- Лили?! - въкликнах, гледайки изненадано момичето, което стоеше пред мен.

- Коя е Лили? - попита някой зад мен.

Игнорирайки въпросите идващи зад мен, аз оставих, или по-точно хвърлих, телефона си на човека до мен, и се хвърлих на врата на Лили, прегръщайки я.

- Не мислех, че ще се появиш отново! - възкликнах, все още държейки момичето в прегръдката си.

- Кейти! - извика леко тя в отговор, опитвайки да се измъкне от хватката ми. - Не знаех, че сме станали толкова близки! - засмя се.

- Какво правиш тук? - попитах, най-накрая отдръпвайки се. - След като не се появи за, ъм, няколко месеца, мислех, че са те разкрили или просто си се отказала.. - обясних с лека усмивка.

- Да.. - усмихна се нервно - Не успях да дойда по-рано.. Но търсих! - каза настоятелно - Опитах се да намеря точното положение на острова, но станах много подозрителна, защото постоянно ровех из нещата на баща ми, затова и идвам толкова късно.. Съжалявам.. Звънях на номера, който ми каза. Момичето вдигна веднъж, но като се опитах да се свържа втори път, тя не отговори.

- Да.. - усмихнах се половинчато, погледът ми, срещайки този на бившата ми приятелка - Това е тя.. - кимнах към нея.

- Здравей, аз съм Анджелика! - Анджи подаде ръката си с не толкова приветлива усмивка.

Макар и с шокирана физиономия, Лили пое несигурно ръката й.

- Значи..? - двете се разделиха и Лили ме погледна въпросително.

- Дълга история. - махнах с ръка - Кажи-

- Не! - Анджи ме прекъсна, измествайки ме така че тя да е пред мен. - Нека ти разкажа вълнуващата история за това как се озовах на този прекрасен остров, благодарение на така наречената ми най-добра приятелка! Или Кейти иска да го направи? - обърна се към мен със съркастична усмивка, докато аз извъртях очите си. - Значи.. Беше лятото на 1996, аз си стоях-

- Ти сериозно ли?! - възкликнах, поглеждайки я раздразнено. - Първо, беше зимата, и второ, беше преди месец.

- Подробности! - махна с ръка, продължавайки - Та, аз си стоях бзгрижно в стаята си, избирайки филтър, с който да кача новото си селфи в инстаграм, когато телефонът ми звънна.. - спря, поглеждайки всеки един от нас - "Ало?" Попитах аз.  На другия край на линията женски глас ми отвърна "Търся, Анджелика."

- Не мога да повярвам. - промърморих изстенвайки раздразнено, опирайки се на дивана.

- "Кой пита?" - беше моят отговор. - продължи Анджи, видимо игнорирайки ме. - Момичето на другата линия-

- Знаеш ли, - прекъсна я Лили, правейки знак с ръката си да спре - ще ми разкажеш вълнуващата си история някой друг път, става ли? Сега нямам време.

Благодаря ти, Лили!

Анджелика извъртя очи и седна драматично на дивана.

Аз от своя страна също извъртях очи раздразнено, след което се обърнах към Лили, благодарейки й с поглед.

Анджи не беше такава преди.. Явно Миранда й е оказала голямо влияние..

- Добре, слушай Кейти, - Лили ме погледна сериозно - баща ти е решил да ви остави тук и-

- Сякаш сега не ни оставил. - коментира Алекс, а Лили извъртя очи.

- Решил е да не ви праща повече продукти, но раз-

- Ами той скоро и без това не го е правил. - чу се гласа му отново.

- Алекс, би ли млъкнал, ако обичаш!? - повиших гласа си раздразнено, обръщайки се към момичето - Лили, ако обичаш, продължи и ако проговори отново, просто го игнорирай.

- Значи, баща ти е решил да ви зареже тук, чух го да казва, че няма повече да се занимава с вас и там още някакви неща, не разбрах, както и да е.

Алекс отново промърмори нещо от рода на "Това вече го каза", но Лили просто махна с ръка, послушвайки ме и продължи.

- По-важното, намерих някакъв план на острова, на който в единия край имаше изображение на антена или нещо подобно. Интересното е обаче, че когато попитах баща ми-

- Направила си какво?! - почти извиках, размахвайки ръце във въздуха. Страхотно! Сама се издавай! Както е тръгнало, след сто години все още ще сме си тук..

- Успокой се. - извъртя очи с физиономия все едно обяснява на малко дете, че образа му в огледалото не е неговия близнак, който го имитира.

Повдигайки вежда, аз я оставих да продължи.. Да видим да не би случайно не е попитала баща ми дали няма някакъв таен начин да се измъкнем, за който и той дори не знае, което е изключително глупаво по наистина много причини..

- Той и без това ме видя да се ровя из неща свързани с острова и му казах, че търся информация за някакъв проект и ми са интересни плановете, та питах го за какво е онази антена и той ми каза, че благодарение на нея има мрежа на острова, в смисъл тя е връзката на острова със света.. Обаче тя се развалила по време на буря и затова се наложило да я сменят, но нещо се случило и вече нямало хора тук и нямало смисъл да слагат нова антена или какъвто там предавател. - Явно тогава баба ми е починала.. - Затова сега мрежата се определя дистанционно от баща ти. - довърши тя.

- Е, и? - попитах с най-вероятно празна физономия на лицето ми - Той ни е спрял мрежата още на втория ден като дойдох. Очевидно е, че той я управлява.

- Да, ако обичаш не ме прекъсвай, защото и без това нямаме време. - погледна ме сериозно - Значи, антената е някъде тук и трябва да се свърже с предавателя, тогава отново ще имате мрежа, независима от влянието на баща ти. Само трябва да-

- Лили! - чу се глас отвън.

Лили се стъписа за момент, преглъщайки шумно, след което ме погледна изплашено, прошепвайки "Крийте се".

- Лили, - погледнах я сериозно - какво става?

- Лили! - извика се отново отвън, този път друг глас - Къде си? Намери ли ги? - Добре, защо този глас ми е толкова познат?!

Лили издиша дълбоко в опит да успокои треперенето си, но нямаше ефект, защото бувкално причличаше на есенно листо.

- Не! - извика в отговор - Няма ги тук!

- Отивай по стаите тогава! Сега идвам и аз! - гласът затихна, а Лили въздъхна облекчено.

След като малкия им разговор приключи, вече бях убедена, чий е гласът..

- Само не ми казвай, че и той е тук.. - прошепнах, усещайки внезапното увеличаване на пулса ми.

- Малкото усложнение, за което се канех да говоря, но не успях.. - Виновна усмивка премина лицето й, докато говореше.

Ако преди сърцебиенето ми беше силно, то сега имах чувството, че самото ми сърце ще изкочи от тялото ми. Усетих как дишането ми също се учести.

Супер, получавам паник атака!

Сложих ръка върху сърцето си и се опитах да дишам дълбоко, за да мога поне дишането си да нормализирам, докато пристъпвах леко назад, търсейки нещо, на което мога да се подрпра.

Добре, защо толкова се притеснявам? Знае, че съм тук. Знае, че и другите са тук. Какво ще направи? Ще ми се скара, че стоя до късно, гледайки филм? Филм, който той ми прати. Или ще ми се скара, че не се обличам прилично, защото съм само по потник и къси панталони? Е, на остров съм, където по цял ден и цяла нощ е горещо!

Или може би ме е страх просто от присъствието му? Но никога досега не е било така..

Е, преди да посегне на майка ми, преди да ме излъже, преди да ме затвори на острова, преди да видя как негов човек убива майката на Алисън.. Преди да видя истинската му същност.

- Кейти? - гласът на Алекс звучеше притеснено. - Кейти?

Опрях се на стената, поглеждайки изплашено всеки един поотделно, а те от своя страна - разтревожено.

- Кой е тук? - попита Миранда.

Анджи, досетила се, тъкмо щеше да отговори, когато отвън отново се чу първият глас - Връщам се от отгоре и няма никой, сър!

След още няколко разменени думи, които не успях да отделя, приближаващи стъпки извън, нарушиха тишината настанала в стаята.

- По-добре е да се махате. - Лили преглътна тежко, обръщайки се към вратата.

- Но защо? - попитах с пресъхнало гърло. Той знае, че сме тук, и все пак, защо да се махаме?

- Не е с добри намерения.. - проговори Лили, открадвайки си поглед към мен, след което отново се обърна към вратата с очакване. Изглеждаше така, все едно е приклещена в някаква кутия, знаейки, че рано или късно ще умре, докато на вратата й стои въоръжен човек, готов да я застреля, а тя се е примирила със съдбата си.

Добре, това не беше сравнение, нищо чудно и да е истина.. Затворени сме и отвън приближава човек, който не ни харесва особено, нищо чудно да носи и оръжие.. А ако не носи, има слуги, които го правят.

Стъпките свършиха пред вратата и дръжката започна да се върти, а аз имах чувството, че ще припадна.

- Скрийте се. - прошепнах, преди дъхът ми да секне, заедно с отварянето на вратата.

Погледът му първо срещна фигурата на Лили, която беше застанала точно пред вратата, давайки повече време на останалите, макар и да няма къде, да се скрият или избягат.

- Къде се губиш, момиче?! - попита гневно, избутвайки я встрани от вратата, така, че да може да влезне. Явно забавянето й проработи, защото, когато огледах стаята, на пръв поглед никой не се виждаше.

Погледът му се спря на телевизора, тъй като това беше единствената светлина в стаята. Той се намръщи, след което започна да оглежда стаята.

Тъй като аз се бях облегнала на стената в един от тъмните ъгли на стаята, той първоначално не можа да ме види.

Той тръгна да оглежда стаята, като минавайки пред телевизора, ръцете му се осветиха, карайки ме да ахна при вида на оръжието, държано в тях, което преди това не бях забелязала.

Той явно чу това, защото на мига се обърна в моя посока, очите му, търсейки ме. Но както казах, бях в тъмен ъгъл и не беше толкова лесно.

Моментът, когато той ме забеляза, или силуетът ми, ръка покри устата ми и втора ме завъртя, дърпайки ме надолу и към входа на кухнята, карайки ме да се ударя в друго тяло.

Разпознавайки ароматът, излъчващ се от тялото, мускулите ми леко се отпуснаха, освобождавайки малко от насъбралото ми се напрежение.

Алекс забеляза това и махна ръката си от устата ми и я обви около мен, заедно с другата, придърпвайки ме възможно повече към него, прегръщайки ме.

Но Алекс колкото и да успокояваше готовото ми да изскочи сърце, все пак не беше доататъчно, за да игнорирам факта, че на по-малко от пет метра имаше въоръжен мъж.

- Чух те! - чу се дълбокия му глас, а стъпките му започнаха да се приближават в наша посока.

Аз сграбчих ръкава на Алекс, опитвайки да се сгуша още повече в него доколкото е възможно, докато той нежно галеше другата ми ръка.

- Ах, бях забравил, че тази стая е свързана с друга, по-малка. - проговори - Каква беше? Лили?

- Аз.. Ъм.. Не знам.. - отвърна тя, звучейки изплашено. То кой не би, имайки предвид, че това оръжие може да е насочено срещу теб след секунда.

- Как няма да знаеш?! - извика разгневено - Нали теб изпратих да провериш вилата!? - продължи да крещи, а в яда си бутайки нещо на земята, карайки го да се счупи, а няколко от парченцата му, да достигнат до краката ми.

- Боже мой! - прошепнах, подскачайки от мястото си, след което се обърнах с лице към Алекс и обвих ръцете си около него, прегръщайки го силно.

- Спокойно. - прошепна, опитвайки се да ме успокои, след което ни обърна, така е сега той беше с гръб към входа на стаята и преграда между мен и мястото, на което се очаква всеки момент да влезне баща ми.

Стъпките отново се появиха, но този път не бяха толкова много преди да затихнат.

Усетих мускулите на Алекс как се стягат, а хватката му около мен да се затяга. Аз от своя страна усетих как дишането ми отново се зачестява.

Добре. Стегни се, Кейти! Той ти е баща! Какво ще направи на собственото си дете?! А и ти откога се страхуваш от баща си?!

- Може би, откакто е започнал да разнася оръжие? - обади се, не толкова полезният ми глас в главата.

Е, и? Аз съм му дъщеря! Не би ми посегнал!

- Защо тогава те е страх да се изправиш срещу него? Нали татенцето не би посегнал на детенцето си?! Няма нищо страшно.

Да..

- Но, ти знаеш също на какво е способен. Видя как удря майка ти. Дори те затвори на остров! А сега какво прави?

Разхожда се с пистолет.

- Грешка. Търси те, носейки пистолет. Проблемът - разрешен. Не ми благодари!

Разрешен? Нищо не е разрешено!

- Питаше защо те е страх.

Ъгх. Защо този глас е прав, а не аз?

- Глупачка.

Моля?!

Ох.

- Къде е това просто нещо?! - мърмореше той, някъде зад Алекс, като от същото място идваше и някакъв странен шум. Сякаш някой удря стената? - По дяволите!

- Вляво точно под часовника, старче! - Алекс процеди тихо през зъби, но остана нечут, защото в същия момент се чу едно огромно "Аха!", заедно с което и стаята се освети, а аз усетих как замръзнах и не можех да се поместя. Не бях сигурна дали изобщо дишах.

- Благодаря ти! - раздразнено промърмори момчето до мен.

Не знам какво му се случва на Алекс точно в момента, но аз имах чувството, че съм на ръба да припадна.

Той включи осветлението, което означава, че няма къде повече да се скрием. Той ни вижда. И сега единствената преграда между него и мен е момчето, което ме е прегърнало в момента. А се предполгаше, че го мразя..

...
Alex's POV

- Я кой бил тук! - гласът му прокънтя из тихата стая. Кейти се сви още повече в мен, а аз погалих гърба й в опит да я оспокоя. Попринцип, ако не бяхме в такава ситуация щях да се радвам, че вече й е минало и не се сърди за това със скалата, макар да беше тъпо. В смисъл, какво толкова?! Тя постоянно си прави номера с мен! Ъгх. - Скъпата ми дъщеря и малкото й приятелче! Колко сте сладки само!

Добре. Това беше! Не стига, че ми е дошъл на острова, разваляйки ми спокойствието, очевидно разстройвайки Кейти, застанал точно на вратата, пречейки ми да стана герой в очите на Кейти, но и ме нарича с умалителни имена! Никой не нарича Алекс Скот с умалителни имена!

Ръката ми се сви в юмрук и бях готов да пусна Кейти и да се изправя срещу този досаден мъж, макар да не знаех какво щях да правя, просто излагайки се на сигурна смърт, когато усетих Кейти да мърда.

Погледнах надолу към нея, за да срещна вече не чак толкова изплашената й физиономия, колкото уверена такава. Добре?

- Имам ли червило? - попита. Какво?! - Целуни ме. - прошепна. Това някаква шега ли е?! - Целуни ме. - повтори, а аз я дарих с объркана физиономия. Какво не й е наред?! - Просто го направи! - изсъска изнервено.

Какво по дяволите?!

Макар и много несигурен в това какво се случва, но след още един изнервен поглед от страна на Кейти, аз се наведох и направих каквото ми каза.

След няколко секунди се отделих се отделих и може би на лицето си съм имал най-обърканата си физиономя някога, защото, кой по дяволите ще се целува пред подобна опсност, вместо да мисли план за бягство?!

Тя обаче очевидно не можеше да чете мисли или емоции, или просто не искаше да го прави, а само промърмори едно "Продължавай", след което се надигна и ме целуна отново.

Признавам, нямам идея какво се случва и изобщо защо се случва, знам, че този зад мен може да е насочил пистолет към мен точно в момента, но мисля, че вече бях готов, ако трябваше да умирам..

- Дали те е страх, мила моя, и затова се криеш зад този момък тук? - попита той, но въпросът му остана нечут.

Целувката от невинна, много бързо се превърна в такава, от която ни единият, ни другият може да се насити лесно.

Тя уви ръцете си около врата ми и ме придърпа още повече към себе си.

Не знам какъв е планът й или изобщо дали има план, а просто иска устните ми да бъдат последното й усещане, което е доста сладко между другото, но ако е имало план, определено в момента не вървим по него.

Няма си представа какво ми причинява..

Тя изстена, което накара отново сериозно да премисля дали да не я взема на ръце и да избягам някъде, далеч от погледите на останалите хора, само аз и тя.

- Какво по дяволите? - гласът му отново остана игнориран.

Аз отделих устните си за момент с намерение да разбера какво е наумила или просто това е прощална целувка, макар изобщо да не ми се иска да се отделям от Кейти по какъвто и да е начин, но ако сега не престанем, ситуацията може да се превърне в доста неприятна за очите на баща й.

Тя промърмори "Продължавай", след което ме придърпа надолу, слепяйки отново устните ни в жадна целувка.

- Знаеш, Кейти, - започна отново да говори той - винаги съм си мислел, че ще се изправиш сама пред опасността, ако те загрозява такава, а не, че ще се криеш като някой страхливец зад някакво хилаво хлапе. Честно казано, разочарован съм.. Очаквах повече от теб, дете.. - каза с такъв тон все едно е разочарован, но ясно личеше, че актьорството не е неговото нещо. - Добре, какво се случва тук?! - извика изнервено, след като отново никой не му отговори.

И аз искам да знам същото!

Сега вече Кейти изцяло се отдели от мен, бутайки ме леко встрани, заставайки лице в лице с баща си.

- Проваляш ни плановете, това се случва! - извика гневно тя в отговор. - Не виждаш ли, че се целуваме, а?! Ако не беше ти и твоето безмислено дрънкане сега вече можеше да сме горе в стаята си, планирайки бъдещето си заедно, но не! - продължи да крещи. Това вече ме изненада. Планирайки бъдещето си? Моля?! За дете ли говори?! Е, този план ми харесва, но мисля, че е твърде рано.. О, или тя говори за.. Няма значение. - Ти реши да дойдеш и да започнеш да бръщолевиш някакви глупости, които никой не го интересуват, и да прекъсваш времето на младите! - довърши. - Трябва да се засрамиш!

Тази реч дойде от изневиделица и явно не само аз останах шокиран от внезапното й избухване.

Тя не беше ли изплашена допреди няколко минути?!

Баща й скоро се опомни, затваряйки устата си от изненадата, проговряйки - Ти трябва да си засрамената тук. Ти си тази, която крещи на баща си!

- Извинявай, но аз не познавам такъв човек. Той умря, когато удари майка ми или да кажа доведената ми майка, след което заряза единствената си дъщеря на остров, съвсем сама. - А аз тук какъв съм?! - Така, че извинете ме, кой казахте, че бяхте?

Той щеше да отвърне, но тя го прекъсна, заговаряйки отново, този път раздразнено - Съжалявам, Ник, това е самата истина. Между другото, за какво изобщо реши да дойдеш и да ни разваляш спокойствието?

На баща й му отне повече от минута, за да осъзнае думите й и да препдолее първоначалния си шок, след което проговори:

- Не ми се прави на много смела, госпожичке! - пристъпи напред, приближавайки се към нас - Много добре те познавам и трябва да съм сляп, за да не видя страха, обзел цялото ти съществуване и сълзите, напиращи да излязат от очите ти, така че не ми казвай, че си безстрашна!

- Това вече си го измисли. - коментира тя.

- Моля?! - извика изнервено той, изказвайки на глас мислите ми. Как може да си играе с въоръжен човек?! - Ти подиграваш ли ми се?!

- Да съм казала нещо, с което да ти се подигравам? - попита тя, - Никога не съм казвала, че съм безстрашна или че съм толкова смела. Ти само си измисляш, за да може после да ме обвиняваш!

- Не те обвинявам в нищо! Ти казваш, че съм зъл! - беше неговият отговор.

Някой може ли да ми каже какво се случва, защото това е официално най-безмисленият разговор, на който съм присъствал, а съм бил част от множество такива.

- Ти го казваш, но аз няма да отрека. А и не си ли?! Заключи толкова хора на остров, прелъстил си кой знае колко жени, повечето, от които омъжени майки, убивал си хора и какви ли не още неща.

- Първо, поне ви изпращах храна, за да преживеете. Мислиш ли, че би изкарала толкова време тук без кутиите, които ти изпращах и без електричеството, което реших да ви оставя?

- Ами никога не бих ме разбрали, защото това вече е минало, в което минало ти си изпращал всичките тези кутии и сме имали електричество. - отвърна тя - А и не отрече това с убиването.

- Никога не съм убивал, поне не собственоръчно.

- Като гледам си се подготвил да нарушиш това. - Кейти промърмори, поглеждайки към оръжието, лежащо необезпокоявано в дясната му ръка.

Докато баща й беше разсеян в проследявнето на предмета на вниманието на Кейти, забелязох как тя преглътна нервно, поемайки си въздух, ясна причина за това, че все още е изплашена.

Аз хванах ръката й, карайки я да ме погледне за момент, надявайки се някак си да вникне в главата ми и да прочете мислите ми, които най-грубо звучаха като "Ти нормална ли си?! Защо си мислиш, че можеш да си играеш с него?! Той има пистолет, по дяволите, и може всеки момент да го насочи към главата ти, а ти продължавш да го дразниш! Имаш ли план, нямаш ли? Какво правиш?!", но може и по-милата версия да е прочела, която се безпокои за нея, не, че другата не се, и която я умолява да престане да си играе с огъня.

Но все пак тя изобщо може да не е прочела нито една от мислите ми, тъй като сплитабето на погледите ни се случи само за момент, след което върна вниманието си на мъжа пред нас.

- О, това ли? - вдигна оръжието, насочвайки го към мен. Защо мен?! Тя е тази, която го нерви!

Усетих как внезапно замръзнах на мястото си, затявайки дъх.

С периферното си зрение забелязох и Кейти как изтръпна.

- Спокойно! Да си бяхте видели физиономиите! - засмя се - Това е просто играчка. - спусна оръжието, а аз изпуснах въздуха, който сдържах досега. Дабе, ще се разхожда с играчка. - Или пък не?! - смехът му замря и той отново вдигна пистолета, насочвайки го към мен.

След секунда отново се засмя - Шегичка. - и спусна пистолета, а аз от своя страна изпуснах нервен смях - Или пък не?! - отново настана тишина и пистолетът беше насочен към мен. Отново. Какво щастие!

- Престани да си играеш със сърцето ми, страче! - извика Кейти - Ако ще го застрелваш, давай и престани с игричките! - Лесно ти е на теб, но нали не ти си тази с насочен пистолет в главата! - Но много добре знам, че няма да дръпнеш спус-

Тя тъкмо довършваше, когато той направи точно обратното на думите й и натисна спусъка, карайки ме да затворя очите си в очакване да ми се случи нещо, след което се чу звук, но не чак толкова силен, че да бъде от куршум.

Бавно отворих едното си око, за да видя Кейти с широко отоврени очи и уста, готова да се разплаче във всеки момент, да ме гледа изплашено. След което отворих и другото си око и започнах да оглеждам тялото си за някаква повреда.

- Излъгах. - чу се гласът му, - Не е играчка. Просто не беше зареден. - обясни, след което извади патрони от джоба си, показвайки ни ги, слагайки ги в пълнителя.

- ТИ ЛУД ЛИ СИ?! - Кейти започна да крещи като полудяла - ЩЕШЕ ДА ЗАСТРЕЛЯШ ГАДЖЕТО МИ! ПРИЯТЕЛЯТ НА ДЪЩЕРЯ ТИ, ИДИОТ ТАКЪВ! КАКВО НЕ ТИ Е НАРЕД?! - с бърза крачка тя тръгна към него, продължавайки да крещи със сълзи на очи, когато аз я хванах и я дръпнах към мен, прошепвайки й, че всичко е наред и че аз съм добре, прегъщайки я, а тя се сви в мен и зарида тихо в блузата ми, отвръщайки на прегръдката ми.

- О! - чу се от устата му, след което се чу как отново насочва оръжието към мен, този път обаче и Кейти беше тук, което повече ме безпокоеше.

В момента ми идваше да го напсувам, но просто щях да го ядосам допълнително и да накарам да дръпне спусъка по-рано, отколкото е предвидил.

- Какво искаш, Ник? - проговорих, стягайки челюстта си, докато в същото време избутах Кейти зад мен, а тя обви ръцете си около кръста ми, облягйки се на гърба ми, продължавайки да рони сълзи тихо.

Той не отвърна, просто стоеше така срещу мен, насочил оръжието си.

- Ако няма да предприемаш никакви действия, по-добре свали оръжието, тъкмо няма да те боли ръката после. - казах. Колко умни съвети давам! Естествено, обаче, той не ме послуша и вместо това дръпна предпазителя, предизвиквайки щракащ звук, който явно беше познат за Кейти, защото тя усили захвата си около мен, а и започна да се тресе леко, което изобщо не беше надобре.

- Виж, по-добре си върви и ни остави намира. - проговорих отново. Чудя се кога ли ще му свършат нервите..

- Ти не си този, който ще ми казва какво да правя! - отвърна нервно, размахвайки пистолета.

Изглежда той също беше нервен с този предмет в ръката си, а и съмнението лесно се четеше в очите му. Това, че явно досега не е убивал човек собственоръчно му играе лоша шега, но не и за нас. Е, може и от нерви без да иска да го направи, но все пак..

Защо изобщо иска да ни убива на първо място?!

- Виждам, че не можеш да го направиш. - казах, опитвайки се да звуча колкото се може най-непредизвикателно. Аз наистина не исках да го предизвиквам!

След минута той въздъхна и спусна оръжието, карайки ме и мен да издишам спокойно.

- Прав си. Не мога да го направя. - беше отговорът му. В същия момент се чуха тежки стъпки и в стаята се появи още един мъж на възрастта на Ник, който също държеше оръжие в ръката си - Но Дилън може. - допълни Ник, лукава усмивка, препрявайки си път на лицето му, карайки сърцето ми да препуска с двеста километра в час.

- Но защо? - прошепнах тихо, молейки се да се случи някакво чудо и всичко това да излезне просто някакъв смахнат кошмар.

........................................................................

Знам.. Толкова време ме нямаше в тази история.. Но сега съм тук, завръщайки се от мъртвите!

Просто си нямате на идея колко пъти и колко време съм писала и пренаписвала тази част, защото тъпият Уатпад постоянно ми изтриваше думите.

Надявам се частта да ви е харесала и да не съм ви разочаровала толкова!

Следващата част ще я кача на 8 август, когато е и рожденият ден на Шон (играе Алекс), след което ще качвам всяка седмица, ако нещо не ме обърка.

Благодаря за търпението ви и затова, че четете историята ми и сте стигнали чак до тук!

Гласувайте и коментирайте мнението си, ако искате! Не бъдете тихи читатели (макар това да е обратното, което се прави в една библиотека хд)!

- хх