Бутнах го. Боже мой! Бутнах го! Наистина го бутнах!

Пляс!

Погледнах надолу. Ето го. Разби се в морето и се понесе заедно с вълните.

- Уау, не мислех, че имаш смелост да го направиш! - чух коментара на Анджи.

- Съмняваше ли се в мен? - направих забележка, отмествайки погледа си от вълнуващото се море към двете ми "дружки".

Анджи най-спокойно си изпънала ръцете върху главата на Лиам и беше подпряла главата си върху тях, докато краката й стояха обвити около тялото му, в случая около гърдите му, докато Лиам гледаше с разширени очи надолу към пропастта, замръзнал на мястото си от шок.

- Неп, просто не вярвах, че наистина го мислеше.. - отвърна залягайки още на ръцете си, затягайки захвата си около Лиам. Неговите ръце моментално хванаха краката й за да я придържа, но все още не отлепяше поглед от ръба. Инстинкт?
Ах, кой мисли за гаджето си, дори, когато е в опасност!..

Аз извъртях очи.

- Честно и аз не мислех наистина, но.. Просто се изплъзна.. - вдигнах рамене.

- Или просто го хвърли? - обади се Миранда от другата ми страна.

Обърнах се към нея и повдигнах вежда. - Няма как да знаеш. - вдигнах рамене.

Тя също вдигна рамене и хвърли един поглед към ръба. Явно не й се спори, а и няма смисъл.. Имам предвид, от една страна сме, за сега..

Даниел също стоеше вцепенен на мястото си с поглед, изпратен към пропастта.

Миранда се прозя и се подпря с лакти върху главата му и той както и Лиам, обхвана краката й с ръце, да я предпази да не се преобърне назад и да падне. Да.. Тя беше на раменете му.

- Хайде де.. Толкова сте скучни! - изстена раздразнено Анджи.

- Да! - съгласи се Миранда и се прозя. - Стига сте зяпали в нищото.

- Защо са толкова шокирани? - попитах раздразнено. - Не е нещо чак толкова. В смисъл, бутнах го, но не е важно. - вдигнах рамена.

- Нищо, само животът на Алекс! - промърмори Даниел, избягвайки погледа ми, явно вече освободил се от транса.

- Моля ти се! Само един к–

- КЕЙТИ!!

Започва се..

- КЕЙТИ!

- Кажи. - обърнах се, за да срещна бесния поглед на Алекс. Как да не се разсмее човек в този момент?! Само като го видиш да върви с бързи крачки към теб с лице червено като домат, ръце стиснати в юмруци и изпъкнала вена на врата, като в същото време е със здраво стисната челюст.. На червеното му лице.. Как да не се разсмееш? И аз това и направих. Започнах да се смея като полудяла.

- Кейти! - чух Алекс да изрича името ми гневно. Но аз просто не можех да спра да се смея. - Няма нищо смешно! - гласът му излъчваше толкова гняв и раздразнителност.. Което ме накара да се засмея още по-силно.

Усещах как погледите на всички са се събрали на мен, но аз просто не можех да се спра.

- Престани! - усетих ръката на Алекс да хваща моята, след което ме разтърси. - Кейти! - процеди през зъби.

- По-силно е от мен. - успях да кажа помежду смеха ми, който все още не си отиваше. Сериозно? Защо ми е толкова смешно? Не е чак толкова забавно. В смисъл, забавно е да гледам Алекс така, обаче вече става прекалено. - Ц-ц-це-л-л-у– започнах да казвам, но Алекс ме прекъсна, долепяйки устните си до моите. Секунди по-късно смехът ми замря. Я, кой да си помисли, че ще подейства?

Сложих ръката си на бузата му, а той неговата на кръста ми, придърпвайки ме към себе си.

Целувката започваше да става все по-груба. Кой да си помисли, че целувките могат да лекуват и гняв, защото очевидно Алекс изразявше гнева си точно така в момента.

- Кхъм. - чух някой наоколо да се изкашля. - Кхъм! - кашлянето ставаше доста нстоятелно, но решихме да го игнорираме както и миналият път. - Ъм, ехоо!

- Вземете си стая!

- Да!

- Сериозно ли?! Аз ако направя така ще ме обеси, а той ще получи секс! Сериозно?!

- Оуу! Достатъчно с шоуто!

Звуците от възмущение ставаха все повече и по-силни и реших да се отдръпна и да се отделя от Алекс.

- Ъгх, най-накрая! - чуваха се удоволетворени въздишки.

- Къде е? - попита ме Алекс, облягайки челото си на моето, поглеждайки ме право в очите.

- Защо, Алекс? - подсмихнах се, отвръщайки на погледа му.

Очите му бяха напълно почернели и нищо не можеше да се разчете в тях. Някой ще каже, че дяволът е обладал тялото му. Дали от гняв, дали от похот, не знам, но досега не го бях виждала така.

- Това е животът ми! - въкликна, но заприлича повече на ръмжене.

Ето я и иронията! Говоря как някакъв демон все едно е превзел тялото му и той ръмжи на среща ми, че това е животът му! Ха ха.

- Един предмет е животът ти? - повдигнах вежда.

- Не е просто предмет! - отново изръмжа. Уоу, по-кротко, куче! - Много повече е!

Аз изсумтях, а той ме погледна лошо. Къде по-лошо от тези черни очи?

- Кейти! Попитах те къде е! - попита. Усещах как гневът леко по леко се завръщаше. Аз се усмихнах и прехапах устната си, нервно, отклонявайки погледа си от него, поглеждайки надолу виновно. - Кейти! Какво си направила? - попита повишавайки тон, след което хвана брадичката ми и повдигна главата ми така, че да отново да срещна погледа му. - Кажи ми къде е!! - изръмжа срещу ми. Как само искам да го целуна! Толкова секси изглежда, когато е ядосан..

Прехапах устната си. - Алекс, аз.. - започнах, след което отново прехапах устната си. Трябва да ми дадат награда за най-добра актриса!

- Спри да си прехапваш устната! Караш ме да искам неща, за които не им е врмето сега. Кажи ми! - каза и хвана брадичката ми, за да не мога да си откланям погледа.

- Падна. - съобщих, веднага след което си прехапах устната. Отново.

Лицето му придоби съвсем различно изражение. Всички цветове от него си отидоха. Устата му остана отворена, а очите му не спираха да се отварят и затварят.

- Какво имаш предвид? - попита изплашено без следа от животинското му поведение от преди малко.

- Падна. - вдигнах ррамене повторих действието с устната си.

- Как така падна? - попита с пребледняло лице.

- Бутна я! - обади се някой отстрани, но Алекс не обърна внимание.

- От ръба.. Съжалявам.. - погледнах виновно надолу.

- КАКВО?! - извика и се отдели от мен, след което бързо изтича до ръба.

Аз вдигнах погледа си от земята и го погледнах със самодоволна усмивка.

- Кейти!!! - извика, надвесвайки се от скалата, поглеждайки надолу - Ето я! - извика, изправи се и посочи с ръка надолу, след което ме ме дари с поглед, който не можех да разчета, и после не знам стори ли ми се, но ме дари с усмивка. Самодоволна? Какво? Най-вероятно ми се сторило.

Започна да сваля тениската си.

- Алекс? - повиках го несигурно - Алекс? Какво правиш? - засмях се нервно и започнах да се приближавам към него, вдигайки ръце в знак да не мърда. Какво прави по дяволите?! Моето лице сигурно беше бяло като платно..- Алекс! - повиках го още веднъж, когато той погледна надолу към морето, после към мен и отново към морето. - Нали не мислиш да скочиш, заради една китара? - засмях се нервно - Нима ще си рискуваш живота, заради нея?? - Моля те, кажи не! Боже мой! Ако скочи смъртта му е неминуема! Сам видя преди време, че това място е опасно! Боже мой, Алекс!

- Моля те! Алекс! - сълзи започнаха да се стичат по лицето ми, когато го видях да пристъпва към ръба. Защо е толкова глупав?!! Как може да се жертва, заради една проста китара?? - Алекс? - попитах с лека надежда, че му е дошъл мозъка в главата и няма да прави глупости, когато се обърна към мен, а той само ме дари с тъжна усмивка и върна вниманието си към пропастта. - Не бъди глупав както винаги, Алекс! - опитах се да използвам друга тактика. Много ясно, че не е толкова глупав и няма да рискува живота си за някакъв инструмент! Пфф, ти си тъпата, Кейти! Разбира се, че няма да направи подобно нещо! Може да е глупав, но чак пък толкова..

Да. Толкова е.

- НЕЕЕ!! - проглушителният ми писък огласи целият остров, когато видях как единият му крак преминава и излиза извън ръба, след което което изчезна от погледа ми - АЛЕКС! НЕ! АЛЕКС!!

Паднах на колена на земята и продължавах да крещя, докато сълзите се стичаха като реки по лицето.

Какво се случи? Няма го! И всичко по моя вина! Какво направих?? Какво направи той?! Кой нормален човек би тръгнал да скача след една китара?? Даже не е китарата!

- ГЛУПАК ТАКЪВ!! КАК МОЖА?? КАКВО НАПРАВИ?? - изправих се и изтичах до камъка зад мен, без сълзите да спират. Извадих я иззад камъка и започнах да я размахвам във въздуха. - ГЛУПАК ТАКЪВ! ТУК Е СКЪПОЦЕННАТА ТИ КИТАРА! СКОЧИ ЗАД КАЛЪФА!! ААААА!!!! - просължавах да крещя, а сълзите не спирах да се стичат по лицето ми - ПОНЕ ДА ИМАШЕ ЗА КАКВО ДА УМРЕШ!! - извиках и хвърлих китарата на земята, след което отново коленичих и започнах да дърпам косата си от гняв и нерви - ЪГХ!!!! - легнах и продължавах да плача от болка. Явно не ми е писано да имам някой до мен!! Но ЗАЩО??? Тъп Алекс!!

Вече не крещях, но едва не се давех в сълзите си.

Ъгххх!!! Тъп живот!!

- Пич, май прекали.. - някой говореше в далечината.

- Вие нормални ли сте?? - крещеше някое от момичетата.

- Това е просто ужасно! - обади се другата.

- Просто невероятно!

Опитах се да погледна към тяхна посока и да видя какво се случва, но погледът ми беше замъглен от всичките тези сълзи и просто нямах сили да се изправя.

А и какво ще правя? На остров пълен с хора, които ме мразят и аз мразя. Затворена, с баща, който е пълен гадняр и неизвестна майка.. Какъв е смисъла изобщо да живея вече??

Не си направих труда да погледна отново, макар крясъците да се увеличаваха. Какво толкова се е случило? Аз току-що изгубих любовта на живота ми (вероятно), а те?

Не знам колко време съм стояла така легнала на Земята, може би час или два, или минути, но не можех да се изправя. Нямах сили. Та аз очите си не мога да отворя!

Не знам, дали това не е някакъв кошмар, от който ще се събудя плувнала в пот и Алекс ще ме прегърне и ще заспя отново, или пък е наистина..

Наистина се случиха всичките случки, всичките тези неща, всичките номера и красиви моменти.. Наистина те ни изхвърлиха любимите предмети, наистина ние се опитахме да ги сплашим и да си отмъстим, наистина те преобърнаха нещата и ни затвориха, наистина работих в екип с хора, които се мразим и взаимно си развързвахме въжетата, наистина Алекс спеше и аз се прокраднах и взех китарата му, наиатина той се събуди и ме подгони, наистина се спъна и се забави и аз скрих китарата, наистина бутнах калъфа и той си помисли, че е тя, наистина той хукна и се хвърли след 'скъпоценния си живот', губейки истинския си, наистина всичко се случи..

Или пък това всичкото, целият остров и последните седем месеца са плот на въображението ми? Аз изобщо не съм на остров! Никога не съм срещала попзвездата на име Алекс Скот! Никога не съм губила Анджи! Никога Даниел не е скъсал с мен! Никога не съм разбирала истината за семейството ми! Че аз изобщо съществувам ли??!

- Изобщо съществувам ли?! - опитах се да крещя с пълно гърло, но излезна повече като мърморене.

- Сигурно. Щом се налага да слушам цивренето ти.

- Махай се, Миранда! - промърморих. Само тя ми трябва! Най-добре да взема и аз да се хвърля от скалата! Само първо нека ми дойдат силите!

- Престани и се изправи. Тези са пълни глупаци! Няма смисъл да ревеш като малко бебе! - чух гласа на Анджи.

- Казваш така, защото не твоето гадже се е хвърлило от скалата! - опитах се да звуча гневно, но просто няма смисъл. Всеки звук, който излиза от устата ми е под формата на мърморене.

- Никой не се е хвърлял от никъде!

- Тя не знае.

И започнаха да се чуват шушукания около мен.

- Оставете ме намира да преживея мъките си! - изсъсках, поне опитах.

- Виж Кейти - започнаха да ми се привчуват гласове - наистина много се извинявам! Наистина - Ох.. Сега и полудявам. Гласът на мъртвото ми гадже ми се извинява. Браво, Кейти! Официално, вече си за лудницата! - Съжалявам! Не мислех, че ще стане така! - исках да се засмея, но уви, нямах сили.

Ей, хора! Мъртвото ми гадже ми се извинява за нещо, нямам идея какво! Знаете ли какво още? Викнете ми хеликоптер и ме пратете в ментална болница!

- Наистина, съжалявам! Знам, че после вероятно ще ме убиеш и.. - Хах, та ти вече си мъртъв! Остана и да изсмуча духа ти с прахосмукачката, като намеря една! - Наистина съжалявам! Моля те не ме убивай!

Защо звучеше изплашен? Да не би наистина да ме чува и да си мисли, че ще изсмуча духа му с прахосмукачка? Ако ме чуваш, кажи нещо!

- Съжалявам..

Боже мой! Духът на Алекс чете мислите ми!

- Хора.. Мисля, че полудявам.. - проговорих и се опитах да се изправя, но когато тъпите ти сили са те напуснали е малко трудно.

Усетих нечия ръка да хваща моята и да ми помага да се изправя.

- Благодаря ти, Анджи! - опитах да се усмихна. Добре, ръката й е много мускулеста!?

Опитах да отворя очите си и най-после да видя светът, който ще трябва да живея без него.

С доста усилия най-накрая ги отворих. Първоначално нищо не виждах. От светлината, от сълзите.. Трябваха ми няколко секунди мигане, за да мога да прогледна нормално.

Пред мен се виждаха Миранда, Анджи, Лиам и Даниел. Всички бяха на лице, но ръцете около мен също стояха. Или отново илюзия на съзнанието ми?

Завъртях главата си назад. - О, хей Алекс! - усмихнах се и бързо се обърнах отново напред - Хора, мисля, че полудявам. - усмихнах се нервно, шептейки. - Виждам, духове.

- Престани! - каза раздразнено Миранда.

- Какво да престана? - засмях се, в пълно неведение за какво говори.

- Знам, че беше гадно от тяхна страна, обаче ти наистина си наивна!

- Какво?

- Кейти, наистина много съжалявам! - обади се гласът зад мен.

- Вие чувате ли го? - попитах, усмихвайки се неловко.

- Престани! - усетих как някоя от двете ми удари шамар.

- КАК НЕ ТЕ Е СРАМ?! - извиках и тя отново ме удари. - Ау! За какво е всичко това?

- Да ти дойде ума в главата! - отвърна и ме удари още веднъж, което ме накара да се дам назад и да се блъсна в някого.

Обърнах се - О, хей, Алекс! - махнах му и се обърнах, поглеждайки я гневно. И тогава всичко ме удаари като гръм от ясно небе.

- О, хей, Алекс! - проговорих през зъби, обръщайки се на пети. - Здравей! - стиснах юмруците си и измъкнах ръката си от неговата.

- Виж Кейти..

- Не, мили мой Алекс! Ти виж! - ударих му плесница - Как не те е срам?! КАК НЕ ТЕ Е СРАМ??!! ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ЕДВА НЕ МИ ДОКАРА НЕРВНА КРИЗА?? ЗАЩО?? ЗАЩО СИ ИГРАЕШ ТАКА С МЕН?? - започнах да го удрям по гърдите - УЖАСЕН СИ!! МРАЗЯ ТЕ! И ТОЗИ ПЪТ ГО МИСЛЯ! КАК МОЖА?? УЖАСЕН СИ! УЖАСНИ СТЕ!! И ТРИМАТА!! МРАЗЯ ВИ!! - извиках, лицето ми отново беше покрито с реки от сълзи и най-вероятно изглеждам като някакъв клошар, но на кого му пука?! Животът е гаден! Гаджето ти е ужасно! Защо ти е мнението на другите? - ТИ СИ ВСИЧКО ЗА МЕН, ГЛУПАК ТАКЪВ!!! - извиках.

- Оу, ъм.. Благодаря? - отвърна, почесвайки се зад врата.

- Благодаря? БЛАГОДАРЯ?! - развиках се отново - Знаеш ли? Не си струва! - вдигнах ръце и го погледнах, след което погледът ми се насочи към другите две момчета - Отвращавате ме! - намръщих се, погледнах за последно Алекс, който беше с виновна физиономия, след което се обърнах и тръгнах в някаква посока.

Просто страхотно! Невероятно!

КАЗВАМ МУ, ЧЕ Е ВСИЧКО ЗА МЕН И ТОЙ МИ ОТВРЪЩА С БЛАГОДАРЯ?! ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ, ЧЕ ПРЕДИ ТОВА МИ ДОКАРА НЕРВНА КРИЗА!?? Защото господин 'Аз се смея накрая' и останалите от групата искали отмъщение!

Заповядайте! Наслаждавате ли му се?! Забавно ли ви е? Защото аз направо си умирам от смях!

Щом искаш да си проваляме отношението, продължавай в същия дух!

Чух приближаващи се стъпки зад мен, но не спрях и не се обърнах. Не ме интересува кой какво ще каже! Нямат право да ме винят или да ме молят за аболютно НИЩО!

- С теб сме. - разпознах гласа на Анджи. - Не мога да повярвам, че го казвам.. - добави, мърморейки.

Познайте кой има съюзнички!

Съюзнички за какво? На къде повече? Всичко приключи. Приключи..

- Не трябва да заемате страна. - проговорих без да се обръщам - Нищо не са ви направили..

Те не отвърнаха нищо, но продължаваха да ме следят. На къде бях тръгнала? Нямам си и представа. Но задължително по-далеч от тези същества!

- И АЛЕКС, НАМЕРИ СИ КЪДЕ ДА СПИШ! НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ВИЖДАМ ПОВЕЧЕ! - извиках и се обърнах да го даря с фалшива усмивка, след което отново продължих по пътя си.

- Тя скъса ли с мен? - чух далечния му глас.

- Мисля, че и трите ни оставиха. - коментира някой от другите.

- Връщайте се! - настоях. В смисъл, те нищо не са направили, безобидни номера, нищо повече. - После може да е късно. - добавих, но явно говорех на несъществуващата стена, защото изобщо не ме отразиха, а продължиха да вървят след мен.

-----------------------------------------------------------
Не ме убивайте, моля!
Не знам какво да кажа.. Извинявам се за странната глава?

Надявам се частта да ви е харесала и книгата да не ви е скучна!

Гласувайте и коментирайте какво мислите, ако искате. Ще съм много благодарна!

Благодаря, че четете! :) ❤