Добре. Лол. Ще бъде безмислено да се извинявам за огромното закъснение, защото, е, вече е минало, но както и да е. Наистина изключително много се извинявам!

Също така. Тази глава е пълна каша според мен и на много места, някои неща нямат смисъл, но просто няма глава, която да ми е отнемала толкова много време, макар накрая да се оказва може би ужасна.. Да.. Както и да е.

Надявам се частта да ви хареса!
........................................................................

- Откри ли нещо? - попита Анджи, карайки ме да въздъхна раздразнено и да се обърна към нея.

Тя стоеше клекнала пред шкафа, от който беше излязла преди няколко минути, очевидно, за да може да се върне отново там, когато мъжете се върнат.

- Сама виждаш докъде съм стигнала. - вдигнах ръце, размахвайки ги. Дори не знам защо ги размахвам.

Честно, мисля, че полудявам. С баща ми и този, вече забравих името му, пред вратата, чакайки ни с оръжия, с безцелното ми лутане из кухнята да намеря изход, който не съществува, с бездествието на Анджелика, която не спира да мърмори и с буквално дишащият във врата ми Алекс.

- Сериозно, Алекс, престани! - обърнах се към него, бутайки го назад, след което с бърза крачка се отдалечих от него към другия край на стаята.

- Какъв ти е проблемът? Просто ти пазя гърба. - въздъхна, дърпайки стол и сядайки на него.

Буквално ми пази гърба.

Реших да го игнорирам и да продължа да търся път за изход, което е меко казано мисията невъзможна. Просто няма откъде да се избяга. Шансовете за спасение са нулеви. Но защо, по дяволите, ще се спасяваме?! Какво ще постигне като ни убие?! Наистина ли ще ни убие?! Просто нямам идея какво се върти в нещото на раменете му, което нарича глава.

След още около минута безнадеждно оглеждане на стаята, тежка въздишка се изплъзна от устата ми, след което издърпвайки стол, аз също седнах на масата.

- И какво сега? - проговорих, слагайки лакти на масата и подпирайки главата си - Няма изход. Какво ще правим? - продължих да си говоря сама и да задавам въпроси, на които не получих отговор от нито един от двамата ми събеседници в стаята.

Не стига, че съм на прага на отчаянието, защото никога досега не съм се чувствала така в безизходица, но и тези двамата и тяхното мълчание не ми помагаха изобщо.

- Значи така ще си умрем.. - продължих да говоря, или по-точно мърморя, след като отпуснах ръцете и главата си върху масата, един вид лягайки върху нея, и лицето ми буквално беше забито в дърената плоскост, която заглушаваше думите ми. - Тук, без никой да ни знае.. В безизвестност..

Поне Алекс очаквах да направи някакъв коментар или да каже нещо от рода на "Спокойно, всичко ще се оправи", но той не беше обелил и дума, което имайки предвид множеството целувки и като цяло случките между нас двамата през вечерта, е наистина, много странно.

- Значи се предаваме, а? - промърморих отново - Никога не съм си мислела, че ще умра на остров.. И по този начин? Баща убива собствента си дъщеря.. Уау..

След като отново не се чу никакъв отговор, дори и малък звук да беше, реших да вдига главата си и да видя какво прави Алекс, защото неговото мълчание наистина беше необичайно. Вече имах съмнения, че или е заспал на масата, или сетния му час е настъпил така внезапно и той просто лежи мъртъв там, или най-малкото, може да е припаднал от толкова напрежение или нещо такова.

Но след като вдигнах глават си към него, всичките тези предположения отпаднаха. Той стоеше на масата от срещуположната ми страна, глава клюмнала надолу. Какво му става?

- Алекс? - повиках го и той вдигна погледа си към мен, на лицето му неразбираема емоция. - Добре ли си? - попитах несигурно.

Той премигна няколко пъти, след което заговори. - Ами ако това е краят? Ако това са последните ни минути заедно, Кейти? - попита, гледайки ме право в очите.

Не знаех какво да отвърна, затова просто замълчах, което той прие за знак да продължи.

- Не мога да те изгубя.. Не знам как е възможно, имайки предвид, че ти ме мразеше да не кажа от дъното на душата си, но в мен някак си, се зародиха чувства към теб, които ме объркват страшно много, а ти самата не помагаш с това. И сега сме застрашени от изчезване и нищо не се развива, ти просто стоиш и все едно не ти пука какво ще стане - Не ми пука?! Не ми пука!?! - и само спориш с мен и–

- Алекс–

– и нямам идея ти какво чувстваш и, и един път само се сърдиш и ми крещиш, после идваш и ме прегръщаш и ме целуваш и, и - започна да заеква, а аз все още стоях, гледайки го от мястото си, докато той се опитваше да намери правилните думи. - и.. Ахх! - вдигна ръце във въздуха - Отново го правиш! - извика, бутайки стола назад и изправяйки се.

- Как– погледнах го, на лицето ми изписан шок. Какво направих сега? Даже не знам какво се случва в момента!

- Отново го правиш! - отворих устата си, за да попитам отново какво направих, защото наистина нямам идея, но той ме прекъсна отново - Стоиш и ме гледаш без никаква емоция, докато аз ти изказвам най-искрените си емоции!

- Алекс, - изправих се бавно, изпъвайки ръцете си напред, правейки му знак да се успокои, макар да нямам идея какво го прихвана така изведнъж - мисля, че е най-доб–

- КАРАШ МЕ ДА ПОЛУДЯВАМ, ЖЕНО! - извика той, прекъсвайки ме, хващайки се за главата, скубейки косата си - ПОБЪРКВАШ МЕ!

Какво по дяволите?

Разбирам, аз също съм изнервена, защото кой не би бил в тази ситуация, но какво ми се е развикал на мен?! Ако ще си изкарва гнева нека го направи върху онези с оръжията, нищо, че накрая може да приключи с дупка в главата.

- Алекс, - прилижих се до него с бавни стъпки и когато бях достатъчно близо, обвих ръцете си около врата му, придърпвайки го в прегръдка - успокой се. - прошепнах в ухото му.

Той отвърна на прегръдката ми, обвивайки собствените си ръце около кръста ми и полагайки главата си на рамото ми, скривайки лицето си във врата ми.

- Нямаш си идея колко е труден животът около теб.. - той промърмори, карайки космите по врата ми да настръхнат.

Моля?! Повдигнах веждите си, но реших, че в момента не е време да се развикам отново.

Въздъхвайки, аз затворих очи в опит да събера мислите си. Какво ще правим сега? Времето ни изтича, а ние през всяка останала минута ще намерим за какво да се скараме и ще  я пропилеем. - Да не мислиш, че животът с теб е по-лесен.. - думите се изплъзнаха от устните ми, преди дда осъзная, че те могат да предизвикат още един спор. Не, че казах нещо, което не е вярно, но за момента не е най-подходящото.

Стиснах очи, приготвяйки се да чуя думите на Алекс, когато го усетих да си поема остро въздух и мускулите му да се стягат, и няколко секунди по-късно ръцете от кръста ми изчезнаха заедно с главата от рамото ми. 

Той се изправи срещу мен, гледайки ме право в очите, а на лицето му изписана физиономия, която не можех да разчета в момента.

- Кейти. - той проговори, хващайки ръката ми, след което млъкна, гледайки ме със същата физиономия, която не можех да разчета.

Не знам какво ми стана в онзи момент, но просто усетих как кръвта във вените ми забушува и започнах да виждам червено. Честно, нямам идея защо толкова се изнервих изведнъж, дали заради факта, че той най-вероятно беше на път да започне нов спор или там каквото се беше наканил да казва, или факта, че след няколко минути можеше да останем само спомени, които никой нямаше да запомни, защото щяхме да си отидем толкова несправедливо колкото, когато бяхме затворени на този скапан остров без една основателна причина! 

Затова когато той отвори устата си да заговори отново, аз изтръгнах ръката си от неговата и отдръпвайки се от него. - Знаеш ли, не е сега момента. Запази го за после! - казах изнервено. Физиономията му посърна леко или просто ми се стори така, но преди да разбера със сигурност, аз му обърнах гръб и започнах да оглевдам стаята отново, почти безцелно. - Просто, нека намерим как да се измъкнем от тук, тогава може да спорим колкото искаш. 

- Не, виж– той започна да говори, но аз вдигнах ръката си в знак да замълчи с думите "Достатъчно".

- Но Кейти–

- Алекс, казах ти– обърнах се към него с бясна физиономия, когато трети глас ме прекъсна, карайки ни да се обърнем към Анджелика, за чието съществуване в стаята напълно бях забравила.

- Знаете ли, аз просто ще се скрия отново, защото изглежда, че няма да намерите никакъв изход от тази ситуация и да.. - тя се засмя нервно, след което я видяхме как се навежда към шкафа и вкарвайки главата си вътре. 

Извъртайки очите си се обърнах към Алекс, който се оказа, че е гледал мен през цялото време, лицето му с все същата фииономия, но изглеждаше някак по-тъжен, мисля. Той отвори устата си да каже нещо, но аз поклатих глава, отново обръщайки му гръб.

Знам, че постъпвам ужасно, но просто няма да мога понеса още един конфликт в момента...

- Значи това е било това тъпо бодливо нещо, което ми е пречело! - чух гласа на Анджелика, но не той беше нещото, което привлече вниманието ми, а предметът, който държеше в ръката си, след което постави на плота върху шкафа.

- АНДЖЕЛИКА! - извиках, а тя се обърна към мен с разширени очи и изненадана физиономия, която скоро се превърна в изплашена. Май не беше добра идея да крещя.. - Защо не каза, че е бил при теб?! - попитах, опитвайки се да държа гласа си по-равен, изтичвайки към мястото, където стоеше тя и взимайки предмета в ръце. - Човек, защо не каза, че е имало нож във теб?! - обърнах се към нея с разширени очи - Буквално търся нещо от рода на нож през последния половин час! - казах размахвайки ножа.

- Кейти, чуй ме, аз– Алекс се обад, но аз прекъснах, обръщайки се към него.

- Не, ти ме чуй! - посочих го с ножа, щеше да бъде с пръст, но сега като предметът беше в ръката ми, беше по-удобно, а той вдигна ръце с разширени очи. Осъзнавайки какво правя с предмета в ръката си, аз я спуснах и го погледнах отново - Алекс, извинявай, обаче не виждаш ли, че в момента изобщо не е времето за спорове! - погледнах го гневно.

- А ти не виждаш ли, че ти си тази, която създава спорове?! И откъде знаеш, че искам да споря с теб? - отвърна изнервено. - Може просто да искам да те питам нещо! 

- И какво е това нещо, хм? - скръстих ръце пред гърдите си, все още дървейки ножа - Кое е толкова важно, че толкова настоятелно ми вдигаш нервите? - извиках, макар думите ми да нямаха особен смисъл.

- Мислех, че ще намериш въпросът за това да ми бъдеш приятелка за доста важен, защото не започна ли онази кавга точно заради това? - отвърна гневно, но очите му бяха придобили вид сякаш бяха направени от стъкло, което всеки момент можеше да се счупи.

Думите му ме хванаха неподготвена. Ръката ми, която държеше опасният предмет, изпусна ножа, след което звукът на метала сблъскал се с дървения под, прокънтя из празната стая. Аз от своя страна стоях като парализирана гледайки го с разширени очи и отворена уста, от която не излизаше звук, опитвайки се да асимилирам думите му. Той какво? Не... Защо би ме питал това? Вярно, че го исках и все още го искам, но не мислех, че след толкова време все пак ще ме попита. Защо сега? - Би ли повторил, моля те, мисля, че не чух правилно. - успях да кажа.

- Аз.. Такова.. - чу се встрани гласът на Анджи - Ъм.. Ще се прибирам в шкафа.. 

- Ще ми бъдея ли приятелка, Кейти? - попита той, с половин усмивка. 

- Моля? - проговорих - Не може да бъдеш сериозен. Как и защо изобщо ще искаш да ти бъда гадже? - почти се засмях при мисълта - Кой изобщо би искал да ми бъде гадже?! Та аз съм ходещо бедствие! Причината пет човека да бъдат затворени на скапан остров! Причината ти дс бъдеш затворен тук! Баща ми е психопат, дошъл да ни  убие! Буквално преди няколко минути беше насочил пистолет срещу теб, и сега ти искаш да бъдеш с мен с мен. Да.. - горчива усмивка се показа на лицето ми.

- Не се шегувам. - каза той със сериозен тон.

- Да. - засмях се горчиво - Сякаш би искал да бъдеш с момичето, което те обрече на смърт.

- Не си виновна ти. - той се намръщи - Моят самолет беше нападнат и свален и това, че се озовах на един остров с най-красивото момиче, което съм срещал е едно чисто съвпадение! И ако става на въпрос, тогава ти спаси живота ми.

- Да. И сега ще ти го отнема. - присвих очи, а той поклати глава. - Какво искаш, Алекс?

- Защо е толкова трудно да повярваш? - попита той - Били сме заедно през последната половин година, какво е различното сега?

- Не е било официално.

- Е, и? И в официална връзка си била. - отвърна той.

- Която завърши с приятелят ми, изневерявайки ми. Още една причина.

- Причина за какво, Кейти? Че Даниел е глупак? Говориш несвързано! - каза изнервено, прибливавайки се към мен.

- Причина, че не си струвам, че хората не ме харесват, че имам ужасно отношение, причина, че не трябва да се занимаваш с мен. На моменти имам чувството, че принадлежа към лудницата, помниш онзи номер с куклата, нали? Кой нормален човек би го направил? Баща ми побъркан психопат, който убива хора и затваря деца на острови, после ходи и убива. Виждаш, че животът ми е достатъчно объркан, за какво ти е да обърквам и твоя!

- Защо толкова се противиш? Нима не искаш? - попита, звучейки наранен. 

- Искам много ясно! - извиках - Би трябвало да е очевидно! - вдигнах ръце - Просто не искам да те замесвам с глупостите, които се случват в моя живот..

- Да.. Мисля, че съм замесен още от ккто те среещнах.. - засмя се и обви ръцете си около мен, прегръщайки ме, и чак сега осъзнах, че той беше дошъл и стоеше точно пред мен през цялото време.

Аз отвърнах на прегръдката му, усещайки как блузата му се навлажнява там където бях облегнала главата си. Страхотно! Явно моето съществуване е решило, че трябва да си изхабя сълзите за един ден, или просто иска да умра от дехидратация, а не заради някакво психопатско хрумване на баща ми. Добро хрумване, мозък!

Какво, по дяволите, не ми е наред?!

Стояхме така прегърнати още няколко минути, когато чухме трети глас, който този път не принадлежеше на бившата ми най-добра приятелка. - Предполагам, гълъбчетата са разрешили проблемите си, хм?

Отделих се от Алекс и погленах към мъжа, който през целия си живот съм наричала баща. Той стоеше до вратата с Дилън до него, а в ръцете и на двамата стояха оръжията им, които предполагам скоро щяха да бъдат насочени срещу нас. Което ми напомни, че и аз имах нож, който така и не разбрах къде изчезна. О, да. След като Алекс пусна бомбата за това, че иска да съм му пприяе

И както предполагах, секунда по-късно, Дилън вдигна оръжието си и го насочи срещу Алекс. Страхотно! Гаджето ми на няколоко минути ще бъде убито пред очите ми, и то не от кой друуг, но от баща ми. Добре, не от баща ми буквално, но от човек, когото баща ми е наел.

Чакай! Аз все още не съм му отговорила!

- Алекс, - дръпнах го за ръкава, опитвайки се да привлека вниманието му, но той беше зает да преглъща шумно, зяпайки длото на пистолета насочен срещу него. - Алекс, съгласна съм. - повторих действието си, но той все още не ми обръщаше внимание. - По дяволите, Алекс! - извиках, хващайки главата му с ръце, карайки ме да ме погледне - Казах ти, че се съгласявам! - казах изнервено - Мисля, че трябва да обръщаш повече внимание на приятелката си! 

- Какво става? - баща ми прошепна, докато Алекс се усмихна лъчезарно след като разбра за какво говорех.

- Не мислиш ли, че не е сега времето да правиш такива коментари? - каза Алекс през усмивка.

- А ти не мислиш ли, че не беше добра идея да ми предлагаш в най-неподходящия момент? - попитах, също лека усмивка показвайки се на лицето ми. Това добре. С Алекс сме най-накрая заедно официално, само където имаме по-големи проблеми за решаване от това къде да ни бъде първата среща. 

Обърнах погледа си към двата мъже, които ни зяпаха със странни физиономии, след което погледът ми се стрелна към пода в опит да видя къде е паднал ножа. За мое щастие, аз не съм се местила много и острият предмет се намираше точно зад краката на Алекс. Единственият въпрос беше как ще се добера до него.

- Вие да няма да се жените? - чу се обърканият глас на Дилън.

- Още една причина да се оттърва от него.. - промърмори баща ми. 

- О, моля те! - стрелнах го с поглед - Сега ли реши да проявяваш бащинско отношение, хм? И то да беше нещо по-сериозно! Какво ако ще се омъжвам, а?! Кажи ми! - казах изнервено, гледайки баща ми право в очите.

- По-добре късно, отколкото никога. - вдигна рамене, след което направи знак с ръка на Дилън да продължи.

- Добре, чакай. - казах, изпъвайки ръката си напред, в знак да спре. - Дай ми поне една причина защо искаш да ни убиеш и тогава прави каквото искаш!

- И защо ми е да го правя? - попита, видимо развеселен от самата ситуация.

- Заслужавам поне да знам причината за смъртта си, особено след като ще бъда убита от баща си. - скръстих ръце. Какво? Ясно е, че най-вероятно ще се умира, поне нека измъкнем някаква информация.

- Знаеш ли, същата си като майка си. - коментира той.

- Коя? - дарих го с нелюбезна усмивка - Тази, която ме е родила или тази, която ме е отгледала? - попитах, без да чакам да ми отговори, преди да продължа - Знаеш ли кое е интересното? Имам две майки, но баща ми липсва в цялата ситуация. Не смяташ ли това за интригуващо? - попитах с разширени очи, правейки се на развълнувана - Знаеш ли как искам да се запозная с баща ми, този, истинският. Но уви, нямам този късмет.. - нацупих се, забелязвайки как вената на челото му малко по-малко започна да изпъква, нещо, което се случва, когато се изнерви. - Но какво пък. Може той да се окаже пълен психопат, който да има афери със стотици жени, да ги убива. Може да иска да ме затвори някъде? - направих мислеща физиономия - На остров, може би? После може да иска и да ме убие? В смисъл, какво не би му хрумнало на луд човек? Затова и без да го срещам си е добре. Може избегна това да ми се случи..

Очевидно лудостта се предава в семейството ни, защото това да го гледам как едва се сдържа да не избухне, ми доставяше удоволствие.

Може би първо изобщо не трябваше да го вбесявам така, защото нека го погледнем отсрани. Той е човекът, който държи всички козове, а аз съм губещият в тази ситуация.

Но все пак, не трябва да се предаваме без бой, нали?

Погледът ми се спря на Алекс за момент, дарявайки го с двадесет каратова усмивка, а той от своя страна с ужасена физиономия, след което се обурнах към баща ми, който беше почервенял от ярост.

Дилън все още държеше пистолетът в ръка и отново се беше прицелил в Алекс, интересно ми е защо са избрали него като първа мишена, като очевидно аз им пиля нервите, но това си е тяхна работа, когато вдигнах пръста си в знак да изчака с думите "Имам още нещо да кажа."

- Ник, - въздъхна раздразнено приятелят му - защо не ми каза, че ще отнеме толкова време?! - оплака се, но баща ми дори не му обърна внимание.

И това ми били хладнокръвни убийци! Ако бяха истински такива, досега щях да съм отдавна ритнала камбаната..

- Та.. - започнах, поглеждайки ножа в краката на Алекс, след това връщайки погледа си към баща ми. Нали съм луда, нека поне го докажа! - Знаеш ли.. Мислех си за майка ми, тази която ме е родила.. - спрях, виждайки го как стиска челюстта си - Не знам точно какво се е случило и как сте се разделили, тя или ти си я напуснал или каквото се е случило, но си мислех каква е късметлийка–

- Кейти– Алекс се опита да ме прекъсне, но аз го игнорирах, продължавайки да говоря, гледайки човекът, причина да се появя на този свят, право в очите.

- В смисъл, събрала е умът си навреме и не е трябвало да се занимава с теб. Колко е била умна, нали?! - въкликнах, виждайки вената на челото му направо да пулсира - Но едно нещо не проумявам. Вярно, че не си струва човек да се грижи за мен и най-вероятно съм следствие от скъсан кондом, нищо по-различно от теб самия, но все пак съм била дете. Нейно дете. Как е могла да ме остави на теб?! В смисъл, КАК? - попитах с разширени очи. Не, че не знаех отговора, или по-точно подозирах. Нищо чудно той да ме е взел насила от нея или все пак наистина съм била толкова зле, че тя е решила да ме остави на това чудовище. - Сега тя сигурно живее животът си безгрижно и спокойно с новият си съпруг и децата им, далеч от теб и твоето–

- ДОСТАТЪЧНО! - извика той, хващайки пистолета от ръката на Дилън и насочвайки го към мен.

След което се чу изстрел, последван от писък, по-точно от два такива - единият мой, от шок и изненада, и най-вече от ужасът, и страхът, и другият, идващ от шкафа, където се криеше Анджи. Силно се съмнявам тя да е била улучена, но просто от страха е изпищяла и тя.

Изглежда нейният писък остана незабелязан, защото баща ми осъзнавайки, че не ме е уцелил, насочи пистолетът отново към мен, но този път аз се наведох и грабнах ножа, който лежеше на пода и се затичах към баща ми, крещейки.

- АХ ТИ, СТАРЕЦ ТАКЪВ! ЗА МАЛКО ДА УБИЕШ ДЪЩЕРЯ СИ! ПРОКЛЕТ ДА СИ! ТИ–

- КЕЙТИ! - чу се викът на Алекс, след което и още един изстрел, веднага след който усетих силна болка в ръката си, малко над лакътя, карайки ме да извикам с всичка сила. Но за щастие, ръката, в която беше ножът, беше другата и аз бях достатъчно близо, че да мога да изпълня начинанието, което си бях възложила.

Уви, болката в ръката ми беше ужасно силна, което повлия на цялото ми тяло, и насочвайки ножа към фигурата на баща ми, аз го забих в рамото му, вместо в корема или сърцето, както си бях наумила. Знам, фактът, че исках да забия нож в сърцето на баща ми, буквално, доказва теорията, че има нещо грешно в главата ми.

Единият момент съм тъжна, оплакваща живота си, в другия скачам на хората с ножове. Веднъж измъкна ли се от тук, трябва веднага да постъпя в болница.

Той извика от болка, изпускайки оръжието на земята, хващайки се за рамото, крещейки на Дилън да му помогне.

Моментално аз се обърнах към Алекс, чийто глас не бях чувала от както цялото това фиаско започна, освен когато изкрещя името ми преди минута.

Но когато го направих, гледката, която се разкри пред мен, ме накара да ми се завие свят, а очите ми да се напълнят със сълзи.

Алекс стоеше седнал на земята, облегнал се на шкафовете отзад, целите му ръце покрити с кръв, заедно с дрехите му, които не отстъпваха на червения цвят. Ръцете му притискаха бедрото му, а погледът му беше насочен към мен, гледайки ме изплашено.

- Алекс! - извиках, затичвайки се към него и клякайки точно пред него. - Боже мой, Алекс! Добре ли си?! Толкова много съжалявам! - изхлипах, гледайки подът да се покрива все повече с червента течност. - А-аз- Ал-лекс- т-ти, как-какво ст-тана - думите не можеха да се оформят правилно, докато сълзите замъгляваха погледът ми, а видът на кръвта и болката в ръката ми, замайвайки ме още повече. - А-аз– Боже мой! Какво ще правим?!? Аз- а-аз– ръкомахах с ръце, нямайки идея какво да правя и как да му помогна.

- Кейти. - прекъсна ме той, махайки едната си ръка от бедрото си и хващайки моята, оставяйки червени петна по цялата ми ръка. Аз изсъсках, опитвайки се да не гледам ръцете ни, защото, той беше хванал точно тази, която беше ранена и моята кръв се сливаше с петната оставени от неговата, защото имах чувството, че или ще повърна, или ще припадна, затова го погледнах в лицето - Успокой се, Кейти! Аз съм добре, няма ми нищо! - усмихна се леко, но явно ми беше доста трудно, защото секунда по-късно изсъска от болка.

- Не- не си добре. - изхлипах още по-силно - Целият кървиш!

Той погледна раната си на крака след което и ръцете ни, където кръвта ни се сливаше, и повдигна вежда, отвръщайки ми - Както и ти, но като гледам теб това не те интересува.

Добре, явно наистина не е толкова зле, щом успява да прави такива коментари и да повдига вежди.

- Трябва да се измъкнем от тук. - каза след малко, а аз кимнах глухо, опитвайки се да проясня погледа си, бършейки сълзите си с другата ръка. - Трябва да превържем ръката ти. - допълни, освобождавайки ръката ми от хватката си и протягайки другата към мадата срещу него, взимайки хавлията от нея.

- Кракът ти е по-зле. - отвърнах, грабвайки хавлията от ръката му и насочвайки се към крака му. Обаче тя се оказа недостатъпно голяма, че да го превържем и да спрем кръвта.

- Ще използваме тениската ми. - каза, вдигайки ръце, хващайки тениската си и дърпайки я нагоре, за да я съблече.

- Не! - възпротивих се - Ето ти моята! - отвърнах бързо, хващайки краищатс на синята ми, вече червена тениска и вдигайки я нагоре. Фактът, че щях да остана само по сутиен беше най-малкият ми проблем. То внезапно движение обаче, предизвика силна болка да прониже ръката ми, и аз моментално изпуснах твниската си и ръцете ми паднаха от двете ми страни.

Опитах да вдигна ръцете си отново, но болката идваща от лявата ми ръка не ми позволи.

Обърнах се към Алекс, който вече беше без тениска, дарявайки ме с болезнена усмивка.

Аз му отвърнах със същата и хванах дрехата, опитвайки се да я стегна от крака му и да направа някаква превръзка.

След като бях готова с минималистичната превръзка, той взе хавлията и направи същото с ръката ми, след което погледите и на двама ни се насочиха към вратата, единственият ни изход, на пода пред който баща ми, съскайки от болка, докато Дилън се опитваше да махне ножа, който по неясна за мен причина беше останал забит в рамото на баща ми.

Изправих се и подадох здравата си ръка на Алекс да я хване у да се опита да се изправи. Нещо, което беше изключително трудно за нвго, имайки предвид къде беше раната му.

След няколко неуспешни опита и аз подавайки му другата си ръка, и тя болейки ми адски силно, аз си спомних за момичето затворено в шкафа наблизо.

- Анджелика! - изсъсках, но след като отговор не получих, го направих още веднъж. Действието се повтори няколко пъти, когато вече започнах да губя търпение и изтичах до шкафа, разтваряйки вратичките му.

Анджелика ме посрещна с разширени от ужас червени очи и подпухнали бузи. Явно и тя е плакала, само дето нейното е било повече от страх, а не, че е изоитала истинска болка.

- Ела и ни помогни да се измъкнем!  - изсъсках отново. Не, че го исках, но гласът ми от толкова емоции, явно врче отказваше да звучи както попринцип би трябвало.

Тя не помръдна от мястото си и аз бях принудена да я хвана и да я замъкна изън скривалището й. Въпрос на време беше онези дваматс да се опомнят и пак да започнат да стрелят.

- Ставай по-бързо! - едва не извиках, когато тя отпусна тежестта си върху болната ми ръка, а аз от своя страна я пуснах изцяли на пода.

Тя, виждайки, че е разкрито скривалището й и няма друг изход, ме послуша и двете отидохме до Алекс и заедно го хванахме и го изправихме, премятайки ръцете му около раменете ни и разпределяйки тежестта му между двете ни.

Стигайки бавно до вратата, двата мъже ни видяха, но преди Дилън или баща ми да успее да вземе пистолетът от пода, аз го изритах встрани, след което и Дилън, който се опитваше да хване крака ми, и излязохме от кухнята, през хола и най-накрая извън вилата. Един път редовното посещаване на курсовете по бойни изкуства да се отплати!

- Сега на къде? - попита задъхано Анджелика.

Спряхме за момент, аз в опит да събера мислите си и да възстановя силите си.

Добре, Кейти, мисли! Къде може да отидем и да е безопасно?

Отвътре се чу размърдване и аз прошепнах "Нека засега тръгнем към гората" и тримата потеглихме бавно по пътеката.

След няколко минути безцелно лутане, аз спрях и вдигнах ръце в знак, че се предвам, което беше изключително лоша идея, защото за малко щяхме да изпуснем Алекс и той щеше да падне, наранявайки още повече крака си, и аз вдигайки другата си ръка, предизвиках нова вълна от болка да премине през нея и цялото ми тяло.

- Няма смисъл! Няма къде да се скрием и те все някога ще ни намерят! Безмислено е цялото това вървене! - проплаках от безсилието, което чувствах и болката, която се увеличаваше с всяка изминала минута, карайки цялото ми тяло сякаш да избухне в пламъци.

- Кейти. - обади се Алекс, карайки ме да обърна глава към него - помниш ли, когато ти беше паднала в една от онези дупки и три дни–

- Сега не е време за спомени, Алекс. - въздъхнах от безнадежността на ситуацията, в която се намирахме, почти не осъзнавайки какво ми говори той.

- Не! Дупките! - настоя той - Може да се скрием там!

- Ние ги запълнихме, не помниш ли? - отвърнах раздразнено. Сериозно, какво го е прихванало сега?

- Е, има една, която не сме. - отвърна той, а аз го погледнах въпросително. Ясно си спомнях като го питах дали всички са запълнени, той отговори да. Но явно може и да ме е излъгал.. Ах, Алекс.. Поне този път ще се окаже полезно това, че не ме е послушал. - Тази, в която ти беше паднала първия път. Забравих да я запълня, а когато си спомних за нея няколко дни по-късно, ме мързеше да отида и да го направя. - обясни той, карайки ме да извъртя очи.

- За какви дупки говорите? - намеси се Анджи, но аз не си направих труда да й отговоря, а казах само "Нека да вървим тогава" и се обърнах заедно с другите, потегляйки към дупката, в която бях заклещена цели три дни.

Надявам се посоката да беше правилна, защото в тази тъмнина и замаяната ми глава, нищо чудно да сме се запътили някъде другаде, към скалата например, и да паднем от нея. Това би било черешката на вечерта!

........................................................................

Това е може би най-дългата и най-объркващата глава в цялата книга..

Имам чувството, че някакви невъзможни неща се случват, нищо, че книгата като цяло е измислена и мога да контролирам действията в нея..

Мнения?

Надявам се да ви е харесала частта!

Също така, нняма да казвам кога точно ще кача следващата глава, защото както виждате, много често не си спазвам датите, но още от утре започвам да пиша следващите части, за да бъдат готови и да мога да ги качвам по-бързо.

Гласувайте и коментирайте, ако желаете и книгата ви допада!

Благодаря ви, че четете историята ми!!
Хх