гледам така. Толкова слаб.

Но не мога и да го оставя.

Представи си, че нещо му се случи докато ме няма..

Или му се случи нещо докато съм тук, пред мен..

Не мога. Тези мисли ще ме убият!

Не мога да си представя живот без него..

Но той е все още тук.

Ще бъда пълна развалина..

Никой не е казал, че ще умре.

Мхм.

Вече наистина тотално се побърках. Даже подсъзнанието ми стана биполярно.

- Не мога, Алекс. - погледнах го право в очите, този път изобщо не си правейки труда да крия сълзите си - Няма начин да те оставя.

- Кейти, - дари ме с настоятелен поглед - Върви сега и после ще се върнеш.

- И къде ще ида, Алекс? - подсмръкнах - Какъв е смисълът? Какво ще постигна? Тя е тръгнала буквално без причина нанякъде!

- Да намерите другите. - беше отговорът му.

- И какво като ги намерим? - попитах - Какво могат те да направят?

- Кейти, - въздъхна той - моля те!

- Защо толкова искаш да ме изгониш?! - проплках, докато сълзите ми с бясна скорост се спускаха по лицето ми.

Наистина ще се обезводня. Имам чувството, че всичкото количество вода, което днес излезна от мен би било достатъчно да напълни цял язовир..

Той започна да се изправя и да седне, и този път нямах сили да го спра от това му начинание. Но изглежда той наистина беше отслабнал доста, а и съдейки по физиономиите, които правеше докато се изправя, това му костваше наистина много усилия и време, но накрая някак си се изправи, сядайки до мен, облягайки се на стената.

И през цялото това време, той успя да задържи ръцете ни заедно.

- Не мога да те загубя.. - думите излязоха като въздишка от устните ми и не съм сигурна дали изобщо някой ме чу, но това нямаше значение сега.

- Ей.. - той промърмори, повдигайки брадичката ми с пръсти, карайки ме да го погледна, тъй като досега гледах ръцете ни. И съдейки по това, че ръката му все още държеше моята, значи за да направи цялото това нещо с повдигането, той е използвал тази си ръка, която притискаше превръзката върху раната. А превръзката в момента пропиваше ужасно, което означава, че по ръката му има кръв. Мног кръв. И сега имам от кръвта на Алекс и по лицето.

Но няма проблем. Идва нов поток от сълзи, който ще я измие.

Той отмести кичур от косата ми, който беше паднал върху лицето ми, назад, слагайки го зад ухото ми.

- Няма да ме изгубиш. - каза той, очите му, гледайки право в моите, гледайки право в душата ми. - Никъде не съм тръгнал. - усмихна се - Сега тръгвай.

- Не мога. Няма да те оставя. Аз, аз- започнах да хълцам - Аз не мога. - гласът ми секна изведнъж, губейки се някъде в гърлото ми, карайки хлиповете ми да станат по-силни.

Имах чувството, че ще се задуша.

- Спокойно.. - усетих го как ме притегля в прегръдка, аз обягайки главата си на голото му рамо, продължавайки да плача още по-силно, усещайки колко студен беше наистина - Казах ти, че никъде няма да ходя. - каза той тихо, гласът му още по-слаб от преди.

- Обещаваш ли? - успя да се отрони от устните ми, което беше заглушено от рамото ми.

Неговият отговор беше просто леко, едва забележимо кимване.

Минута по-късно, той се отдръпна от мен, отново поглеждайки ме, бършейки с пръсти сълзите от лицето ми, след което с тъжна усмивка на лице ме пусна, облягайки се на стената отзад с думите - Тръгвай.

- Но-

- Не ме карай да те моля, Кейти. - каза без да маха усмквката от лицето си. Усмивките никога не са достатъчни да прикрият истинските ти чувства, Алекс. - Тръгвай.

Дори не го каза като заповед.

Просто дума. Изпълнена с тъга? Надежда?

- Но къде ще ходим? - повторих въпроса си, отчаяно опитвайки да го разубедя, от каквото и да го прихвана да иска да вървя.

Но какво да го разубеждавам? Той вече ме отблъсна и си застана сам до стената. Даже ръката ми вече не държеше.

Той ме погледна, след което с въздишка изрече - Студено ми е. - при което, сърцето ми буквално пропусна удар. Хубаво. Потвърждава го. Много хубаво.

Поех отново дълбоко дъх и го погледнах пак. Той явно не е спрял да говори, но аз чух само - ... защото мислеше да води Миранда на пикник. - след което ми се усмихна.

- Хъх?

Обърках се. Той защо мисли за Миранда в момента?

- Той каза, че Даниел е оставил одеало някъде наблизо. - поясни Анджелика, която сега се беше изправила и беше дошла пред мен, подавайки ми ръка.

Обърнах се към Алекс за потвърждение, а той кимна.

Знае, че няма да ме накара да размисля, освен ако не е за нещо за него, в случая одеало.

За нищо на света не бих го оставила сам само заради едно одеало, обаче в момента той измръзваше и одеалото малко или много можеше да му помогне. Да се надяваме.

Идеше ми да се започна да се тръскам като малко дете, обаче това одеало наистина беше нужно.

Стиснах зъби след което се съгласих и поех ръката на Анджи да се изправя, която ми послужи и доста като опора тъй като изглежда и аз доста бях отслабнала. Ама то от плач...

Помогнах на Анджелика да се изкачи на повърхността, след което се обърнах към Алекс.

Той обаче беше със затворени и кълна се, сърцето ми спря за момент, преди да видя гръдния му кош да се издига и спуска.

- Моля те, не си затваряй очите. - казах тихо, изтичвайки до него, след което се наведох, докосвайки леко устните му, които бяха все още ледени, с моите, погалвайки го по бузата.

Той от своя страна погали моята буза, след което прошепна "Обичам те" толкова тихо, че изобщо се чудя дали правилно съм чула.

'Обичам те' трябва да кара развълнувани пеперуди да пърхат в стомаха ти, да те кара да се радваш.

Само че това счупи и останалата здрава част от сърцето ми.

Чудя се на колко ли милиона парчета може да се разбие едно сърце..

- Обичам те. - отвърнах също толкова силно, колкото и той на мен. Надявам се, че не ме е чул. Не искам да ме е чул. Не исках да му отвръщам.

Защото неговото 'Обичам те' сякаш беше придружено със 'Сбогом', а аз не искам да се сбогувам.

Обърнах се и отидох, където стоеше Анджелика, за да ме издърпа и да ми помогне да се кача при нея.

След като се качих, се обърнах само за секунда без да го поглеждам, за му кажа, че намирам одеалото и се връщам до 20 минути, защото нямах сили да го видя и от тук колко малък и слаб ще изглежда там долу, след което се обърнах и тръгнах след Анджелика, която беше няколко метра пред мен.

Дано знае къде е одеалото, защото не знам колко дълго ще издържа преди да рухна.

Надявам се Алекс да е добре..

Поех си дълбоко въздух и продължих да ходя.

Животът няма да има смисъл без него..

..

Angelica's POV

Това беше истинско мъчение.

Направо ми прилошаваше от гледката.

В смисъл, вярно, че сме приятели, или поне предполагаеми, но и да не бяхме, всеки, пред който имаше умиращ човек, най-малко би му прилошало.

Добре, Алекс можеше и да не умира, но просто наистина изглеждаше много зле, въпреки малкото светлина.

И това е на една страна.

Кейти беше друга история. Може би тази, която те кара да се чувстваш по-зле.

Вярно, че сме в лоши отношения в момента, обаче нищо не може да изтрие години спомени. А тези години винаги ще предизвикат някакви чувства у теб, когато видиш човека, с когото си ги споделил, да страда, без значение това колко сте скарани.

А Кейти не изглеждаше по-добре от Алекс. Даже много по-зле.

Ако задържиш погледа си малко повече върху нея, би казал, че и тя умира, не физически, а вътрешно.

Единственият начин по който можеш да я опишеш е пълна бъркотия. Тя представляваше тъжна, отчаяна бъркотия.

И колкото и да се опитваш да я игнорираш, нея или Алекс, и да си мислиш за нещо друго, което не е чак толкова ужасно, винаги ще се връщаш на тях.

А и е трудно да не забележиш нейните постоянни хлипове, подсмърквания и бършене на сълзи, заедно с това колко пъти си поема дълбоко въздух в опит да се успокои.

Явно беше, че се опитва да скрие от Алекс истиснките си емоции, особено след като го забеляза, че трепери, нещо, което аз също видях, когато тя започна да го опипва. Но тя не забеляза себе си, която също започна да се тресе леко, а накрая когато Алекс се отдръпна от нея, имах чувството, че и най-здравия човек на Земята да я беше хванал, нямаше да успее да я успокои.

И попринцип мисля, че тя нямаше да стигне до тази степен ако аз не се бях обаждала, но просто не можех да издържа да я гледам така.

Да гледаш как непоклатимата Кейти Мендес се разпада пред очитете ти, е направо сърцераздирателна гледка, която аз нямаше да мога да понеса.

И знаех, че ако нещо се случеше на Алекс, особено пред очите й, макар да не знаех в какво състояние е той, но съдейки по държанието на Кейти, доста зле, тя напълно щеше да рухне.

А нямаше да мога да издържа ско пред очите ми двама човека си отидеха, затова най-доброто ми решение беше да се махна. Но бягството не е решение. А единственото друго решение е Кейти да се успокои, за да може да измисли нещо, защото макар никога да няма да го призная на глас, аз не съм толкова умна и единствената, която може да ни спаси е тя, но в това си състояние, не би могла да го направи.

А за да се успокои, тя трябваше да се махне от тук поне за малко.

Но силно се съмнявах това да се случи тъй като начините ми да я махна от тук не бяха най-добрите, а и думите ми за това да го гледа как умира. Това беше най-голямата грешка, която съм правила напоследък. Защото тези ми думи ни най-малко помогнаха, а само влошиха нещата, но късно го осъзнах.

Кой човек с всичкия си ум ще каже на друг човек, че любимият му човек умира?! Очевидно аз.

А ако пък не успее да се успокои, защото изглежда най-възможно от всичко, тъй като отделянето й от Алекс не й влияе изобщо по-добре, трябва поне да намеря другите и да измислим какво ще правим.

Също така и да се уверя, че Лиам е добре, защото нямам идея къде изчезна, а гледайки Кейти и Алекс така ми подейства много подтискащо и в момента се нуждаех от негова прегръдка.

Не мога да кажа, че сме изградили и имаме толкова силна връзка като на бившата ми приятелка и гаджето й, и не мога да кажа, че го обичам, все още, но наистина ме е грижа за него..

- Хайде да намерим другите. - казах достатъчно силно, че вървящата зад мен Кейти да ме чуе.

Тя промърмори нещо от рода на "само намирам одеалото и се връщам" като отговор.

А ако няма никакво одеало? Ако Алекс просто го беше казал и той само за да я накара да се махне от там, защото и той вижда колко наранена е тя?

След няколко минути вървене из тъмното в безисвестна за мен посока, аз едва не се спънах в нещо на земята, което определно не беше камък.

- Мамка му! - промърморих - навеждайки се към каквото и да беше това, и не стига, че беше тъмно, та и беше голямо, и имаше храсти отстрани, че не можех да видя къде и как да го заобиколя, затова трябваше да го преместя, за да мина - Кой глупак зарязва- Даниел.. - въздъхнах раздразндно, след като установих, че това нещо е кошница.

Значи Алекс все пак не е излъгал.

Отворих кошницата и напипах одеалото след което казах - Ето ти одеалото - обръщайки се назад към Кейти, която обаче не отговори - Кейти?

Започнах да се въртя наоколо, опитвайки се да я видя, но тя не беше никъде наоколо.

Страхотно! Да я изгубя сега, тук, в такова състояние! И не само, обаче аз не познавам острова като нея, ще взема да се загубя някъде.

Дано поне се е върнала при Алекс..

Въздъхвайки, аз тръгнах по пътя по който бях дошла, да се надяваме, за да отида и да му отнеса поне одеалото, защото мисля, че наистина имаше нужда от него.

След няколко минути вървене, тишината, която нощта носеше със себе си беше нарушена от тихи звуци, наподобяващи плач, идващи някъде пред мен.

Продължих да вървя в същата посока, а звукът се усилваше, когато накрая забелязах човешка фигура, свила се до един камък, ридаейки тихо.

Макар да не можех да я видя много добре поради липсата на каквато и да е сверлина освен на луната и звездите, знаех, че това е Кейти.

- Хей.. - приближих се до нея - Спокойно. Всичко ще бъде наред. - опитах се да я успокоя, слагайки ръка на рамото й.

- Не искам да го изгубя. - успя да да каже през хлипове, макар и доата накъсано.

- Няма да го загубиш. - казах с нежен глас - Той ще се оправи.

- И ти самата каза-

- Знам. - устните ми се оформиха в права линия - Съжалявам. Беше много неуместно да говоря такива неща.

- Но-

- Сгреших. - отвърнах твърдо, стисвайки рамото й - Той е добре.

Тя завъртя глава, потоците от сълзи, неспирайки да се спускат по лицето й, искрейки, отразявайки лунната светлина, а тя не спираше да ги бърше с ръце.

Сърцето ми се късаше да я гледам така..

- Аз не мога.. Няма да го понеса.. - говореше през сълзи, а аз от своя страна намах идея какво да й кажа, за да я успокоя освен обикновеното 'Всичко ще е наред'.

Аз съм много кофти приятелка.. Така де, бивша.

- Добре. - казах, сещайки се за нещото, което държах в другата си ръка - Успокой се и ще ти покажа какво намерих.

Тя ни най-малко се успокои, но стрелна погледа си към другата ми ръка, след което хващайки одеалото с една ръка.

След като разбра, че това е нещото, за което беше тръгнала, тя моментално се изправи, аз пускайки одеалото и тя взвмайки го в нейните ръце.

- Благодаря ти! - каза, а гласът й макар пресипнал, изпълен с благодарност.

После избърса още веднъж сълзите си и ме дари с бърза, прегръдка, след което се затича в някаква посока, предполагам дупката, където се намираше Алекс.

Аз въздъхвайки, тръгнах в някаква посока, буквално нищо не виждайки пред себе си, но се оказва, че съм вървяла по пътя към вилата, и няколко минути по-късно, видях и самата нея.

Поглеждайки към морето, забелязох, че корабът все още е там, а не се виждаше лодка да плува някъде наблизо, което ще значи, че още са на острова.

Аз реших да не ходя във вилата, тъй като има вероятност те все още да са там, макар да си мисля, че в момента обикалят по острова, търсейки ни. Затова се запътих крадешком към дървото, където имаше стълба за стаите горе, надявайки се, че там може да открия някой от останалите.

Знам, че по-рано Ник и Дилън уж проверяваха, но те и дълго време слвд това прекараха във вилата, така че може Лиам, Даниел и Миранда да са се промъкнали по това време отгоре.

Стигайки до дървото, аз тъкмо щях да се хвана за стълбата и да започна да се катеря, когато усетих ръка да се увива около кръста ми и друга, запушвайки устата ми.

По дяволите!

........................................................................

Не знам как ви въздейства тази глава, и изобщо дали ви кара да изпитвате нещо, обаче това за мен е може би най-емоционалнта глава до момента. Не знам дали се дължи на факта, че по-голямата част от нея съм я писала през тъмната част на денонощието, слушайки тъжни песни или просто съм била супер емоционална през послесните дни, обаче на няколко пъти плаках докато я пиша.

Честно, не знам какво ми се случва.

Попринцип доста я изживях, поне в главата си, тази част, обаче въпросът е, че мисля, че не съм описала толкова добре чувства, които трябва да изпитват хората, та да въздействат и на вас.. Може би затова само аз си имам такива изблици на емоции. хдд

Както и да е.

Какво мислите за новата гледна точка на разказване?

А там за заглавието. Попринцип исках първо да е онова, къдеро пише оригинално, обаче не ми стигна мястото и да..

Надявам се главата да ви е харесала! Ако да, може да натиснете звездичкатс долния ляв ъгъл и също така да коментирате.

Благодаря ви, че четете историята ми!!